SHARE

Миналата година откриха на бившия кандидат-президент на Републиканската партия и настоящ сенатор Джон Маккейн мозъчен тумор, който го принуди да се оттегли от Вашингтон, но не и от политиката. Маккейн продължава да е остър критик на Тръмп и Путин, който символизира един друг ценностен светоглед, залегнал в кредото не само на републиканците, но и на идеята за Америка и свободния свят. 

Маккейн още не е приключил с това, които има да казва. На разговори и предупреждение към американците и света е и посветена новатата му книга – The Restless Wave: Good Times, Just Causes, Great Fights and Other Appreciations, която излиза на 22 май. Настоящото есе (предоставено на Wall Street Journal) е адаптирана версия на една от главите в книгата. 

Често посещавам ежегодната конференция по сигурност в Халифакс, Нова Скотия. Имаше една особеност през 2016 г. – конференцията бе точно след президентските избори и повечето официални и неофицални разговори  бяха за това какво да очакваме от бъдещия президент Тръмп. 

Тогава – събота вечер – сър Андрю Ууд, бивш британски дипломат, служил като посланик в Русия по време на скоростното издигане на Владимир Путин към президентството, поиска да си поговорим. 

Каза ми, че знае, че бивш агент на MI6 на име Кристофър Стийл е бил нает да разследва връзки между Тръмп и Русия, както и че се говорило за компрометираща информация за бъдещия президент на САЩ, която се твърди, че Путин притежавал. 

Стийл изготвил доклад, който Ууд не е чел, но призна, че сведенията в него са предимно сурови, непотвърдени, но авторът е твърдо убеден, че те трябва да бъдат подробно изследвани от контрарузнаването.  

Бях тревожен от намесата на Русия в изборите – всеки предан американец трябва да бъде. Исках Путин да си плати скъпо и се притеснявах, че идващата администрация няма да бъде склонна на това. 

Твърдо се противопоставих на възхищението, което кандидатът Тръмп изразяваше към Владимир Путин – отдавах го на наивност и неразбиране на враждебността на Путин към интересите и ценностите на САЩ. 

Бях скептичен, че Тръмп и съветниците му активно са си сътрудничили с намесата на Русия – но дори най-малката вероятност президентът на САЩ да е уязвим на изнудване от Кремъл трябва да бъде разследвана.

Импровизираната ни среща бе наситена с особено напрежение – нито един от двама ни не пусна шега да разведри настроението. Говорихме с нисък глас, стаята бе мрачна, а атмосферата тайнствена. 

Стъписах се. Това бяха сериозни обвинения. 

Съгласих се да получа копие от това, което днес наричат “досието” – прегледах съдържанието му – твърденията бяха притеснителни, но не знаех колко и дали изобщо бяха верни. Сам не можех да потвърдя нищо и затова направих това, което всеки американец, който го е грижа за националната сигурност, трябва да направи. 

Сложих досието в сейфа на офиса ми, обадих се на директора на ФБР Джим Коуми и поисках среща. Отидох да го видя в най-ранния възможен момент, връчих му досието и му обясних как е стигнало до мен. 

Казах му, че не знам какво да си мисля и вярвам ФБР ще го изследва внимателно и провери твърденията. 

Започнаха конспирациите какво съм направил и защо. Бил съм агент на “дълбоката държава”, бил съм двоен агент на Русия, ревнувал съм, че Тръмп е избран за президент, дори съм се преструвал на болен, за да избегна разследващите. 

Имам един и същ отговор както към параноиците, така и към скептиците: Имах дълг да насоча вниманието на властите към недоказани обвинения, които не мога да оценя, но ако са верни – ще създадат слабост по замисъл на враждебна чужда сила. 

Изпълних този си дълг и бих го сторил отново. На който не му хареса да върви по дяволите. 

Защо на мен бе връчено досието? Това е първият въпрос при всяка конспирация за малката ми роля в тази история. Отговорът е твърде очеваден, за да може параноик да му се довери – международно съм известен с непрестанната си критика към режима на Владимир Путин и това е много време. 

Ууд и Стийл навярно са предположили, че тази ми враждебност към Путин ще ме подтикна да се занимая сериозно с въпроса. Предположили са правилно. 

Мнозина американци и европейци си мислят, че Путин се промени около 2007 г., когато от модернизатор, с който Западът може да работи, изведнъж се е преобразил в хазартен автократ и руски националист, който презира Запада и най-вече САЩ. 

Мисля, че грешат. С риск да прозвуча самохвално, аз съм реалист за Русия и корумпирания ѝ автократ от две десетилетия насам. 

Може да се каже, че двамата с Путин си имаме вземане-даване и регулярно сме давали да се разбере колко е низко мнението ни един за друг. 

Бил съм наравно скептичен към политиките на четири администрации към Русия. В политическата ми кариера съм бъркал за много неща. Путин не е едно от тях. 

Държах реч в Сената през 1996 г., след като се върнах тревожен за руските нагласи и предупредих за “руската носталгия към империята”. Призовах към ранно и бързо разширение  на НАТО към балтийските републики и държавите от Варшавския договор, които далновидно се страхуваха от връщане на Империята. Аз също се плашех от това, което се задаваше, но песимизмът ми бе отхвърлен от оптимизма на повечето, затова какви биха могли да бъдат отношенията САЩ-Русия след Студената война. 

Но този оптимизъм се основаваше на ограниченото им познание на руската история – познание, стигащо до 73-те години управление на комунистическата партия. Ядът и несигурностите бяха мощен двигател на руската история от векове. Към тях просто бе добавен идеологически компонент за три четвърти от XX в. – просто песъчинка. 

Когато идеологията се провали – тя бе изоставена. Другите патологии са по-дълбоко вкоренени. 

През юни 1999 г., след 78-дневна въздушна кампания на НАТО срещу Сърбия, правителството на Слободан Милошевич се съгласи да изтегли силите си от Косово и да приеме миротворците на НАТО. 

Когато американски дипломати чуха слухове, че Русия ще изпрати свои миротворчески сили, без да координира разположението им с НАТО, то Путин (който тогава служеше като съветник по националната сигурност на Елцин) ги увери, че нищо подобно не се замисля. 

Същия ден бронирана рота с над 200 паравоенни пристигна в Прищина – столицата на Косово. Британските миротворни сили пристигнаха на следващия ден и се зароди съюзническо противоречие, когато британският командир отказа заповед на американски командир от НАТО – ген. Уес Кларк – да блокира пътищата, за да предотврати руски подкрепления. 

Три месеца по-късно, в първите седмици на Путин като премиер, бомби взривиха жилишни сгради в три руски града, включително Москва. Путин използва инцидента като повод да започне Втората чеченска война и нареди бомбардирането на Грозни, столицата на Чечня. 

Безчовечността на руското нападение бе зашеметяваща. Без внимание, без разграничение, без съд, брутално и безмилостно: Просто избий хората, бойците, цивилните и не се притеснявай за тези отгоре. 

Ранен и печевш ход на Путин за консолидиране на властта му бе да постигне споразумение с олигарсите през 2000 г., които правиха огромните си богатства от приватизирани държавни блага. На тях им бе позволено да продължат да оперират само ако публично подкрепят режима и тайно споделят от богатството си с управляващия елит. 

Повечето олигарси склониха глава освен трима – най-известен и богат от които бе Михаил Ходорковски. Управител на ЮКОС – петролен конгломерат, който владееше ценни сибирски залежи – наричаха го най-богатия човек на Русия. 

Прочуха се притесненията му за нарастващия авторитаризъм и корупция в правителството на Путин. Ходорковски бе арестуван с измислени обвинения за измама през 2003 г. Истинското му престъпление бе, че критикува режима и подкрепя опозицията. Скалъпиха му 10-месечно дело през 2004-2005 г., на което на малцина свидетели на защитата им бе позволено да дадат показания, признаха го за виновен по всички обвинения и осъдиха на 9 години затвор. Две години бяха прибавени към присъдата му в последващо дело. 

Западът може да бъде възмутен как руски бизнесмен с добра репутация бе ударен и принуден да изтърпи скалъпено дело – навявайки образи от съветското “правосъдие” от доброто старо лошо време. Но множество западни правителства продължиха да гледат на Путин като човек, с когото те могат да правят бизнес – буквално и преносно. 

Разбирам импулса да мислим желаното – внезапният край на Студената война остави много американци, включително мен, превъзбудени от оптимизъм за това какво може да донесе бъдещето за двете бивши вражески свръхсили. Но от този момент нататък бе просто заблуждение да вярваш, че Путин някога ще бъде демократичен партньор. 

Всичко, което се крие в Путиновата душа, казах при задържането на Ходорковски, е “продължението на 400 години руска опресия”.

Това послание не бе посрещнато добре нито във Вашингтон, нито в европейските столици. Не мина и месец обаче, когато кремълският автократ представи още доказателства за обвиненията ми към него. 

През 2004 г. Путин нареди на руските служби за сигурност да щурмуват училище в Беслан, Северна Осетия, където чеченски терористи държаха над 1000 заложници. Използвайки танкове и ракети, училището бе освободено на цената на 330 невинни жертви – 186 от които деца.

В реч от 2005 г. Путин обяви разпада на Съветския съюз като “най-голямата политическа катастрофа на XX в.”.

На 7 октомври 2006 г. – рождения ден на Путин – смелият руски журналист Анна Политковская бе разстреляна в асансьора на жилищната си сграда. 

Следващия месец руският дисидент  Александър Литвиненко падна на болнично легло в Лондон – отровен и отиващ си. 

Администрацията на Буш и повечето европейски правителства сега гледаха с по-голям реализъм за човека, в когото заложиха толкова надежди, и на скоростно стопяващите се шансове за широко сътрудничество. 

Но доказателствата за неговия авторитаризъм и корупция бяха там през цялото време. В интервю през 2006 г. предупредих, че “проблясъците на демокрацията са много бегли в днешна Русия”, посочвайки натиска на Путин върху дисиденти и медии. Трябва да бъдем “много остри” в отговора си, призовах. 

Станах обект на чести критики сред множеството органи на кремълската пропагандна машина. Понякога оплакванията идваха от руски държавници, ридаещи за моя “стар манталитет от Студената война”. Често на случайни руснаци бе давана трибуна да се разтревожат за ястребовостта ми – със сигурност подбрани заради безграничната си честност и дълбоките им политически познания.  

Един червен офицер от запаса се зарадва на медийно внимание, когато започна да твърди, че е управлявал ракета земя-въздух в Ханой, която е поразила моя самолет. Той бил скромен герой, написа руски вестник в своята възхвала за него, който е изпълнил своя дълг и получил уважението на признателния народ.  

С встъпването на администрацията на Обама дойде и прехваленият рестарт на отношенията с Русия. Целта бе Русия да ни сътрудничи в контрола на оръжията и други сфери на сигурността, а в замяна ние няма особено много да притесняваме Москва за ендемичната ѝ корупция, насилието и заплахите към съседите ѝ.  

Санкциите, които предишната година бе наложил Буш, бяха отменени. Две строящи се ракетни площадки  в Полша и Чехия бяха прекратени, за да се задоволят руските възражения. Разширението на НАТО бе до голяма степен преустановено.

Би било редно да посоча няколко положителни развития, за които може да е допринесъл Рестартът. Русия даде достъп до своето небе, за да пренасяме военни запаси за Афганистан, тя се присъедини към международния режим на санкции срещу Иран. Администрацията също би се похвалила с новия договор за разоръжаване START (не мисля, че това бе добра сделка, затова не го слагам в положителните развития). Не виждам никакви други ползи от това, че протегнахме ръка на Русия. Нито съм и очаквал такива. 

Владимир Путин е зъл човек, който върши зли дела, едно от които е унищожението на либералния световен ред, който поведоха САЩ и който донесе повече благоденствие и свобода на човечеството откогато и да било в историята. 

Той експлоатира откритостта на обществото ни и нарастващото озлобление в политическите ни деления, които ни поглъщат. Той иска да разшири тези разделения, с което и да парализира възможностите ни да отговорим на агресията му. Той се намеси в едни избори и ще го направи отново, защото сработи и защото никой не го принуди да спре.   

Целта на Путин не е да победи кандидат или партия. Той иска да победи Запада. 

Президентът Тръмп изглежда или отказва да повярва какво прави Путин или просто не се интересува от това. И все пак той преобърна политиката на Обама и достави смъртоносни оръжия на Украйна. 

Миналата година президентът Тръмп намекна за някакъв морален еквивалент между САЩ и режима на Путин. 

“Ние също имаме много убийци – какво, да не мислиш, че страната ни е толкова невина?” – отговори той на интервюиращ. 

Това бе не просто срамно, но и толкова далеч от реалността. Докато го казваше, руски бомби падаха над болници в Алепо, украински войници защитаваха страната си от руска атака, а фалшиви обвинения насъскваха американци срещу американци, идващи от армията тролове на Путин, която иска да разкъса нишките, които държат обществото ни единно. 

Трябва да се борим с Владимир Путин точно толкова целеустремено, колкото той се бори с нас.

 Ще го спрем, когато престанем да  използваме партийните и личните си интереси над тези на националната сигурност, на интегритета на демокрацията ни и на върховенството на закона. 

Ще го спрем, когато започнем да вярваме в себе си отново и когато си спомним, че изключителността ни няма нищо общо с това какви сме – благоденстващи, могъщи, на които всички завиждат – а това кои сме – народ, обединен от идеали – не от етнос или география – целеустремен към това да отстоява тези ценности не просто у дома, но из целия свят. 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.