SHARE

Тази сутрин попаднах във външен асансьор с четири казахски селянки със златни зъби. Докато се извисявахме в лазурното небе над Астана, си представях как в едното ми око в този момент проблясват прозорците на небостъргачите наоколо, а в другото – златни зъби.

Не знаех, че ми предстои да получа покана за сватба. Жените бяха прехласнати от небостъргачите, които се виждаха през стъклените стени на асансьора. Затова първоначално не забелязаха, че ги зяпам от глава до пети. Дори златните им зъби можах да огледам, защото жените наблюдаваха града с отворени уста. В асансьора се чуваше само моето дишане. Намирах се в кулата “Байтерек”, която е в центъра на Астана. Стъкленият външен асансьор позволява на хората да видят града от върха на кулата. Преди да се кача, прочетох табела на входа, която информираше, че “Байтерек” е построен по идея на президента на Казахстан Назарбаев, Н.А. Не се учудих. Вече бях открил много подобни табели, славещи идеите на президента Назарбаев. Например негова е идеята за високобюджетния филм “Кочевник” (“Номад”), който е казахстанската версия на “Хан Аспарух” и разказва как няколко клана от номади се вливат в един народ благодарение на смел и мъдър вожд (простичка история, за да може всеки да разбере посланието на президента, макар че до днес се чудя защо ролята на вожда беше дадена на холивудски актьор). Също най-голямата в света палатка (традиционна юрта), която представлява супер модерен мол, е по идея на Назарбаев, Н.А. В този цар на юртите мол има влак, плаж с истински пясък, както и тропическа градина. На президента е и идеята за построяването на нова столица. На него са преписват посланията до съвременните и бъдещите поколения, които могат да бъдат видени във всички държавни сгради, включително съда.

Назарбаев е баща на нацията. Специален закон обявява свещения му статут. Жените в асансьора носеха дълги памучни рокли и бяха забрадени. Очите им бяха с бадемова форма. Леко отпуснатата кожа на лицата им имаше тютюнев оттенък. Освен златни зъби видях златни бижута и нови шарени чехли. “Не съм виждал в казахските градове хора, облечени така. Тези жени трябва да са селянки или от някоя съседна страна”, си помислих. После се сетих за ветераните на труда, които преди години видях на летището в Павлодар, в Северен Казахстан. Ветераните – предполагам, че бяха 80-годишни – очакваха търпеливо полета си до Астана. Един дядо ми каза, че отиват в столицата, за да участват на тържества по случай Деня на труда. Някои бяха обути с галоши, други носеха работни дрехи. Не знам дали изглеждаха така, защото отиваха на празника на труда или защото нямаха други дрехи. Всички жени бяха забрадени. Като жените в асансьора. Затова явно се сетих за ветераните, като видях жените. Докато разпитвах дядото за трудовия му опит, се появи млад мъж. Той беше водачът на групата. Даде на всеки по един плик, в който се виждаше самолетен билет и шоколад. Дядото ми каза, че пътуването до новата столица е подарък от президента. Предполагам, че и шоколадите. На небесносинята обложката на последните се виждаше кулата “Байдерек” и пишеше Казахстан. Забелязах, че бабите и дядовците не проявиха интерес към шоколадите. Сложиха си ги в старите куфарчета и чанти. Предполагам, че щяха да ги дадат на внуците, след като се върнат от екскурзията. За шоколадите само предполагам, но за това, че тези хора след това са гласували само за този президент, мога да се хвана на бас…

Без съмнение супермодерната столица – нали не пропуснах да спомена, че тя също е построена по идея на президента – е в състояние да зашемети всеки обикновен казах. Затова емоциите на жените от село ми бяха любопитни. Вместо да гледам небостъргачите, бляскавите зали и учреждения, предпочетох да зяпам спътничките си в асансьора. “Нагласили са се тези жени”, си помислих. Светлозеленикавите им рокли и бели забрадки, както и спокойствието, което излъчваха, издаваха, че са тук, за да се наслаждават. Внезапно една от жените ме погледна. Не знам дали не я бях смутил със зяпането си, затова й се усмихнах като един вид извинение. Въпреки това не извърнах очи. За моя изненада жената ми се усмихна също. “Здраствуйте”, казах. Жените трепнаха, извърнаха глави от стъклото и ме погледнаха. Вече бяха затворили уста. Извисявах се над жените и заради тясното пространство в асансьора те извиваха вратовете си, за да ме видят. Всички ме поздравиха. Казах нещо за това колко красива е Астана и попитах откъде са. “От Чимкентска област”, отговори жената, която ме погледна най-напред. В този момент асансьорът спря. Бяхме стигнали върха на “Байтерек”. Оттук се виждаше целият град. Загледах се в сградите, които познавам. Всички са внушителни и нови. Онази е сградата на Върховния съд, където вчера и онзи ден бях. От лявата й страна е Домът на министерствата – министерствата на Казахстан са в тази дълга като китайската стена сграда. Отдясно пък е президентството. До него са супермодерната разчупена сграда на Националния театър и Националната библиотека, която прилича на космическа обсерватория. Скоро обаче загубих интерес. Или по-скоро си дадох сметка, че ми беше по-интересно с жените от Чимкентска област, отколкото с новата столица.

Установих, че погледната от птичи поглед, Астана приличаше на пластмасов миниатюрен “Лего” град. Впечатляващо, но не достатъчно да го пожелая. Огледах се за жените и ги открих на десетина метра от мен. Правиха си снимки. Всъщност жената, с която си размених усмивките малко преди това, снимаше с телефона си другите жени на фона на небостъргачите наоколо. Приближих и предложих на “фотографката” да направя групова снимка на всички жени. Тя прие, давайки ми телефона си. Това беше стар телефон. Приличаше на първия ми телефон с камера. Снимките навярно нямаше да станат. Слънцето блестеше в стъклата на “Байтерек”. “Заповядайте и Вие на снимката”, каза една от жените след малко. После помоли непознат младеж наблизо да вземе телефона. Жените се сместиха, за да застана до тях. “Къде е Чимкентска област?”, попитах, възползвайки се от близостта по време на фотосесията. Младежът явно не беше държал толкова стар телефон с камера досега и се чудеше как да снима. Това ми даде чудесна възможност за разговор. “До границата с Узбекистан”, отвърна на въпроса ми една от жените. Взрях се в лицето й, после погледнах другите. Не приличаха много на казахите, с които работих вчера. В Казахстан живеят хора от различни етноси. Какви ли бяха тези жени по народност? Научих, че жените са в Астана на сватба. От Чимкентския край до новата столица са пътували два дни с влак. Дъщерята на усмихнатата “фотографка” се женила. Поздравих майката на младоженката. Тя ми благодари и попита откъде съм. Казах, че съм от България. Исках да разбера какво знаеха за родната ми страна, но в този момент младежът приключи със снимките и побързах да го помоля да направи снимки и с моя телефон.
Пак се върнах в изходна позиция. Фотосесията продължи. “Какво знаете за България?”, попитах всички, без да откъсвам очи от фотографа. “Аз съм била в Албена”, каза майката на младоженката. Стана ми интересно. Затова след снимките разпитах за ходенето до Албена. Аз самият никога не успях да отида навремето в този курорт. Спомням си, че той се водеше за чужденци. Беше скъпо за моите родители там. Жената ми разказа, че била в Албена през 1982 г. Съпругът й като зам.-председател на колхоза получил право на отпуск в България. Пътували със самолет през Москва. За първи път тогава жената пътувала със самолет. Надявала се да види и Москва, но не им позволили да напускат летището, за да не изпускат самолета до България. От София до Албена пътували с автобус. Спали в хотел в Плевен (жената каза Плевна), където разгледали “битката на руската армия срещу турците”. “Панорамата”, казах. Жената потвърди. “А какво си спомняте от морето?” “Беше хубаво. Яденето беше вкусно. Виното евтино. Мъжът ми по цял ден пиеше вино. Цялата отпуска. Аз пък обичах да ходя на плаж.” Слушах засмян. После се сетих, че не сме се запознали. Представих се. Жената каза, че се казва Мария. “Бойко, вие докога сте тук?”, попита Мария. Очите й ме гледаха с топлота. Преди на успея да отговоря, Мария продължи: “Заповядайте довечера на сватбата на дъщеря ми.” “О, благодаря!”, отвърнах с ръка на сърцето. “За съжаление, днес се връщам в Лондон.”

Постояхме още една минута заедно. После пожелах хубави преживявания на сватбата и се сбогувах. Докато се здрависвах с жените, те коментираха майчински, че съм висок и хубав българин. Аз пак се загледах отново в златните им зъби. Усетих, че ми се прииска да отида на сватба в Чимкентска област. Вече знам къде е тя.

* На снимката Мария е с тревистозелената рокля от лявата ми страна.

SHARE
Бойко Боев е юридически консултант в Лондон. Работи по международни медийни и правозащитни проекти. Автор на блога Разходки из Лондон.