SHARE

Конкурсът за избор на нов директор на Националната опера завърши с добре познат резултат – спечели вечният, несменяемият, неразличимият. Срещу него се изправи име от световна величина. Име от такъв ранг, какъвто повечето страни могат единствено да мечтаят да се кандидатира и да иска да промени облика на тяхното изкуство и култура. Срещу вечния, несменяем и неразличим български управленски модел се изправи Дарина Такова, но моделът е несломим. Публикуваме нейната реакция. 

След 2 месеца и три дни ставам на 55. Инвестирала съм 52 от тях в музиката, а в продължение на повече от 25 съм оставила себе си – сърцето, душата, ума, кръвта, плазмата, потта и сълзите си, по сцените на всички най-важни театри по света. Инвестирала съм себе си. Инвестирала съм таланта си.

И това се върна към мен не само с големи признания, награди, гастроли, божествени, немислими и отвъд човешките сили роли за истинска примадона, професионални и приятелски познанства на световно ниво, пари, лукс, радости и удовлетворение.

Това се върна към мен и с едно име. Едно име, което е разпознаваемо в световния оперен елит като името на белакантист, пълнокръвен артист и дива DOC- denominazione di origine controllata. За всичките тези години, минавайки през тези “най-важни театри на света”, в моето сърце и възприятие за изкуството ми най-важният театър винаги е бил Софийската опера.

Този театър, който беше дом на моите първи стъпки на сцената, който ми даде опит, самочувствие, професионализъм, допир с голямата музика – качества, които никой никога след това не е дръзвал да оспорва по нито една друга световна сцена.

Tеатър, който вече 30 години (ще перифразирам Борхес) ме боли в цялото тяло. С неговото занемаряване, търгуване, омаловажаване, опростачване, овехтяване, вмирисване на яхния, старо, гнило и евтино. С неговото пълно и категорично падение, замаскирано с една евтина имитация на престиж и просперитет.

С постоянното произвеждане на фалшивата новина, че операта е това, че театърът е съпоставим със световните стандарти и че той триумфира. Защото, ако това беше истина, за театъра нямаше да пишат “Труд” и “24 часа”, въз основата на пресрилийзи от пиара на операта. За театъра щяха да пишат Independent и Le monde.

Вече 10 години аз съм в България и макар и вече да не пея по причини, известни на всички вас, моят живот и моето име не са спрели да бъдат посветени и денонощно инвестирани в операта – в младите, във възможностите за тях, в музиката и в бъдещето. И като един наивен идеалист аз продължавах да вярвам, че този живот и това име един ден ще могат да бъдат полезни и за този най-важен театър за мен.

Не успях преди пет години, когато все още с розовите очила на добронамерения, позитивен, идеалистичен артист мислех, че само с добри намерения и професионализъм мога да пробия стената от предразсъдъци, митове и зло.

Не успях и вчера, когато въоръжена с хладнокръвие, хладен професионализъм, перфектна концепция, подкрепата на огромна маса хора и безкомпромисната си прямост, с която вече 10 години наричам нещата с истинските им имена, се изправих пред едно жури, в което сред прависти, синдикалисти, финансисти и журналисти имаше само четирима музиканти, двама от които нямат и никога не са имали нищо общо с операта и аз усетих, че се изправям пред една група хора, които никога не са чували името Дарина Такова.

Хора, на които това име говори може би само с фразата “Онази, дето изгуби гласа си, чел съм за нея в ……. (попълнете празното място с която и да било кафява медия)”.

Хора, за които цифрата, кодексът, статуквото, посредствеността и демагогията имат по-голямо значение от ИЗКУСТВОТО.

Хора, които на всичко казано от мен зададоха омерзителния въпрос “Дали Красимира Стоянова и Анна Томова-Синтова биха се съгласили с вас?”, сякаш аз – певицата, пяла в същите театри, също толкова големи роли, със също толкова големи диригенти и режисьори нямам достатъчната тежест и авторитет, та трябва да бъда потвърждавана от други, по-големи имена.

Хора, които, след като изслушаха презентацията на Директора Академик, в която той говори за всичко друго, но не и за музика, изкуство, певци и талант, заявиха, че са ЗАШЕМЕТЕНИ.

Хора, които биха предпочели да умрат, отколкото да се научат да мислят и най-вероятно ще се случи точно така.

И знаете ли, след това преживяване вчера аз, Дарина Такова, оперна певица, част от световния оперен елит повече от 25 години, инвестирала живота и страданията си в това изкуство, работила за името си с гордост и радост от това, че съм българка, посветила таланта, тялото и душата си на един идеал, се почувствах жалка и омерзена.

Почувствах се НИКОЯ.

Почувствах се безсилна, отчаяна, уморена и съсипана от това, че вече толкова години аз съм единственото дете, което казва, че царят е гол и единствената Алиса, която вижда света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто трябва и може да бъде.

Почувствах се жертва на функционалната неграмотност, на липсата на критерий, на липсата на визионерство и на една гигантска, грозна, мазна, свинска, кафява ЛЪЖА.

Една лъжа, в която всички вие, мили колеги, колективно избирате да живеете. Една лъжа, която ви мачка, съсипва, сравнява със земята, издевателства над вас физически и психически и ви лъже и убеждава, че всъщност всичко това е щастие и успех, престиж и класа, ниво и удовлетворение.

Вие живеете в Мордор отвъд Вала, нещо средно между орки, диваци и бели бродници, диментори са изсмукали душите ви и зомбирани сте тръгнали на поход, с който да залеете цялата тази територия с лъжа и посредственост.

Затова ще ви го кажа в прав текст: вие сте тотално и безвъзвратно съсипани.

Вагнер съсипа гласовете ви.

Тичането и търкалянето по сцената без мисъл и смисъл ви съсипаха като артисти.

Грозните сценографии и костюми ви съсипаха като естети.

Липсата на диригенти ви съсипа като музиканти.

Липсата на хормайстор съсипа хора до ниво читалищна самодейност – без да обиждам читалищата, където в хода на историята са се крепили културата и духът на тая клета територия.

Вие живеете в един стокхолмски синдром – обичате потисника си. Изпитвате симпатия и състрадание към един деспот. Не ми е мъчно за мен, мъчно ми е за вас, защото тази опера сте вие.

Аз не съм тази опера. Аз съм Миланската скала, “Ковънт Гардън”, “Лисеу”, “Росини Опера Фестивал”, “Ла Фениче”, “Метрополитън”. Аз съм всичките си награди, премиери, триумфи, записи. Аз съм щастието, с което се прибирах след всеки спектакъл, сладката умора от това да си пял пред най-елитните публики на света.

Аз съм Дарина Такова и никога повече няма да позволя да обяснявам на когото и да било какво значи това.

Благодаря на онези, които повярваха в мен и моята сила.

Благодаря на всички, които трепетно ме подкрепяха и ми пишеха денонощно, за да изразят своята съпричастност. Благодаря на всички онези, които видяха в мен контрапункт на системата, която да… ни убива.

Благодаря на невидимата сила, която ме спаси от това да изгубя здравето и душата си в кръстоносния поход, на който бях тръгнала, за да спасявам хора от робство, което всъщност им доставя перверзно удоволствие.

Един ден над парламента на тая територия вместо “Съединението прави силата” трябва да пише “Искахме да стане по-добре, ама стана както винаги”.
Бъдете живи и здрави.
#HUBAVOE

Автор: Дарина Такова
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието и акцентите са на редакцията на “Терминал 3”. 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.