SHARE

Събитията в Европа изглежда се редуват на цикли на отчаяние и вдъхновение. Ако през 2016 г. референдумът за Brexit наплаши мнозина за домино ефект, то през 2017 г. видхме победите на Макрон над Марин льо Пен във Франция, както и загубата на евроскептика Геерт Вилдерс в Нидерландия.

И след този оптимизъм последва нова вълна – в Австрия спечели Себастиян Курц, в коалиция с евроскептична партия, основана от бивши нацисти, в съседство “Алтернатива за Германия” с 12-те си процента за първи път се надигна крайнодясна партия след падането на Адолф Хитлер, в Източна Европа се появиха нови популисти, опитващи се да имитират своя идол Виктор Орбан, а самият той спечели за пореден път изборите в страната си.

Еманюел Макрон дори заяви, че изглежда като да сме в “европейска гражданска война”.

Тази седмица се видяха огромни турбуленции в Южна Европа. Премиерът на Испания от 2011 г. Мариано Рахой, преживял множество обрати, разпаднали се коалиции и сепаратизма в Каталуния, бе свален след разразил се корупционен скандал и желание на младите партии в Испания за нови избори.

В Италия драмата бе дори по-голяма, след като коалицията на крайнодясната “Лига” и популистката “Пет звезди” взе властта с благословията на Силвио Берлускони – за момент изглеждаше, че двете партии ще се оттеглят, след като президентът отказа да назначи антиевропейски министър на икономиката.

Първоначално двамата лидери – Матео Салвини на Лигата и Луиджи ди Майо на “Пет звезди”, се заканиха за нови избори. Те обаче не бяха точно победители на предишните избори, а по-скоро резултат на тоталния колапс на традиционните партии в Италия – лявата Демократическа партия, загубила легитимност след управлението, изваяно от скандали и нестабилност от последните години, и дясната Forza Italia на Берлускони, който се надяваше да се върне на власт като първа сила, но електоратът му отреди друга съдба.

Така популистката коалиция, осъзнала, че “нощта в политика е дълго време”, а нови избори могат да се очакват чак след година, реши да не рискува и предложи нов кабинет, воден от професора по право Джузепе Конте.

Популистите днес уверяват всички, че няма да вадят Италия от еврото – макар преди да обещаваха именно това. За сметка на това още от самото начало те искат да провеждат имигрантска политика à-la Орбан и да преборят строгите фискални правила на еврозоната – път, който ще доведе до сблъсък с Брюксел, а оттам гарантира и размирици. Италианските банкери и европейските пазари също изобщо не са убедени, че популистите са се отказали да напускат еврото, по-скоро мислят, че си търсят повод да обвинят Брюскел за всички беди, сполетели Италия, и след това да предприемат решителния ход.

Популистите в Италия имат гръмки обещания за италианския електорат, които никой не смята, че могат да бъдат изпълнени, камо да дадат резултат – сега остава те да си намерят виновник за току-що започналото им управление.

Същевременно Испания – една от другите страни, които  световната финансова криза и огромните дългове удариха тежко, се прости с премиера, превел я през последиците от нея.

Също както победата на Макрон във Франция от миналата година, тазгодишните събития в Италия и Испания символизират колапса на традиционните партии на Стария континент.

Най-голямата партия – Европейската народна партия – спечелила последните избори за Европейски парламент през 2014 г., понастоящем има седем национални лидери (8, ако броим румънския президент Йоханис, но в страната управлява социалистическо правителство). Сред тези седем е трудно да се намерят множество допирни точки между Ангела Меркел и Виктор Орбан.

На целия европейски континент се забелязва също така и системният разпад на традиционните леви партии, а на тяхно място се надигат крайнолеви и крайнодесни движения.

Причините, поради които в Европа не е настъпила паника, са две. На първо място, преговорите за Brexit се оказаха трагикомичен провал за британското правителство, който не се оказа особено привлекателен за останалите европейци. На второ място, на всички надеждите са, че популистите са големи на обещания, но когато дойдат на власт, няма да успеят да приведат редица от плановете си.

До известна степен това спокойствие е оправдано. В Испания се надига нова проевропейска, центриска партия, която макар да се роди малко преди Макрон, много наподобява неговото движение – “Гражданите” на Алберт Ривера, които понастоящем са първи според социологическите проучвания.

Самият Макрон възнамерява с тях и други партии на континента да основе ново движение. То ще е центристко, но с идеологическа яснота и устрем към реформи.

Европейските политически семейства нямат визия и не могат да координират националните си разклонения – това за  Макрон е проблем, той вярва, че вкара ли се в една от нишите от решението, ще се превърне в част от проблема – какъвто са европейските партии.

От това доколко ще е успешно начинанието на Макрон ще зависи и дали изцяло ще се преначертае политическата карта на Европа – може след години да съществуват нови европейски движения – крайнодесни, проевропейски и крайнолеви, а ЕНП и ПЕС да се превърнат в още по-маргинални фактори.

Едно от притесненията на популистите в Италия е именно това, че до новите избори през 2019 г. може да се е появил нов, млад и харизматичен лидер, който да замени тях самите. Той може и да продава мечти, които да не носят разделение, страх и противопоставяне.

В Европа се задава буря и по всичко изглежда, че европейските избори през 2019 г. ще са решаващи за бъдещето на Стария континет.

На снимката: Лидерът на испанските “Граждани” Алберт Ривера 

SHARE