SHARE

Покрай разрушаването на “1300 години България” се изпокарах със сума ти фейсбук познати, даже някои приятели. Защото не приемах тезата, че мемориалът трябва да бъде разрушен, само защото бил строен по Бай Тошово време. Започвам с пето***ника, защото правя паралел между него и друг срутен артефакт от срамните 45 години, дето уж ни „стигаха”. Става дума за Мавзолея на българския Ленин, националния предател Георги Димитров. Укротете се, млади автентичноконсервативно десни, които вече млатите клавиатурата – не жалея по Мавзолея, нито по обитателя му. Давам го като пример, защото, харесва ли ни или не, одобряваме ги или не, Мавзолеят и “1300 години България” бяха изцяло, само и единствено наши. Български – принадлежащи и произлизащи от българските народ и история. И ги разрушихме. Без да ни мигне окото. Така сме решили, така сме направили.

Но над София стърчи един друг монумент, чиято цел е да ни напомня на кого да „благодарим“ за „благоденствието“, за построения (следващата петилетка) комунизъм. И този, който изисква тази благодарност, хвърля по едно око на тотема си и размахва пръст, ако го доближим с нещо друго освен с благоговение. А ако го ритнем или, не дай си Боже – надраскаме, защото сме недоволни от присъствието му, изискващият преклонение ще строи в две редици всички отговорни за „дисциплиниране“: от политици до полицаи. Да вардят и бранят Монумента. Същият, чийто автор е издълбал и намазал със златна боя в него думите:

„НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ОСВОБОДИТЕЛКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД“.

Този монумент не е там, за да изразим благодарност към почти деветте милиона руски войници, загинали по фронтовете, за да разбият нацистка Германия. Паметникът, с който го правим, се намира на бул. “Черни връх” , в чиито основи са вградени и кости на загинали в България съветски войници. Дали са същите като умрелите в Бургас след препиване с откраднат етилов алкохол, не знам. И едва ли има значение.

Но „паметникът“, издигащ се пред Софийския университет, е там, за да настоява, че „признателният български народ“ и „признателната Българска комунистическа партия“ са едно и също. За какво по-точно да е признателен българският народ? Че СССР окупира България, докато агентите му провеждат преврат, организират „Народен съд“ и инсталират режим, който ни изолира от цивилизования свят за близо пет десетилетия?

Никоя власт не строи концентрационни лагери за признателния си народ. Нито и го стреля на границата. Или ги арестува за това, което пише, чете или говори.

Виж, БКП има за какво да е признателна – съветската армия й „освобождава“ едни 111 000 кв.км и няколко милиона „другари и другарки“, с чиито животи да си играе…

Но не за това исках да говоря – има предостатъчно и далеч по-компетентни от мен историци, които да нищят дали и как да мислим за комунизма. Аз се занимавам с това как изглежда градът. Занимавам се с това от 2009 година, когато все още нямаше “Спаси София” – тогава бях останал сам в “Спаси метрото” – един замина за чужбина, друг го хвана магистратура…

И покрай препирните защо проектът за третата ни линия не се случва както трябва, се оказах замесен в дискусия кога и как да се ремонтира Княжеската градина – преди или след строежа на метростанция на пл. Орлов мост.

Беше (мисля) 2012 г. и членувах в работна група, свикана от председателя на политическата група на ГЕРБ в общинския съвет – Малина Едрева. Първоначално мислех, че ще разреша дилемата за точно 5 минути и ще се върна на работа (тогава работех в жк “Дружба II” , в един малък офис, който споделях с шефа и досадното му куче). Бях убеден, че целта на занятието е да ни изслушат.

Бях решил да кажа, че Княжеската градина трябва да се ремонтира след строителството на метростанцията, но г-жа Едрева имаше друго предвид: задачата ни беше да “консултираме” общинските съветници за изработка на задание за тоя ремонт. Докато говореше за него обаче, тя настоятелно използваше думата „реставрация“.

Оставихме го без коментар първия път, спогледахме се на втория, на третия вече поискахме разяснение. Зададохме логичния въпрос “Ако ще реставрирате Княжеската градина, това означава ли, че ще отстранявате Паметника на съветската армия?”. Г-жа Едрева ни отговори с почти сълзлив патос, че такова решение те, политиците – хората, чиито заплати плащаме, за да “управляват”, не могат да вземат. Това било работа на експертите – те трябвало да съветват, те трябвало да решат. В този момент в малката стая настъпи мълчание.

„Ама вие сериозно ли?“, идеше ми да попитам. Ние да решаваме вместо тях? Какво експертно проучване, отвъд оценка дали паметникът е опасно съоръжение, може да се използва за обосноваване на каквато и да е позиция? Наложи се набързо да обясним на доброжелателните общински съветници, че експертите не са параван, зад който да се скриват, когато не им изнася.

Казано иначе, обяснихме на г-жа Едрева и придружаващите я общинари, че пред тях има три възможни сценария: паметникът се запазва, паметникът се заменя с друг или паметникът се премахва. Всеки един от тях е резултат от ясно заявено и подплатено с решение на Столичния общински съвет политическо решение.

Предвид, че темата е толкова нагнетена, че има групи хора, които почти истерично отстояват позиции както за запазване, така и за премахване, каквото и да бъде решено, няма градоустройствени аргументи, с които да бъде обяснено, без те да произлизат от политическо решение. И без декларирано такова всяка дискусия ще бъде отвратителна препирни вместо конструктивен разговор. И това го видяхме около пето***ника.

За радост, нито един от присъстващите представители на неправителствени организации не прие да бъде употребен по такъв начин. Дискусията тръгна към това, че ако и когато общинският съвет вземе решение каква ще е съдбата на паметника, трябва да последва конкурс за реконструкция. Като чуха думата „конкурс“, очите на представителите на администрацията и политическия орган на София светнаха. Зъбчати колелца се задвижиха зад добре поддържаните усмивки, пръсти затрептяха по масата, устите започнаха да изговарят формули.

Ентусиазирано ни беше представено „работещо решение“: ще организираме конкурс и ще оставим на участващите в него проектанти да решат да има ли паметник, да няма ли. Отново над масата се разстели неудобно мълчание. Убеден съм, че всички (без общинарите) почти осезаемо предвкусихме международния срам, който ни очаква, когато спечелилият проектант бива овикан и нахокан какъв завършен фашист или комунист е (според какво е решил да прави) и как го обвиняват в подмяна на историята ни. Защо? Защото за събралите ни около масата управляващи е по-добре някой друг да отнесе гнева, а те да излязат сухи и чисти от блатото й.

Разказахме притеснението си на любезните общински дами и те, винаги готови да намерят компромис, без да променят позицията си, предложиха следващата „формула за успех“: ще поискаме от всеки участник в конкурса три проекта. Един със, един без и един с подменен паметник. Наложи се да обясняваме, че така само отлагаме неизбежното, защото и с три избрани проекта пак те ще трябва да решат кой от трите да изпълнят.

„Греда!“, помислиха си общинските дами. Помислиха малко и направиха третото си предложение. Конкурсът ще награди с първо място три проекта – един с паметник, един без паметник, един с друг паметник. И после печелившите проекти ще ги изнесем на публична анкета, за да може софиянци да си изберат кой най-много им харесва.

Активистите вече не мълчахме. Вече говорехме един през друг, че подобно отношение към града е не само недемократично, а неадекватно. Ще наградим три проекта и после ще оставим един милион софиянци да се изядат едни други – онези, които приемат лично въпроса дали да има или няма паметник, да „надвикат“ всички, които ще се опитват да коментират архитектурните качества на всеки от проектите.

Всички присъстващи бяхме категорични – ще ви “консултираме” за задание, след като вземете политическо решение какво искате да правите. Тук лицата на общинските дами се промениха. “Как може – ние толкова открито, в диалог ви викаме тука, да постигнем някакъв напредък.”

Обяснихме, че няма да сме удобно извинение, че са се „консултирали с гражданите“ или че „конкурсът е подготвен съвместно с неправителствения сектор“. Очаквано следващо заседание на работната група така и не се проведе, или поне не и в тоя състав.

И какво от това?

Толкова по въпроса дали някога ще преосмислим „наследството си от тоталитаризма“. Не можеш да преосмислиш каквото и да е, ако онези, които трябва да вземат решенията, не искат да го правят. Този процес е труден и винаги ще има недоволни. Темата е натоварена с болезнени спомени и различни интерпретации за общото ни минало. Точно това прави следенето на този процес интересно: засега, изглежда, българинът колективно е решил, че е лесно да рушиш противоречивото, ако си е твое.

По-трудно е да направиш нещо със „спуснатото отгоре“, за което ти искат обяснения защо пропагандата е нашарена с контрапропаганда.

Ако ме питате аз какво бих харесал – модернизиран (остъклен отвън, изложил на показ метално-бетонния си скелет и осветен) “1300 години България” – където мястото му се връзва с парка на НДК, реконструиран Паметник на съветската армия в двора на музея в “Дървеница” – където ще е сред себеподобните си и където ще може да се приема от посетителите в правилния му контекст. А на освободеното от МОЧА място да има нов паметник, обграден с „почетен караул“ от имената на войниците от Първи и Шести пехотен полк.

Не реставрация на старото – нещо ново. Нещо модерно, нещо красиво и живеещо в XXI век. Кичозната грозотия, с която радетелите за възстановяването му биеха по главата всеки, който има поне малко вкус и чувство за естетика, няма даже да я коментирам. Но за една част от тези предпочитания вече е твърде късно.

Кой трябва да е най-значимият, най-голям паметник в София, който да гледа към каквото оцеля след комунизма и прехода от царска София? Цар Борис III? Аспарух? Крум? Със Самуил се изложихме вече… Това вече може да е обект на „допитване до гражданите“. Нима нямаме по-достойни българи за 50-метров пиедистал на пъпа на София от анонимен руски редник с вдигнат Шмайзер?

Защо е нужно да говорим за това? Защото истината е важна. А истината тук е проста – София е българска. Най-важният, най-големият, най-централният паметник в един столичен град не може да е чужд. Това не означава “благодарност”, това означава “покорство”. Берлин, Виена, Будапеща, който и град да вземете – най-високо е поставена тяхната памет. Всички други са под нея. Така пише и в нашите закони – никое чуждо знаме не се слага по-високо от знамето на България.

Паметниците не са нещо повече от знамена от камък!

Тук не става дума за подмяна на историята, тук става дума за степенуване. Който харесва и милее за този срамен епизод, от времето, когато и в химна си сме възпявали Ленин и Сталин, и настоява, че неговият тотем трябва да е най-високият такъв в града, отказва да приеме, че историята се пише от победителите, а комунизмът загуби.

Знамето му е свалено – звездата я няма на върха на Партийния дом, житните класове и некрологът (681 – 1945) ги няма на герба, “с нас Москва е в мир и бой” го няма в химна…

Тези срамни изцепки не са заличени от историята.

Прибирането им в музея не е “подмяна”. Не е нужно да гледаш всеки ден щетите от една лъжа, за да помниш, че си бил излъган. Не е нужно да чоплиш една рана, за да знаеш кой те е наранил. Не е нечувано паметник да се мести. И ако го премести, не „заличаваш“ историята – преосмисляш я и отваряш място за новото да расте.

Ако златната богиня Нике навръх Siegessäule (Колоната на Победата в Берлин) може да намери ново място в своя град, редникът, гостуващ в нашия ли, ще е непоклатим?

Автор: Гергин Борисов
Мнението на автора е лично и не представлява официална позиция на “Спаси София”.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.