SHARE

Последните избори ни поставиха в парламент без опозиция.

Каквито и да са причините за това – резултатът е налице. Всичко, което се случи след тях, ни показва единствено мълчаливо единство в подкрепа на статуквото. А статуквото от доста време в България няма политическа идентичност. То се идентифицира единствено с двете неизмерни величини – власт и пари. И когато говорим за пари, става дума за пари, които се постигат чрез власт.

Като имате предвид това, осъзнайте какво легитимира този парламент – това е парламентът, който избра нов Висш съдебен съвет, а той от своя страна ще избере следващия главен прокурор. Строежът на АЕЦ “Белене” отново е на дневен ред и тук говорим за нови милиарди, които ще се добавят към вече загубените… Вицепремиер вилнее по черноморски барове, заплашва журналисти и оправдава съратниците си, правещи нацистки поздрави, докато самият той си признава, че е правил майтапчийски снимки в концентрационен лагер.
Бяха направени опити да се прокарат закони à-la Орбан за съдебната система (като ограничаването на финансиране за съдебните организации), и дори закон, според който главният прокурор, освен че е абсолютно недосегаем, вече може да отстранява съдии само като им повдигне обвинение?!

В същото време сателити на статуквото под формата тинк-танк организации и различни прокси-говорители прокарват измислено разделение по оста консерватизъм-либерализъм просто защото имат нужда от “нова антиидеология” и враг.

И всичко това само за няколко месеца.

Дали наличието на реформаторска партия в парламента би могла да повлияе на тези процеси? Към днешна дата не знаем, защото това не се случи. Дали тя би могла да предотврати участието на националистите във властта? Управлението на “Борисов 2” доказа, че той успя да договори нужните компромиси и да постигне удобния за статуквото “исторически компромис”. На този фон, бидейки опозиция, гласът на малцинството щеше ли да има квота за избора на членове на ВСС, а и нейният глас можеше ли да бъде чут по всички останали теми и корупционни скандали, които са обзели българското общество повече в парламента, отколкото извън. Може би.

Така или иначе днес ДСБ, “Да, България”, БЗНС, Зелените и ДЕОС започнаха да търсят формулата, по която да бъдат извънпарламентарна опозиция. Нещо повече – говори се и за бъдеща коалиция или политическо обединение.
Това се случва, докато различни формирования на управляващото статукво се опитват да налагат разделения по оста консерватори и либерали. Не толкова дипломатично можем да кажем, че те никого не интересуват.

Най-важното е, че случващото се в България не е резултат от водена политика, а от неспособността да бъде преборен модел, обзел всички представени в парламента партии. Моделът #КОЙ, моделът #ЗавладянатаДържава е тук и той не просто е разделителната линия между искащите промяна партии и статуквото. Той е разделителна линия между гражданите на държавата, които ежедневно страдат на ниво елементарното си битие от този модел и статуквото.

Тази разделителна линия е толкова голяма всъщност, че успехът е кодиран в смисъла, но не просто на думи, а на конкретни действия.

Реформаторските партии трябва да предложат смислени политики във всички области. Колкото и да е важно посланието за борба с мафията, отвъд него стои въпросът – как (я преборваме) и какво (правим като конкретни политики, за да има реална промяна).

P.S. За малко повече конкретика и стратегически насоки вижте сравнението на българските избори с тези във Франция в “Големите надежди и големият успех”.

Снимка: Константин Павлов-Комитата по време на Марша за европейско правосъдие.

SHARE