SHARE

Защо у нас няма лидерски дебат? Краткият отговор е пределно прост: за да има лидерски дебат, има две необходими условия за провеждането му: трябват лидери и те трябва да могат да  дебатират.  И двете условия отсъстват в момента.

Първото условие: да има лидери. Лидери, които не просто следват променливите настроения на мнозинството, а са готови да поемат отговорност и да водят избирателите, предлагайки визия за развитието на страната, конкретизирана в политики в значимите за гражданите сектори.   Председателите на двете водещи в предизборните рейтинги партии у нас биват  определяни като „лидери“ по-скоро по инерция – щом са председатели, значи са и лидери. За да бъдат лидери в съдържателния, а не чисто формален смисъл обаче, те трябва да водят, не да следват: да дръзват да поставят неудобни теми и да предлагат дори и непопулярни решения, когато доброто на страната изисква това.  Темите, предлагани от председателите на ГЕРБ и БСП обаче, са добре  познати и напълно предвидими. Те са по-висок растеж (тази тема измести невдъхновяващата никого стабилност), водещ до рязко нарастване на доходите, и борба с бедността. Решенията също  изненадват със своята предвидимост и стремеж да угодят максимално на „средностатистическия гласуващ“. Така ГЕРБ се включиха в епидемично разпространилото се дори сред десни партии наддаване кой ще предложи най-висока средна пенсия и заплата, а очакването, че лявата партия ще прокарва визията си за по-голямо бюджетно преразпределение чрез замяна на плоското с прогресивно подоходно облагане, също не се оправда поради  непопулярността на мярката увеличаване на данъците дори и сред левите избиратели. Флиртът с предпочитанията на средния гласоподавател от страна и на двете големи партии води до обезличаването им по отношение конкретни политики и до търсене на възможности за различаване през символни теми, като национална идентичност –  кой е по-голям патриот/национален предател и т.н.

Второ условие: лидерите да могат да водят дебат по предлаганата от тях визия за развитие на страната и конкретните политики по реализирането й. И тук обаче лидерите не са научили още урока си: фокусът им обикновено е върху лични компромати и като цяло очерняне на противника, а не върху изясняване  собствените позиции и критика на позициите на опонента. Очернянето на опонента в предизборен дебат не е наше откритие  и, както показват множество примери от т.нар. по-напреднали демокрации, невинаги е губещ ход. Обществената му безполезност е несъмнена обаче: не само никой не печели от това да му бъде напомняно постоянно колко лоши са политиците и от двете страни (особено ако не му се предлага нещо по-добро като алтернатива), но и често ваденето на  компромати се оказва контрапродуктивно – вината за загубения втори президентски мандат на Петър Стоянов неслучайно се приписва на неудачния му ход да извади компромати в дебата с Богомил Бонев.

Независимо дали нежеланието на Корнелия Нинова и Бойко Борисов да участват в лидерски дебат, зле прикрито зад претенции и контрапретенции за формАта му, се дължи на страха от трудно предвидимия му резултат, ясно е едно: най-видните ни политици са длъжници на избирателите. Те не са готови да напуснат зоната на комфорта си, щедро предоставян от услужливи медии  и да отстояват позициите си в публичен дебат помежду си.

В този смисъл е повече от похвална инициативата на 3-те национални телевизии да координират усилията си за организирането на подобен дебат. Непровеждането му днес, предвид описаните тук дефицити,  не изглежда чак толкова лоша новина. И все пак, погледнато дългосрочно, това не е добра новина. Без да нагази във водата, човек няма как да се научи да плува. Без да влязат в дебат  – с риска да се провалят и изтърпят последствията от това, лидерите на големите партии няма да се научат отговорно да водят избирателите.

*Текстът е препубликуван от блога на автора “Ружа с бодли” с негово разрешение. Заглавието и акцентите са на редакцията на “Терминал 3”. 

SHARE