SHARE

От Юлия Латинина

Завърши финалният сезон на „Игра на тронове“ и феновете почти единодушно нададоха негодуващи възгласи: как? Обещаха ни вълшебна приказка: красавицата Денерис Таргариен ще унищожи с драконите си Краля на Нощта и ще се омъжи за прекрасния принц Джон Сноу!
Безсрамно ни измамиха!

Приказната красавица се превърна в кървав диктатор и върху руините на унищожената от нея столица на Вестерос обеща „да освободи“ всичките останали земи по света така, както е „освободила“ столицата. А прекрасният възлюбен принц ѝ забива кинжал в гърдите. И това след като заедно спасиха света от Абсолютното зло?

Измама! Престъпление срещу холивудския хепиенд!

Да, но ще възразя – пред себе си имаме гениален финал на гениалната книга на Джордж Мартин. Разбира се, странно е да се говори така за роман, който още не е дописан, но неговата изключителност е очевидна. (Предпоследната си книга, The Winds of Winter, Джордж Мартин пише вече осем години и обещава в днешно време да я завърши през юли 2020 година.)

Сериалът избърза далеч напред и както знаем, съвсем невинаги следва каноничният текст.

Много често например се използват холивудски клишета точно там, където Мартин ги отхвърля.

Въпреки това краят, в който Денерис, любимата героиня от книгата, Майката на драконите, Чупещата веригите, се превръща също в дракон и загива, е, разбира се, мартиновски, така замислен от самото начало.

Книгата на Мартин ни кара да преразгледаме училищния си възглед за това какво е представлявал феодализмът – някакво тъмно минало на човечеството, по време на което лордовете са се занимавали с глупашки рицарски турнири, предизвиквали са граждански войни и са грабели простия народ.

В действителност, феодализмът е коренището, от което е израсла днешната западна свобода.

Прословутата Харта на свободите, която толкова обичат да цитират хората, които не са я чели, изобщо не гарантира правата и свободите на гражданите. Тя гарантира правата и свободите на знатните хора, дори и правото да въстават срещу своя крал, ако наруши тези свободи.

Свободата не била дадена в Европа на всички и веднага. Отначало свобода имали знатните хора. И всички автократи, идващи на власт в Европа, идвали на власт съвсем еднакво. Те призовавали тълпата над главите на знатните хора и обещавали да я освободят от тиранията.

“Игра на тронове“ е скрита полемика с два литературни паметника. Единият е „Исторически трагедии“ на Шекспир, другият – „Дон Кихот“ на Сервантес.

Историческите трагедии на Шекспир  всъщност описват същата война като в „Игра на тронове“ – войната на семейство Йорк и на семейство Ланкастър за английския престол. Описват я от позицията на това, което може да се нарече „тюдорски реализъм“. Основната идея е следната: живели някога могъщи знатни лордове със своите частни армии, които тормозели непрекъснато английската земя. Веднъж те убили законния крал. След това започнали тридесет години на безредици, докато не дошъл нов законен крал и не укротил лордовете.

Интересно е, че наскоро издадените книги за Войната на розите – например The War of the Roses на Дан Джонс –  са повлияни от „Игра на тронове“, също както родната (т.е. руската) литература за войната през 1812 година се влияе в много отношения от „Война и мир“.

Тези нови книги описват ситуацията точно наобратно. Живели някога могъщи знатни лордове, чиито частни армии били гаранция за английската свобода. Веднъж тези лордове убили краля, защото станал тиранин. След това лордовете воювали тридесет години помежду си и по време на войната се изтребвали един друг. Върху пепелището дошъл крал, чийто син станал тиранин, отсичал главите на жените си и едва не унищожил свободата на Англия.

Всъщност разликата между европейските страни – Англия, от една страна, и Испания и Франция, от друга – се състои в това, че Испания и Франция изгубили своята феодална свобода по време на абсолютизма, а Англия съумяла да я запази отчасти и да я предаде по-нататък – на парламента, на Славната революция и на американските колонии.

А „Дон Кихот“ на Сервантес е написан тогава, когато рицарската епоха, благодарение на огнестрелното оръжие и на новите времена на абсолютизма, вече се е превърнала в гниещ труп.

„Дон Кихот“ осмива рицарите с техния кодекс на честта. Само че рицарският кодекс на честта наистина е съществувал и Европа наистина е живяла според него през XII-XIII век. В рамките на този рицарски кодекс срещу честна дума освобождавали човек от плен, за да събере откуп за себе си; в рамките на този кодекс войната се превръща в рицарски турнир и взаимното уважение между противниците, както и прословутата рицарска чест нямат много паралели в други епохи или например в историята на Изтока.

Друг важен момент е, че рицарската чест се е прилагала между равни. Победителят приемал победения в своя замък и му прислужвал, но същият победител изтребвал селяните на противника си и смятал това за нещо като икономически санкции.

Знатните герои на Мартин ни очароват толкова, защото имат много по-голяма свобода от човека в почти всяко друго общество – от Рим и Китай до съвременността.

И на мен, разбира се, ми беше интересно как Мартин ще примири това очевидно противоречие: възпятото право на феодала от Вестерос да вдигне въстание (със съответното клане) и приказния разказ за Денерис Таргариен, Майката на драконите, чиято военна кариера протича основно на Изток и се състои в това да екзекутира робовладелците и да командва дивите дотракийци.

Та ето. Три неща в края на „Игра на тронове“ оскърбиха днешната политически коректна публика.

Едното е поражението на феминизма. Фенките се радваха страшно, че към средата на сериала жените ставаха все повече и започнаха да играят все по-важна роля: кралица Серсей, Мелисандра, лейди Олена, лейди Мормонт, Яра/Аша, Бриен от Тарт, самата Денерис. Но ето че жените са избити и на края на сериала в кралския съвет, както се оплака един разярен рецензент, отново седят бели самци, white males. А къде са дотракийците? Къде са Неопетнените и техният симпатичен чернокож генерал с името Сивия червей? Каква политическа некоректност!

Извинете, но по друг начин няма как да бъде. Жената през Средновековието можела да направи кариера само като дъщеря, майка, съпруга или пророчица, или ако се откаже от своя пол и стане воин. Прецеденти имало – например съпругата на Робер Гискар умеела да се сражава не по-зле от всеки рицар и дори спечелила битката при Дирахия през 1081 година. Но жените ставали вождове, когато избивали техните мъже, което се случва в „Игра на тронове“ към петия-шестия сезон.  В новото мирно време няма причина знатните домове в кралския съвет да бъдат представлявани от жени.

Второто „непростимо“ нещо е поражението на прогресивната идеология. Лявата част на американската публика възприе Денерис като „своя“. Около нея има не само „бели самци“, но и чернокожи пълководци, нейна съветничка е младо чернокожо момиче! Тя обещава „да строши колелото“. Тя отменя робството в Мийрийн и за малко не отмени гнилия феодализъм във Вестерос, който се управлява от „бели самци“ с техните остарели понятия за чест.

И изведнъж Денерис унищожава капитулиралия град с огън.

Не че и в книгата и във филма не е пълно с намеци за това. Книгата на Джордж Мартин е преди всичко книга за прераждането на личностите. Как романтичната наивница Санса Старк се превръща в блестяща интригантка, как Бран Старк се превръща от палаво момче в Триокия гарван, как Джайм Ланистър се превръща от надуто конте, спящо със сестра си, в дълбоко трагична личност.

Да, но не очаквахме някак си, че това безпощадно прераждане ще докосне и главната, звездната героиня!

Тоест очаквахме, че това ще бъде прераждане от плахо момиче в Майка на драконите, и не очаквахме, че ще стигне по-далеч.

При това всякакви намеци бяха акуратно разхвърляни из текста. Екзекуцията на повече от сто благородници от Мийрийн. Убийството на дотракийските вождове. Екзекуцията на Рендъл Тарли заедно със сина му за отказ да се подчини. Всеки път читателят, увлечен от благородния плам на Денерис, е пропускал това покрай ушите си. Ами да, на война като на война, целта оправдава средствата…

Най-чудовищните диктатори в историята не са били тези, които са обещавали да поробят народите, а тези, които са обещавали да ги освободят и „да строшат колелото“. Виждаме как  изглежда ордата на дотраките, когато се добира до градовете на Вестерос. Едва ли на левичарите, които сега се опитват самите те „да строшат колелото“ (с най-добри, разбира се, намерения) ще им хареса подобно сравнение.

Но, разбира се, третият, най-непростим „грях“ на финала е, че той нарушава всичките традиции на приказката и на холивудския филм. Да, всички ние чувствахме, че в края на сериала Денерис и Джон трябва да се оженят! Всички ние се досещахме, че Джон Сноу не е никакво копеле, а един съвсем законен Таргариен! Всички ние чакахме с трепет кога най-сетне Джон и Денерис ще спасят заедно света от Абсолютното зло!

В действителност – и това е много тънък момент – Джордж Мартин се отнася доста скептично към страстта. В неговата книга се оказват здрави тези брачни съюзи, които не се основават на любов: например бракът на Кейтлин Старк.

Любовта според Мартин кара човека да забрави своя дълг и своите задължения и от това не може да излезе нищо добро.

Любовта на Роб Старк и Джейн Вестерлинг, момиче от западнал род, довежда до това, че той нарушава своите договорености и загива. В трагедия се превръща забранената страст на близнаците Ланистър и, разбира се, първопричина за всички войни на Изток и за краха на дома Таргариен е също страстта – любовта на Регар Таргариен към Лиана Старк.

Предварително е ясно, че и за Главната влюбена двойка – Денерис и Джон – Джордж Мартин няма да направи изключение. С тази само разлика, че Джон наистина е образцов герой. Той не принася своя дълг в жертва на любовта. Той принася любовта в жертва на дълга. Любовта на Денерис и Джон, която във всяка друга книга щеше да бъде главен двигател на сюжета, у Мартин е само обстоятелство от действието. И това превръща убийството на Денерис в трагедия.

Няма прекрасен Спасител или прекрасна Спасителка – казва на финала Мартин. Има всекидневна работа за прокарване на канализация и за възстановяване на градските бардаци. А Спасителят, който иска да направи щастливо човечеството и да строши Колелото, е Тиранин.

И, разбира се, заради цялото това тройно престъпление – срещу идеалите на феминизма, срещу идеята „да се строши колелото“ и особено срещу приказния край, който изисква задължителна женитба на Героя с Героинята – половината от публиката няма да прости на Мартин. Но нека бъде така. Затова пък другата половина ще се замисли.

Превод от руски: Павел Николов, пребликуваме от неговия личен блог

Юлия Латинина е журналист, който пише за “Новая газета”

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.