SHARE

Автор: Милена Златарова, “Аз чета”

Три ябълки – три преплетени една в друга истории, три погледа към живота в едно малко арменско селце. Неговите обитатели са малко чудати, обаятелни в своето несъвършенство. Понякога проклети и дребнави, друг път мъдри и благородни, те вървят през дните си с естествения ритъм на живота. Не ги подминават смърт, глад, война, бедствия.

Но тази книга не е за страданието. Тя е за смирението, с което трябва да приемеш щастието, когато дойде при теб. Да, именно щастието. Защото маранци си имат свои начини за справяне с несгодите – чрез ритуали и суеверия, понякога с инат и проклетия. А щастието е рядка птица, коварно е, може да ти завърти главата и всеки момент да ти изневери. И все пак само когато сме щастливи, можем да усетим истински пълнотата на битието, хармонията между нас и света.

“Три ябълки паднаха от небето” (изд. „Лабиринт“) е приказка за пораснали деца. Започва с опит за умиране и завършва с надеждата, която носи новият живот. Гласът на разказвачката е мек и топъл. Обгръща те като уютна дреха, като прегръдка от детството, с неразрушимата вяра, че всичко ще е добре, всичко ще се нареди. Чудни гозби със звучни имена извират една след друга като от вълшебна кърпичка. Храната е свещенодействие – старите хора знаят какво да приготвят и по какъв повод. Сватби, погребения, срещи и раздели… Животът е неукротим, той тържествува всеки ден, всяка секунда.

Животът е онова, което продължава и след загубите. Той е упорит като пукнатината в дома на Валинка, “като разбито на две сърце, което боли, но продължава да живее”. Дори може да си позволи ведра непочтителност към  смъртта, като в комичната сцена с погребението на едрата свекърва на Мариам Бехлванц, която едвам се побира в ковчега, а попът не може да откъсне поглед от огромните обувки на краката й.

Дори да не сте имали баба и дядо на село, тази книга може да се почувства като завръщане, като ласка и поглед от скъп човек, с когото завинаги сте се сбогували. От човещината в нея идва светлина, която помирява тъгата с радостта, загубата с надеждата. Вървим по пътища, по които са вървели други преди нас. Устремени към бъдещето, носим миналото в себе си.

Най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.