SHARE

От “Новата Желязна лейди” до “Най-лошият премиер в съвременната история на Британия” – от “Сила и стабилност” до сравнения с Летящия цирк на Монти Пайтън и невиждана управленска криза.

Това бе трагедията на Тереза Мей – четвъртият консервативен премиер, унищожен от “Европейския въпрос” – след Тачър, Мейджър и Камерън. Мандатът на Мей започна с обещанието тя най-сетне, веднъж завинаги, да разреши въпроса, погубил предшествениците ѝ, и в първите месеци на управлението ѝ тя изглеждаше като да държи много козове в ръкава си.

I. “Желязната лейди”

Morten Morland/Spectator

Когато встъпи в длъжност в средата на 2016 г., Мей се ползваше с огромно доверие от британския народ, по-голямо от партията ѝ. Депутатите ѝ – в унизителен знак на лоялност – започнаха да я наричат “Мамче” (Mummy). Брекзитърите – изпозабили си ножове в гърбовете в блян да стигнат до Даунинг стрийт – бяха загубили инерция. Претендентът за короната Борис Джонсън получи твърде сериозна работа – външен министър, – а с нея и непрестанни възможности да се излага отвъд границите на Острова – далеч от гърба на Мей, но близо до камерите, които да изобличават колко несериозни са амбициите му.

Контрастът не можеше да бъде по-красноречив. Кой би искал Джонсън да е премиер в сравнение с работливата, скромна и тиха госпожа Мей – дъщеря на пастор, дългогодишен вътрешен министър, виждаща как партията и страната ѝ са в плен на поредната беля, спретната от елитарните момченца от “Итън” Камерън и Борис Джонсън, и сега тя ще запретне ръкави и оправи кашата.

Това бе образът, който Тереза Мей бе изградила за себе си. Тя обяви, че не обича клюките и интригите, а “ще се захване с работата” и посланието ѝ не само проработи, но и донесе популярност далеч отвъд традиционния консервативен избирател.

В тези триумфални дни тя можеше да направи каквото пожелае с Брекзит и Обединеното кралство. Можеше да е откровена с британския народ за възможностите и последиците. За това какво ще донесе умерено излизане, за това как твърдо излизане ще създаде неразрешим проблем за Северна Ирландия, огромни икономически трудности и надигане на шотландския сепаратизъм. За това, че в Британия 48% гласуваха за оставане – младите с огромно мнозинство – и правилният път е компромисът, а не тръгването в едната или другата крайност, които ще нанесат огромни и напълно безсмислени рани. За това, че голяма част от проблемите на британците са вътрешни и не Брекзит, а политически амбициозни решения могат да ги разрешат.

Това бе моментът, в който Тереза Мей можеше да поведе нацията си. Наместо това тя избра да поведе само една част от нацията – брекзитърите и най-вече личния си рейтинг сред тях.

В първата ѝ програмна реч тя осъди “гражданите на света” като “ничии граждани”, обяви че Британия трябва да напусне всички структури на ЕС и ако Брюксел нямало да ѝ даде добра сделка, то тя е готова да напусне без никаква.

Консервативната преса започна да я боготвори. Господин Брекзит, Найджъл Фараж, гръмко обяви, че това е всичко, за което си е мечтал.

Всеки шанс да се предотврати остро разделение и да се намери мнозинство за компромис изчезна с решението на Тереза Мей да поведе едната фракция.

II. “На нея и бе раздадена лоша ръка, а тя я изигра ужасно” 

Dave Brown

И докато консервативното правителство бе заето да разказва притчи как ще “унищожи” ЕС и постигне над 50 търговски споразумения миг след Брекзит, то Европейският съюз започна  тихо да стяга редиците си за сблъсък, който можеше да е решаващ за съдбата на проекта.

Основният риск на всички бе ясен – Европа да започне да преговаря с много гласове – Ейре да се споразумява за Северна Ирландия, Испания за Гибралтар, Германия да защитава интереса на автоиндустрията, Полша на гражданите си в кралството и т.н. и т.н. И Обединеното кралство на принципа “разделяй и владей” да може да се споразумява и използва слабостите на всяка страна поотделно.

Европейската комисия знаеше, че за да предотврати подобен сценарий, тя трябва да извади умел политик, който да наложи своя авторитет и обедини всички зад ясно послание – преговорите се водят с Брюксел, не с националните правителства.

В тази роля влезе Мишел Барние, бивш комисар и френски външен министър, владееш отлично английски и умеещ да плува в нажежените от популизъм и разделения води на континента с хладнокръвие и внимание.

Докато Тереза Мей се радваше на гръмките анонси в пресата как тя е станала “новата желязна лейди”, а министърът по Брекзит Дейвид Дейвис обявяваше как работата му е толкова важна, че си е купил клетка на Фарадей, в която да крие мобилните си устройства, за да не бъдат подслушвани, то Барние обикаляше столица след столица и убеждаваше европейските правителства, че той ще представлява техния интерес, но те трябва да откажат всякакви преговори с Лондон.

Каквито и тайни да са криели устройствата на Дейвид Дейвис, когато преговорите започнаха, не бе нужно те да бъдат подслушвани, за да разбереш, че Британия понасяше отстъпление след отстъпление. Наместо да преговарят с 27 страни, повечето значително по-малки от тях, Великобритания се изправи срещу един далеч по-голям противник, който имаше всяко намерение да покаже кой диктува правилата.

Британия не само не бе подготвена за преговорите си с ЕС, но правителството на Мей, като това на Камерън преди него, продължаваше да не разбира колко фундаментални са четирите свободи на ЕС (стоки, услуги, хора и капитал) и как никой нито в Брюксел, нито в Берлин или Париж ще тръгне да спасява политическата класа в Лондон на цената да разруши ЕС.

Британия влезе в тези преговори с разбирането, че те ще са търговски, но напълно ѝ убегна политическото измерение и урока, който след Камерън трябваше вече да е научен: нито Меркел ще спасява някого, нито ще “кляка” пред немския бизнес, нито немския бизнес не осъзнава значението на ЕС.

И ако сметките на Мей не излизаха навън, то у дома изчисленията ѝ се оказаха фатални.

III. “Мейботът

Morten Morland/The Spectator

Тереза Мей реши да свика предсрочни избори – вярвайки, че ще капитализира от доверието и популярността си.

Наместо това кампанията изобличи истинската Мей, която, оказа се, нямаше нищо общо с култа, който бе изграден за нея. Кампанията ѝ бе правише грешка след грешка, политическата ѝ програма бе противоречива и по време на кампанията дори самата Мей се отрече от нейни части.

Но най-вече идеята, че Мей е различен вид политик, скромен, но истински, тих, но работлив – бе срината със земята. Тереза Мей се превърна в централния образ на кампанията – не Брекзит, не консерваторите, а тя – толкова силно харесвания политик.

А самата тя не само не бе готова за такова внимание, но се оказа и далеч от “истинска” и “естествена” – залепи й се прякорът Мейботът, който повтаря пет заучени фрази от сутрин до вечер.

И когато изборният ден дойде, Мей плати цената – тя изгуби мнозинството си.

Едно от неписаните правила на британската политика е, че загубите слагат край на политическата кариера. Никой обаче не искаше да се нагърбва нито с преговорите по Брекзит, нито с липсата на мнозинство в парламента, нито с разделенията в Консервативната партия. Затова и Тереза Мей остана на власт.

Това бе нова възможност тя да потърси начин за обединение на различни страни на дебата или прехвърли част от отговорността за Брекзит на други.

Наместо това тя реши да води сама преговорите за напускане, да обещава всичко на всички: на радикалите в партията ѝ тя обеща всякакви “червени линии” и напускане на всички възможни структури и договорености,  на ирландските юнионисти, с които влезе в коалиция, обеща, че няма да създава граница между Северна Ирландия и Обединеното кралство, на сепаратистите обеща, че няма да има граница между Северна Ирландия и Ейре, на бизнеса, че ще се запази достъпът до единния пазар, на финансовите пазари, че ще запазят техните привилегии.

Тези обещания бяха невъзможни, взаимноизключващи се и често поднесени с откровени лъжи. Слабото познание на журналистите за търговия и европейско право, евроскептичните тиради на консервативната преса и популисткото отношение към експертите като “лица с проевропейски наклонности” позволи на Тереза Мей да ѝ се размине с много твърдения.

Тук обаче отново дойде време илюзорният свят, в който на Тереза Мей можеше всичко да и се размине, да се сблъска с реалността.

Споразумението за излизане от ЕС, преговаряно година и половина от правителството на Мей с Мишел Барние, най-сетне бе публично – нищо от обещанията не присъстваше в него – “васалитет” извикаха евроскептиците, “казахме ви”, провикнаха се искащите оставане.

Никой не бе доволен и нямаше и причина да бъде. На сделката ѝ нямаше нищо – тя бе единственият начин да се предотврати сериозна икономическа криза от излизане от ЕС, но реално да бъдат напуснати европейските институции.

В подобен ход няма особена логика, защото това единствено означава Британия да не участва във взимането на решения. Но напускането без сделка би довело до огромна икономическа криза – Британия ще е принудена да занижи хранителните си стандарти и да внася нискокачествено, обработвано с хормони месо. То от своя страна ще подбие цените на местното производство и може да унищожи животновъдния сектор. Ще има отлив и от финансовите пазари – бижуто в короната на Лондон, както и сериозен удар по сектора на услугите. Дори икономистите, които се застъпват за пълно напускане на ЕС, твърдят, че то ще доведе до унищожаване на британското земеделие и промишленост. И всичко това е нищо пред опасността от буквално разцепление на кралството и отделяне на Шотландия и Северна Ирландия.

Въпреки всички предупреждения брекзитърите в партията на Мей продължаваха да искат подобен изход от ЕС. Борис Джонсън подаде оставка като външен министър и отново се нагърби с повежданието на популистката вълна и любимото си занимание – писане на умопомрачителни коментари в любимия си вестник “Телеграф”. В един от тях влезе в ролята на Моисей и обяви, че ще каже на “брюкселския фараон”: “Пусни народа ми да си върви!”

Радикалното крило на консерваторите бе непреклонно – то искаше Тереза Мей да натисне спусъка и излезе без сделка. Тя отказа. Не е ясно дали можеше предвид парламентарната аритметика, но тя със сигурност отказа и да опита.

IV. Зомби премиерът

Dave Brown

Отказът ѝ обаче не я спаси – нито нея, нито сделката ѝ.

Камарата на представителите вдигна бунт и отне правото на правителството да диктува дневния ред на парламента. Мей трябваше да понесе и най-голямата загуба на правителствен законопроект в историята на британския парламент.

От любовното “Мамче” депутатите ѝ вече полуоткрито започнаха да говорят как тя сама или някой е я “шибал” при поредния ѝ провал.

Кралят на троловете, Доналд Тръмп, ден преди да посети Великобритания през 2018 г. даде интервю, в което обяви че “Мей е унищожила Брекзит, сделка със САЩ няма да има” и “Борис ще е страхотен премиер”. Синът му – Тръмп-мл., написа материал в Telegraph как Тереза Мей е трябвало да се вслуша в съвета на баща ѝ – да съди ЕС! (буквално съветът на Тръмп към Мей е бил да започне съдебно дело срещу ЕС… къде, за какво и как ще остане мистика).

В последните дни, преди да подаде оставка като лидер на консерваторите през юни 2019 г., Тръмп отново посети страната и нанесе поредно унижение към британския премиер – обиждащ кмета на Лондон, открито заиграващ се с бъдещите ѝ наследници и дори подхвърлящ, че е възможно здравната каса в Британия да бъде приватизирана като част от търговска сделка със САЩ.

Европейските лидери, макар накрая да показаха снизходително съчуствие към Мей, трябваше на няколко пъти да отхвърлят публично опитите на Мей за двустранни преговори между отделните нации – което отново донесе унижение за британския премиер.

Тереза Мей преживя и грандиозен корупционен скандал, когато транспортният министър даде обществена поръчка за фериботи на фирма, която няма фериботи. Поръчката бе за за £18 млн., а след това правителството бе съдено от конкурентна фирма за непрозрачна процедура за допълнителни £33 млн. И въпреки всички оставки и напускания по повод Брекзит оказа се единственият, който не си тръгна от кабинета на Мей, е уличеният в корупционен скандал транспортен министър. Най-малкото защото Мей разчиташе на неговата подкрепа за сделката ѝ.

Унижения в страната, в Европа и в света.

Въпреки всички тях Тереза Мей продължаваше и продължаваше и опитваше и опитваше.

Далеч от първите ѝ дни на власт, в които заклейми “гражданите на света”, в последните ѝ дни тя се опитваше да намери решение, отрече се от думите си, че Британия може да излезе без никаква сделка, и дори покани лидера на опозицията на преговори.

Тя не се поколеба и в отговора си срещу Русия, когато техни шпиони се опитаха да убият техния бивш колега Сергей Скрипал, живеещ в Солзбъри. В тези дни, когато лидерът на опозицията държеше речи, изпълнени с руска апологетика, разликата между Мей и Корбин бе повече от видна.

При руската атака Тереза Мей се държа по-достойно, отколкото през цялото ѝ останало премиерство.

V. Песента на сирените

Chris Riddell/Guardian

Тереза Мей бе сключила сделка с дявола. Тя бе боготворена от консервативната преса и ядрото на “напускащите”. Те прикриваха нейните недостатъци, представяха слабостите ѝ за силни страни, поддържаха лъжата за прекрасният нов свят, обетованата земя до която Тереза Мей ще ги заведе.

И бавно и постепенно Мей губеше повече и повече – доверие, избори, авторитет, сподвижници, докато накрая се оказа сама, държаща съдбата на нацията си, пред пропастта. Тя отказа да скочи.

Тереза Мей отказа да се подаде на този последен напор на фанатиците, да взриви държавата, възпламени сепаратизма и причини болка и страдание на най-слабите и бедни.

Демагозите, до съвсем скоро боготворящи я, дори не мигнаха. Те веднага се обърнаха срещу нея, заклеймиха я като неверник в утопията “Брекзит” и подготвиха клада, на която да я изгорят.

За финал Тереза Мей изгуби катастрофично първо местните, а после и европейските избори, които нямаше да бъдат проведени, ако сделката ѝ бе приета. Партията ѝ остана четвърта, отдавна напусната от искащите да останат в ЕС, и сега изядена от Найджъл Фараж и неговия нов проект.

Ден след вота Мей излезе да обяви своето падение.

Трагедията на Тереза Мей. Водена под песента на сирените към скалите. Излязла от хипнозата само за да види собственото си корабокрушение.

SHARE