SHARE

Специално за вас превеждам страхотната статия на Игор Свинаренко за отношението на руснака към властта. А преводът е, защото ми се стори, че и нашето отношение не е много по-различно. Приятно четене.

Моите коментари са с курсив – К.

В своята реч на стадиона в Лужники ВВП (Путин – К.) между другото спомена и следното:

“Властта действително допуска грешки в работата си”.

И после посъветва:

“Затова може и трябва да се критикува властта”.

Аз веднага си помислих, че не говори за мен. Има си специално обучени хора, които по-добре от мен, по-старателно и грамотно ще изпълнят съвета на вожда.

Спомних си и нещо друго. За разговорите за демокрацията, които водех в последната елцинска — кой ли тогава предполагаше — година, с известния правозащитник Валерий Абрамкин. По съветско време той беше истински политзатворник. И ето той какво ми каза, затворническият опит го е убедил в това нещо — на нашия народ демокрацията му е чужда.
Аз, разбира се, се учудих. Къде пък демокрация в затвора, когато и на свобода я нямаше? Че и при съветската власт — съвсем.

Валерий обаче ме уверяваше, че лежал в килии, където имало истинско равноправие и пълна демокрация. Ставаше дума за учреждения, където ред са въвеждали обикновени политзатворници, а не професионални бандити. И работело! Всичко се решавало колегиално, с консенсус. Но ако ситуацията се проточвала във времето, то — внимание! — хората се изморявали и спирало да им харесва. Тогава се появявал някакъв тартор, и на него му сдавали властта. Хората доброволно се отказват от равенството и братството — и възстановяват желязната йерархия.

Интересно разсъждение, което е приложимо не само към България, но и към няколко фирми, на чието развитие съм бил свидетел. И в най-свободомислещите фирми, които наблюдавах, накрая винаги е идвала желязната ръка — мотивирана да прекрати караниците, да даде тласък или просто да въведе ред. – К.

За термина “вертикал на властта” тогава още не бяхме чували. Аз само уточних в тогавашните термини:
— Ти изглежда говориш за това, което на свобода се описва с фразата “твърда ръка”?
— Разбира се.
Абрамкин, изглежда, много беше мислил по темата, той имаше готови обяснения, уточнени формулировки:
— Става дума за потребността на много хора да имат някаква външна съвест. На човек често му се иска някой да снеме от него бремето на отговорността и сам да я поеме. Този модел, по който славяните са повикали варязите (скандинавско племе – К.), за да въведат и да поддържат реда. В затвора това се случва, щом се появи нов човек. А понякога някой от килията поема отговорността и задълженията…

Желанието за външна съвест аз го свързвам с желанието Бог да присъства в живота на човека. И ето какъв е резултатът, ако Бог изчезне от мирогледа ти — склонен си да даваш божествени качества на обикновени хора. – К.

През лятото на 1999 още не знаехме кой ще дойде и как ще си свърши работата.

Е, и какво толкова. Щом съществува, щом съществува такава потребност — значи няма друг начин. (Изглежда, хората се женят по същия принцип.) Това е нещо като ручейче, което си търси пролука. Харесва ли ни или не. Ние нямаме друга страна и друг народ. Трябва да можем да живеем в страната, която имаме. Живеехме едно време в т.нар. “социализъм”.

Тогавашната ни дискусия плавно се преля в спомени за обстрела на белия дом (парламента в Москва).

Абрамкин и тук откри затворническа аналогия.
— Събрала се е критична маса хора, които са привикнали към насилието. Такива, които ако не набият някого, у тях започва абстиненция, като при наркоманите. Нещо подобно като усещане е гражданската война. Е, аз на гражданска война не съм бил, но имах подобно усещане, когато в затвора започваше бандитски произвол (професионалните бандити тормозеха на воля по-слабите от тях) , когато аха-аха и да влязат вътрешни войски в зоната.

Нещо като пророчески сън.

Спомних си и ситуацията с Пастернак, който написа съвсем вяла и безобидна книжка за доктор Живаго, на която властта сериозно се обиди.

Тогава дори излизаха тъкачки с речи и разни очилатковци със строги костюми и страстно, вълнувайки се, говореха за любовта към началството… И за силната си омраза към тези, които са против… Не много естетично, разбира се, но по същество разбираемо желание да бъдеш близо до правия път. И от двата варианта – да обичаш началството или да го мразиш, за предпочитане е първият вариант. Щастливи са тези хора, които са способни искрено да чувстват такава любов! Аз практически почти съм склонен да им завиждам.

Властта не харесвала Пастернак. И защо всъщност?

Прочетох романа много внимателно — тогава, при самиздата, това още беше възможно, сега сме преяли с информация — опитвайки се да открия причината. И видях две възможни причини за недоволство. 1. Нещо от вида “стана ясно, че колективизацията беше грешка, и за да бъде скрита, започна голяма война, която скри много други работи”. 2 — внимание! — “страната идейно се върна към времената на дивите първобитни овчари и всевластни вождове, които бяха обожествявани”. Нещо такова. Вероятно втората точка е била доста по-обидна — наоколо Европа, цивилизация, носим европейски костюми, и изведнъж такива изцепки.

И аз трябва да си призная, че нито успях да прочета цялата книга, нито успях да гледам целия филм. Вееше ми на скука, като от суперпродукция. Навремето сигурно е било интересно да се наблюдават диваците зад желязната завеса — екзотика, а сега — оказва се, че литературните качества на творбата не са кой знае какво. Че и посланията. – К.

Но, разбира се, никого това не може да излъже. Каква Европа? Аз като човек от степта, родом от донецките степи, в детството си се нагледах на огромни количества скитски венери, такива каменни статуетки в естествена големина, там е пълно с тях. И затова фразата “да, скити сме ние, азиатци сме” (запетайки и да се слагат или не, смисълът е същият, само интонацията е различна), аз възприемах не като поетическа волност или шега, а като констатация на железен факт. Скитите — това е яко, те били свръхдържава, те си правили каквото си искали и изкарвали акъла на европейците. Говорейки за това, че у нас народът е див, веднъж бях деликатно прекъснат с въпроса:

— А вие самият не сте ли див?

Хванах се за главата. О, Господи. От това трябваше да започнем! Разбира се, аз съм див, степен дивак и скит! Аз съм варварин!

С тази дребна разлика, че не искам да разруша Рим, защото ми харесва. Но и лигавенето, което започна по цялата страна в чест на новия вожд (или не съвсем новия, не е важно) — не ми се струва чудовищно. Нормално лигавене, нашенско, скитско, просто. То е необичайно демократично. Можеш да ревеш във възхвала на вожда или атамана “Любо!” или както там се вика – при запорожките казаци е имало забележителна демокрация. На нас всичко ни е наред. Страната си живее така, както й е комфортно, както е свикнала.

Колко е трудно понякога да излезеш от зоната на комфорт, за да търсиш щастието си. – К. 

Колко пъти съм пробвал да емигрирам — но, горчив е чуждият хляб. Колко пъти съм виждал емигранти как живеят, колко са жалки и нервни — изпращат те в Москва, там, където за тях са затворени вратите, по известни причини…

Свободомислещият Бертолд Брехт говорил с някото — с Улбрихт (комунистическия диктатор на ГДР – К.) май? — и на упрека, че народът на Източна Германия е несъзнателен — отговорил: “Ако не ви харесва този народ, намерете си друг”.

Сега тези думи издевателски се връщат като бумеранг към тези хора, които, защото носят шапки и очила, си мислят, че са особено умни. “Не ви ли харесва?”

Харесва ми бе, харесва ми…

Когато бях млад, имах една позната, която работеше като кондуктор в първа и втора класа във влака (вагони с купета). Но веднъж се замотахме, тя си изпусна влака и за наказание я пратиха в общия вагон.

Когато й изтече наказанието, тя отказа да се върне обратно:
В първа и втора класа трябва да се усмихваш на всеки простак, здравейте—извинете, а в трета класа можеш да ги псуваш на воля, и не трябва да метеш на всеки 10 минути, да разнасяш чай, да им се усмихваш — сами ще ти налеят. И въобще чувстваш се като свободен човек.

Ето едно съвсем просто обяснение защо обслужването не е на висота нито в България, нито в Русия. Да бъдеш най-добър в работата си едва ли се смята за някакъв стимул и ценност. Докато виж — свободата да напсуваш някого си е ценност. – К.

Така и днес… С народа свой — там, където е и той.
Ето това е свободата, каквото и да си говорим.

Смяна на чипа, смяна на софтуера. Колкото по-бързо, толкова по-добре. – К.

*Текстът е препубликуван от блога на автора „Бели байтове за черни дни“. Заглавието е на редакцията на „Терминал 3“. 

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.