SHARE

Това са децата от чисто новия читателски клуб в пловдивското село Труд след срещата ми с тях.

Както виждате, те светят.

Заслугата за това не е моя. Заслугата е на жената горе вляво. Тя се казва Светла Божилова и е директор на читалище “Светлина” в селото.

Читалището е основано (с това име) през 1929 година, което означава, че не е кръстено на Светла. А би могло да бъде.

“Когато дойдох през 2001-а, бях много неопитна. В читалището беше кучешки студ и никой не влизаше там. Огледах се наоколо, чудех се откъде да го подхвана. Първото, което направихме, е да сложим едно кюмбе в средата на стаята.”

Село Труд има 5000 жители и е на три минути път от табелата, която бележи края на Пловдив в посока Карлово, току след отбивката за магистралата. На практика е част от града — шосето дотам е толкова плътно застроено, че влизаш в селото, без дори да си разбрал.

Но на мен то ми се стори като една отделна, мъничка вселена.

Светла се свърза с мен за пръв път преди около три месеца. По телефона, с глас на човек, на когото току-що са разбили сърцето. Беше чула, че покрай инициативата с “Под игото” възнамеряваме да дарим книги на училища и читалища. От министерството току-що й бяха отказали финансиране по проект заради някаква дребна техническа грешка. В отчаянието си се беше сетила за нас.

Всъщност “отчаяние” със сигурност не е точната дума. Светла е от хората, за които всяко поражение е просто стъпка към следващата малка победа. Нейната сила не е в огромните решителни жестове, които печелят сърцата на хората в медиите и по социалните мрежи, а в търпението, постоянството и искрената любов към онова, на което е посветила живота си.

Докато ме разхожда из малкото читалище, тя ми показва малък хартиен замък с прорез на покрива. “Това е касичката за дарения, децата я направиха. Веднага щом се съберат стотинки за една книжка, вдигам телефона и се обаждам на някое издателство.”

Донесъл съм й два кашона с книги. Радва им се като дете, въпреки че все още не се познаваме достатъчно добре и тя очевидно се старае да държи поведение.

Когато ми се прихожда до тоалетната, шеговито я питам дали имат тоалетна в сградата, или се налага да изляза на двора. Само така, да разчупя леда.

Тя вдига очи и съвсем сериозно ми отговаря: “До 2013-а наистина беше на двора, но намерихме пари и сега е вътре в сградата. Ето там, на долния етаж.”

Слизам по стълбите. Блести от чистота. Отбелязвам си машинално, че има ново-новеничко руло тоалетна хартия. И сапун до мивката. Дългогодишният ми личен опит ме е научил, че извън центровете на големите български градове това е най-сигурният тест за присъствието на цивилизация.

Когато се връщам я разпитвам за книжния фонд и броя на читателите. “Имаме около 13 000 заглавия. Всяка година отчисляваме стари книги, затова числото не се мени. Но аз правя всичко възможно книжният ни фонд да е жив. Да се състои от книги, които се четат.”

Децата започват да влизат в читалището на големи групи, след като го оборудват с компютри през 2012-2013. Светла вижда в това огромна възможност. “Влязоха заради компютрите, но останаха заради книгите”, казва.

Днес имат 600 регистрирани читатели и повечето от тях са деца. В наградите за детска литература “Бисерче вълшебно”, за която всяка година гласуват деца от цялата страна, през 2017-а село Труд беше на пето място по брой подадени гласове. Не сред селата. А сред всички български населени места. Сиреч — по-напред от 24 от 28-те бивши окръжни града в България.

Когато пристигнах в селото за срещата с децата на Светла преди малко повече от час, тя ме посрещна на първото кръстовище. Поканила ме беше да чета детски приказки пред новосформирания им читателски клуб. Виждахме се за първи път и не знаех какво да очаквам.

Бях закъснял с няколко минути и се притеснявах, че децата вече ни чакат. Тя обаче се извини, че ще се наложи да отидем до училището. Директорката пуснала децата, но учителите не са получили писмена заповед и отказали, та трябва на място. Обичайните неща. В края на краищата учителите носят лична отговорност за децата. Прави са да не ги пускат, успокоявам я аз.

Основните улици на селото са в добро състояние, но когато се шмугваме в малките улички, пропадаме в серия от кратери. Ясно е, парите за обществено благоустрояване в село Труд са в недостиг. Като навсякъде другаде из България.

И съм изненадан, когато на входа на училището ме посреща кметът, лично. Стиска ръката ми здраво и се усмихва. После влиза заедно с нас.

Събираме децата едно по едно от класните стаи. Тоя номер съм го виждал и преди, викам си. Интуитивно очаквам изнурени учителски лица и деца с празни погледи, които в ума си са на съвсем друго място в този слънчев петъчен следобед.

Обаче учителите, които отварят вратите, са ведри и ме поздравяват приятелски. Организацията е светкавична и ефективна. По няколко дечица от клас, от първи до четвърти — “тези, чиито родители са подписали декларациите”, чувам Светла да казва — се втурват по коридора и влизат в нарочената за срещата стая.

Отначало са леко плахи, не знаят какво да очакват. Но погледите им са живи. Светла ме представя. Забелязвам, че децата се обръщат към нея не с “госпожо Божилова” или с универсалното “госпожо”, а с милото роднинско “лельо Светла”.

Бързо строшавам ледовете с мобилния си телефон — това на децата им е познато и близко. Кой ще записва видеото на днешната среща? Гора от ръце. Спираме се на петима оператори, които ще се сменят през десет минути.

Говорим разпиляно за книги, какво е да ги издаваш и какво е да ги превеждаш. Пред мен е “Разбойникът плъх”, затова им разказвам накратко за авторката и илюстратора. “Чували ли сте за Грузулака?” “Да-а-а-а!”, отговорят ми в хор. (После в читалището Свтла ми показва чудните и внимателно изрязани хартиени кукли, които децата са изработили по книжката.)

“А кое е най-трудното нещо, когато превеждаш детска книжка като тази?”, питам. Въпросът ги заварва неподготвени. Езикът? Илюстрациите? “Римите!”, изненадвам ги аз и обяснявам какво чудо е да разполагаш с талантлив преводач като Мария Донева, която и насън да я бутнеш, сигурно в рима ще ти отговори.

Преди да започна да чета обсъждаме името на читателския клуб. “Ами че той още няма име!”, възкликват. “Как така няма?”, учудвам се престорено. И веднага им предлагам: да го кръстим “Мързел”. Как хубаво звучи: “читателски клуб Мързел от село Труд”! “Не може само труд, трябва и за мързел малко място да има, нали?”, питам на висок глас.

“Да-а-а-а!”, крещят момчетата. “Не-е-е!”, надвикват ги момичетата. И всички се заливат от смях. Това е добър знак.

После започвам да чета. “Разбойникът плъх”, а след това — “Елмър и чудовището”. Ревът на чудовището ги стяска и опиянява. Те също искат да четат. Става опашка. Опашката е дълга. Почти всички четат гладко и изразително. Ръкопляскаме бурно на всеки един — дори и на тези, които все още сричат. Кметът, който през цялото време ни гледа мечтателно от последния чин (дъщеря му е в читателския клуб), също се включва в четенето.

Накрая се сбогуваме с усмивки и селфи. Кметът пак ми стиска ръката, “е-е-е, какво ги направи тия деца!”, вижда ми се безкрайно искрен. Всички в един глас ревем като Синявко от “Елмър”. Децата лудеят, ама лудеят заради книгите, не въпреки тях. Както винаги трябва да е.

Закарвам Светла до къщата й от другата страна на линията. Бърза за Димитровден, ще пътува до Пловдив. Подарява ми кошница с плодове, шоколадче и чай от липа.

Сигурен съм, че ще се видим отново. България все още я има заради хора като нея.

Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието е на редакцията на “Терминал 3” .

SHARE
Манол Пейков е сред най-популярните и обществено активни български издатели. Управител е на ИК „Жанет 45“.