SHARE

Според данните на Европейската комисия за пътната безопасност България е страната с най-много смъртни случаи от катастрофи в общността на 1 милион души от населението, а спадът през последните години е двойно по-нисък от средния за Евросъюза. В сряда МВР отчете повишаване на глобите за провинили се водачи след махането на пътните знаци за камери на КАТ. Дали обаче това е достатъчно? Политологът Владимир Шопов разказва как можем да се преборим с хаоса по пътищата.

Едва ли има човек, който не им съчувства. Поне малко, може би дори сред някои от джигитите. През последните години в телевизионните студиа върви една тъжна и безкрайна процесия от облечени в черно, скърбящи хора, близки на поредните жертви на вече баналната, но постоянно разрастваща се „война по пътищата“. Ден след ден четем трагични новини от цялата страна и гледаме разни европейски класации за загинали по пътищата, в които се сриваме.

Който вярва в Бог, отправя молитва. Който е атеист, разчита на статистическата вероятност. Който е „перде“, просто не се замисля и „продължава напред“. Някои просто се самоубеждават, че това няма да им се случи. Обикновено тази тъга излъчва обреченост. Тези, които са загубили най-близките, няма как да не я изпитват. Тези, които гледат отстрани, просто не откриват пътища за излизане от този смъртоносен абсурд. Сякаш паметта на загиналите изисква единствено тишина и уважение. Това обаче започва да се променя.

Напълно разбираемо е, че обичайният подход на ангажираните с каузата срещу безобразията по пътищата е насочен предимно към паметта на жертвите и наказателната система. Близки и роднини са заети в битката с полиция и съдебна система, повечето правят опити да получат различни компенсации и обезщетения. Понякога можете да срещнете и по-колективни усилия. Например във фейсбук всеки може да стане член на група, която си е поставила за цел „да спре войната по пътищата“.

Тя е обаче по-скоро агрегатор на новини за катастрофи и съдебни дела, тъжна, почти ежечасова хронология на ужасите по нашите пътища.

В нея трудно ще откриете предложения какво да се прави, конкретни идеи и предложения или пък наблюдения кои мерки работят и кои не. Най-често ще прочетете призиви за разумно шофиране, толерантност, търпение на пътя. Понякога хората там просто си помагат с добра дума, съвет или идеи по различни казуси, които засягат пострадалите и техните близки и роднини. Съвсем разбираемо, малцина са тези, които имат силата и увереността да излязат от тази ситуация, от болката и да се захванат с по-голяма промяна, с публична кауза за цялостен поглед, анализ и мерки за реална трансформация.

С точно това наскоро се захвана една силна жена. Румяна Чобанова, съпруга на наскоро загиналия на магистрала „Хемус“ Иван Димитров, бе в основата на проведения на 19 юли национален протест срещу случващото се по пътищата. В София той включи протестно шествие до магистралата, а други градове в страната също се включиха с протести – Варна, Бургас, Русе, Пловдив, Русе и Мездра. Протестиращите поискаха конкретен план за действие с цел намаляване на загиналите по пътищата и държавен орган, който да се занимава с проблема, вместо досегашното „прехвърляне на топката“ между институциите.

Събитието със сигурност отива отвъд досегашните начини на отбелязване на трагичните инциденти. Обикновено това са паметни плочи, бдения, помени, понякога могат да прераснат в местни, градски събития. Този път усилието е национално и цели да покаже в пълен мащаб драмата на агресивното и безпардонно шофиране. Това е първа стъпка, която поне се опитва да изпрати темата отвъд индивидуалната и местна значимост и да я постави наистина в национална перспектива.

Вярно е, че вече са правени някакви подобни опити като различни кампании на МВР, но е окуражаващо подобно начинание да се види от другата страна. В същото време, дори да приемем, че това усилие ще бъде успешно и болката и възмущението наистина получат този национален мащаб, това далеч няма да е достатъчно. Голямата стъпка напред ще бъде обединение на усилията на близките на пострадалите и на тези, които още утре могат да станат жертви. Съвсем друг, и много по-труден, е въпросът как точно изглежда успешната стратегия за справяне с този съвременна, създадена от самите нас чума.

Справянето с този ужасен елемент на ежедневието е сред най-трудните предизвикателства пред обществото ни. Той не опира до мерки от типа “един премиер внезапно се сеща, че в КАТ от десетилетия има опашки, и нещо трябва да се направи по въпроса”. Не опира основно и до някоя нова разпоредба, наредба или закон, които да пренаредят норми, правила и институции. Опира до милиони индивидуални решения, пръснати из нашето ежедневие и пространство. Опира до наглед необратимата и постоянно разрастваща се култура на агресия, на избягване на наказанията, на тежки рецидиви, които се превръщат в норма на поведение.

Страховитият хаос по пътищата е образ на разпадащо се общество, в което няма правила, няма институции за тяхното прилагане, няма публичност и култура на санкция, законова и обществена. Нахилената мутренска физиономия е обобщението на тази съвременна джунгла, из която всеки броди и оцелява както намери за добре. „Социалният договор“ е заменен от неравно състезание между нагли и безпомощни. Движението в пространството постепенно се превърна в пореден ежедневен риск заедно с десетките останали, които ни дебнат от всеки ъгъл или институция.

Непрестанно разрастващата се „война по пътищата“ е крайната точка на неработещи структури, корумпирани полицаи и съдии, корумпиращи граждани, хаотични и неприлагани норми.

От този батак няма лесно излизане и чест прави на най-тежко засегнатите от това безумие, че правят опити да се отиде отвъд мъката и болката по загубата. Тези граждани в черно отправят апел и призив за действие към потенциалните следващи жертви, към всички нас. Но продължавам да не съм сигурен, че гражданско общество може да се роди от неволята, от трагедията, от конвулсиите, които изпитваме пред безобразията и смъртта. Сигурно някъде във времето има точка на пречупване, която ще ни активизира като общество. Не съм сигурен обаче, че може да ни подреди за разумно действие. Дано наистина съществува такава точка, иначе просто ще се избием, бавно и мъчително. В момента е трудно да я видим, а и потъналите във властта политици и администратори все така си живеят в комфорта на нахалното НСО, чието поведение на пътя можете да отличите от това на мутреещите единствено по отличителните им знаци.

Сигурно има точка на насищане, отвъд която достатъчно хора ще се изплашат достатъчно за своя собствен живот и ще предприемат нещо. Но може и да няма. Защото ако имаше, отдавна вече трябваше да сме се стреснали. До смърт.

* Текстът е препубликуван от блога на автора с негово разрешение. Заглавието е на Terminal3.bg.

SHARE
Владимир Шопов е автор, изследовател и консултант. Възпитаник по политология на СУ „Св. Климент Охридски“ и London School of Economics and Political Science. Учил е още в Oxford University, London University (Queen Mary College), the New School for Social Research (USA), California University at Sonoma, Peking University, Китай. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997-1998 г.), съветник в Мисията на Р България към ЕС (1998 – 2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014 - 2016).