SHARE

“Той искаше да ми остави детето тука, ама аз му казах, че дете на една годинка какво да му прайм сега, ни мога да го гледам, ни мога да го кърмим.”

“Викам, извинявай, ама чуждо дете не мога да гледам. Той вика остави го в някое районно. Аз му викам, а бе как ще го оставям с някое райнно, не, не мога. Каквото друго искаш, ама чуждо дете не мога да гледам.”

Думите на шофьора, след един час, прекаран в таксито с въоръжен мъж, планиращ гласно своето самоубийство, докато в ръцете му плаче неговото беззащитно бебе.

Не е взел бебето. Категорично и упорито е отказвал да даде закрила на дете, чиито баща трескаво цял час обяснява, как ще скача от мост.

Накрая оставил този човек, в това състояние, с това дете, на пътя, в някаква пустош край Горни Богров.
В резултат на този отказ, бебето бива убито.

И той сяда с гръб към камерата и непринудено обяснява защо точно не го е взел, защо точно този момент на живот и смърт някак съвсем естествено и резонно не е бил негова работа. Как щяло да е негова работа. Какво да му прайм сега?

Този човек не е изключение.

Опре ли до това да помогнем на жертвата, много от нас, от страх или безразличие, решават, че тая битка не е тяхна, дори смъртта да е на задната им седалка или през една стена от гипсокартон.

Изключителното е, че видяхме това мислене изговорено на глас – със смразяваща кръвта непосредственост и безхитростност.

Повечето хора, попаднали в подобна ситуация, биха премълчали тази част от историята.

А сега видяхме един човек – вероятно самият той в състояние на шок от преживяното, който изобщо не допуска, че би могъл да бъде морално осъден за постъпката си.
Че разказът му е шокиращ за околните.

Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието и акцентите са на редакцията на Терминал 3. 

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.