SHARE

Не знам дали си спомняте филма „Вилна зона“. Някъде по време на „узрелия“ соц едно семейство се приготвя да изпрати сина си в казармата. Семейството е от успелите – притежава вила, а това е много по-голяма работа тогава, отколкото сега, и има солидни връзки, макар и да не е част от управляващите. За да се отбележи голямото събитие, се приготвя грандиозен купон – с дълга маса, с градински светлини, с музика, с пиене и със страшно много плюскане. Уж купон, но радостният повод (радостен преди всичко за семейството, не за потърпевшия) трябва да се превърне в мощна декларация, която да заяви успеха на семейството – както материален, така и семеен, социален, да създаде трамплин за бъдещето на младежа и т.н. Затова празненството е сериозно планирано и се е превърнало в тежко задължение, водещо до големи разходи и робски труд по готвене и приготвяне за хора, които дори не са толкова близки приятели или роднини, а просто са събратя по статус, тоест по вилна зона. И в това социално усилие, около което се завърта филмовата драма, има една пауза, едно малко междучасие, точно по залез слънце, когато семейството си взима за малко почивка… И всичко, само за малко, изглежда съвършено в светлината на късния следобед…

Това дълго въведение трябва да посочи защо именно следобедът е ключовата метафора в името на току-що откритата в Софийската градска художествена галерия изложба „Следобедът на една идеология“ с куратори Георги Господинов и Георги Лозанов, две големи имена с отношение към културата, но не тесни специалисти по живопис.

01
Георги Господинов и Георги Лозанов

„Исках да подбера картини, които разказват истории – казва Георги Господинов. – Всички картини, които подбрахме, имат сюжет.“

Според Георги Лозанов, трябва да се вслушаме в думите на бившия френски посланик Дьо Кабан, и да говорим повече за онази епоха, следователно тази изложба е част от разговора.

Господстващата преди 1990 г. идеология беше тоталитарна и като такава се опитваше да обхване целия живот, целия свят на поданиците си – от детската градина, през учението и работата та до погребалните ритуали. Затова местата, където човек успява се измъкваше от хватката ѝ, са малко.

„Рейс“, Текла Алексиева
„Рейс“, Текла Алексиева

Така е построена и самата експозиция. Героите на платната са хванати точно в моментите на почивка, в моменти на придвижване или в паузите от идеологически или трудови задължения… „Човекът е човек, когато е на път.“

„В автобуса“, Петър Дочев
„В автобуса“, Петър Дочев

Сюжетите са много далеч от триумфализма на официозните пропагандисти. Няма ведри погледи в бъдещето, няма клетви за преизпълнение на плана, няма героична саможертва по идеологически причини, няма битки на трудовия фронт, няма блеснали очи, гледащи в посока на изгрева. Хората са изморени, притиснати, апатични, вглъбени, спят… просто са хора, които не играят роля доброволно или по задължение.

По-малката зала от галерията е посветена на децата на социализма, които също не са лъчезарните дечица, благодарни на партията за щастливото си детство. Тук е момичето, свирещо на акордеон, със застинала усмивка като робот.

04
Тук са младите спортисти, пионери, ученици и т.н.05
6

Децата, каквито са били, не от плакатите.

В най–малката мултимедийна зала е, за който я е пропуснал на предишното ѝ място, инсталацията на Георги Господинов „Шамарената фабрика“.

Централна творба, корица на изложбата, е картината на Текла Алексиева „Ежедневие“ (заглавната илюстрация на този материал най-горе). По-възрастните поколения горчиво се усмихват, като я виждат, по-младите не знам дали имат идея какво виждат. Затова да опитаме кратък анализ.

Сюжетът: На задната седалка на лека кола „Волга“, вероятно служебна (най–добрата кола, която може да се купи с пари по време на зрелия соц), виждаме черешката на тортата на социалистическия шопинг – кофичка кисело мляко, кутия, приличаща на шоколадови бонбони, шише швепс „грейпфрут“, няколко ролки тоалетна хартия (силно дефицитна стока), загадъчни кълбовидни покупки в непрозрачна торба (големи портокали? малки пъпеши? зеле?). Дискретно вдясно се подава хартиен плик от „Валентина“, където очевидно се помещава красива дрешка.

Анализ:  „Ежедневие“? Чие ежедневие? Едва ли е ежедневието на хората, които населяват панелките, виждащи се през задното стъкло. За тях нито швепсът, нито тоалетната хартия, нито волгата, нито шоколадовите бонбони, нито дрешките от „Валентина“ са ежедневие.

Затова, можем с голяма степен на вероятност да заключим, че това всъщност е интериорът на колата на един успял за времето си човек, а заради гледната точка откъм шофьора и поради липсата на пътници на задната седалка може да се предположи, че колата е служебна и най–вероятно става дума за колата на представител на управляващата класа, чийто шофьор е бил пратен да пазарува и да достави покупките.

Значи това е ежедневието на управляващата класа, отделена от управляваните чрез прозорците на служебната кола.

Следователно това е картина първо на ежедневната мизерия, а освен това и на ясното класово разделение в тогавашното българско общество, в което има привилегировани, а има и непривилегировани. За някои тоалетната хартия, волгата (вероятно служебна!), швепсът, дрешките от “Валентина” и бирата са ежедневие, за други са само понякога сбъдваща се мечта.

А ако се запитаме – какво ли е това уж модерно и европейско общество, в което такива базови стоки като безалкохолните, тоалетната хартия, шоколадовите бонбони и бирата са дефицит? Явно това е общество с много ниски критерии, общество, в което нормален жизнен стандарт е съществуването с най-, най-базови стоки и продукти, а всичко над тях е лукс.

Тогава какво излиза:

Ежедневието в България през 1981 г. = мизерия + класово разделение + дефицит.

Нищо чудно, че тази картина чак напоследък започна да се появява по изложби.

Изложбата ни напомня и съществуването на още две важни неща, които напоследък се опитваме да не забелязваме – първо, че България има градска култура, макар и мачкана и унищожавана. Творбите от изложбата са критика на аспекти на градската култура, но тя съществува, дори и критикувана. И второ – онова време ни е завещало далеч не само силно идеологизираното (по терминологията на акад. Св. Русев – „нормативно“) изкуство, но и образци, в чийто център е човекът, а не идеологията. Образци, които са истинското изкуство и истинското лице на епохата. Тоест ако искаме да съхраним наследството от онези години, имаме избор и далеч не е задължително да слугуваме на петолъчката, бетонните чудовища или на Ванга.

Да се посети ли? Да, задължително.

Интересно ми е каква част от изложените картини са от постоянната експозиция на „Квадрат 500“?

Изложбата ще продължи в Софийската градска художествена галерия до 27 ноември.