SHARE

Силви Вартан е световна икона, а за България тя е свещен символ, който всеки е наситил със собствените си представи за живота, света, песента и свободата… Тази седмица тя представи личната си житейска изповед, събрана в биографичната й книга “Мама”. Препубликуваме интервюто на Катя Тодорова за “Панорама”, БНТ, с малки съкращения. Цялото интервю можете да видите тук.

Любовта ли е това, което съхранява хората, семействата, кара ги да успяват въпреки всичко и така да преминат през живота?

А, да! Това е онази безпределна вяра, че ако си обичан, нищо лошо няма да ти се случи. Нищо не може да те засегне. За мен родителите ми бяха богове. Бях убедена, че нищо лошо не може да ме сполети, защото тяхната любов ме пази. Винаги съм я усещала. Това е дълбокото чувство, което те кара да растеш и един ден ти дава сила и увереност в живота. Показва ти как да се отнасяш с другите хора, как да бъдеш отговорен към децата си и колко важно е да ги обичаш.

Когато седяхте на опашката за хляб с майка си и покрай вас минаваха милиционерите, разбирахте ли, че нещо страшно се задава, че нещо ще се случи?

Да! Да! Винаги ме беше страх от милицията. От униформите… Винаги треперех да не би майка ми да изчезне. Затова здраво я стисках за ръката и я гледах в очите. Децата изпитват силни чувства, защото мозъкът им все още не може да даде рационално обяснение за случващото се. Но страхът е реално усещане. Подобно на животните, които усещат, въпреки че не могат да говорят. Тогава чувствах, че витае някаква опасност, защото имаше хора, които просто изчезваха. Когато виждах милиционерите на улицата, винаги се тревожех, че когато се кача вкъщи, няма да намеря мама там. Затова все тичах, тичах по стълбите към нея.

Вие разказвате в книгата един много труден епизод, когато един милиционер удря майка ви и тя безмълвно го понася. Кои сълзи на майките си децата никога не забравят?

Никакви сълзи не се забравят! Като видят децата един родител, дето плаче, никога няма да го забравят. Аз си спомням също баща ми, като първия път слуша моята песен “Марица“. Видях за първи път сълзи в очите му и никога няма да го забравя!

Мисля, че съм извадила голям късмет да имам такива родители. И такава майка. Майка ми беше една много елегантна жена. Елегантни бяха и душата и животът и.. Винаги беше пример за нас. Нали знаете, примерът възпитава най-добре. Говорихме си, споделяхме чувствата си, учехме се на достойнство и смелост от нея. Винаги се държеше добре. Говореше добре. Проявяваше щедрост. Учеше ни не само с думите, но и с делата си.

Какво не му у наред обаче на днешния свят? Преди време майка ви е оцеляла едва. Днес хората са презадоволени, но не са щастливи. Защо?

Точно защото са презадоволени! Имат много, а децата са малко разглезени. Но не е грешката в децата. Те просто имат предимството и късмета да не живеят с трагични събития. А ние трябва да се молим все да е така.

Идвате от от Америка. Там хората направиха един шокиращ избор може би. Защо? Какво се случва? Какво не могат да понесат хората в стария ред?

Имам чувството, че в момента сме се върнали в 30-те и 40-те години на миналия век. Хората усещат една безизходица и се опитват да намерят различно упование и решение на проблемите си. Навсякъде по света има нещастни, бедни и безработни. На много места царят войни и ужас. Някои твърдят, че това не ги засяга, но истината е, че не можем да останем безучастни към мизерията, страданията, бедността и умиращите деца. Всеки е засегнат в някаква степен. Над света тегне обща тревога. Това се усеща осезаемо.

Спомням си един момент. Баща ми търсеше работа. Беше точно преди Коледа. А на мама много и се искаше да празнуваме. Някъде на улицата намери голям боров клон и го занесе в хотелската стая. Купи две свещички. Това беше украсата ни. По-важното е, че се чувствахме щастливи, защото бяхме свободни. На мама и татко им беше мъчно за близките, които бяха оставили, но едновременно с това се радваха, че са ни спасили. По това време нищо материално нямаше значение за нас. Важна беше единствено свободата ни.

Изглежда е вярна старата притча, че там, където има любов, има всичко?

Да! Вярно е. Това е вярно! Много е важно с какви хора живееш. Знаете ли, че с родителите ми четири години живяхме в една стая, в много малък хотел. Да не си помислите, че е бил палат! Аз спях с мама, а брат ми с татко. Всичко правехме заедно и много се обичахме. Сами четиримата в една напълно непозната страна. Освен татко никой от нас не говореше френски. Но е толкова хубаво да видиш, че родителите ти са свободни. Никога не ги чухме да кажат нещо лошо за някого, да демонстрират завист, да обсъждат този или онзи, да се оплакват колко сме нещастни. Точно обратното! Винаги казваха, че сме извадили голям късмет. А когато баща ми си намери работа, направо изпадна в еуфория! С първата заплата купи сирене, а мама направи баница. Даде я в пекарната отсреща, защото нямахме печка. Хората по онова време бяха много мили. Сега времената се промениха. Всички мислят само за себе си. Но тогава знаете ли какво направихме?! Мама и татко изпекоха баницата, сложиха и късмети вътре и стана празник! Толкова беше хубаво! Истина е, ако имаш истинска любов, нищо друго не ти трябва!

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.