SHARE

“Кой е там?”

С тези думи, изречени в мъглата на Елсинор, започва една от най-незабравимите политически и психологически драми на последните 400 години. Велики артисти от Висоцки до Лорънс Оливие са тръгвали от мъглата и са умирали на сцената в последния акт.

“Кой е там?”

Защо този въпрос изобщо трябва да ни интересува? Ако не беше зададен в началото на пиесата, младият Хамлет вероятно нямаше да зачерни живота – своя и този на близките си – майка, любима, най-добри приятели. Нима днес, в нашето високотехнологично, глобално свързано общество, не е по-добре да забравим за него и да намерим по-добро бъдеще на някое място, където вече не бродят призраци? Разбира се, Шекспир, ако не друго, е знаел как да зададе влудяващ въпрос.

Присъствието на политиката в пиесите на Шекспир е пословично. Хамлет, Отело, Макбет, Крал Лир, Титус Андроникус, Антони и Клеопатра, Юлий Цезар, Ричард Трети – списъкът е дълъг и неслучайно включва много от най-известните трагедии на великия писател. Професор Саймън Кричли, автор на книгата “Остани, Илюзийо!: Доктрината Хамлет”, отива още по-далеч и нарича драматургията на Шекспир “медитация върху политическото насилие”.

Насилието поражда насилие – спирала, чието начало потъва дълбоко назад в историята, но докосва всеки от героите по негов, съвсем личен начин. Хамлет е предизвикан от жестоката тайна на призрака на баща му, но старият крал, освен жертва, е и убиец на бащата на Фортинбрас от Норвегия. Именно Фортинбрас получава властта над Кралство Дания след смъртта на младия датски принц. Макбет и Отело попиват отрова подшушната на ухо, но тя сработва, защото те самите са готови да я приемат, примесена с кисело-сладкия вкус на тяхното усещане за онеправданост. Ричард Трети като че ли въплащава самия дух на убийствената политическа амбиция, но дори за него ключът към насилието, което причинява на своите близки и конкуренти, се крие в отношението на околния свят към неговите физически недъзи. При Шекспир насилието и стремежът към справедливост изглеждат неразривно свързани в много крехък баланс.

Все пак, защо тези 37 английски пиеси, написани преди повече от 400 години, продължават да въздействат с такава огромна сила дори през нашия 21-ви век на индустриализирана масова телевизионна хипноза? От една страна, темите са добри – политическото насилие е част от хилядолетна театрална традиция – много преди Омир хората са се вълнували от съдбата, борбите и драмите на лидерите си. Но в тези пиеси има нещо изненадващо – централното място е отредено не на делата на персонажите, а на психологическия ефект на насилието върху тях.

Днес и тук, ако човек реши да се изправи срещу корупцията по върховете на властта и отчайващото усещане за несправедливост, което витае във въздуха на България, думите и психологическото състояние на Хамлет ще му се сторят не само разбираеми, а направо документални. Страшното е не само, че има нещо гнило в Дания, но че реално векът е разглобен: “О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред.”

Вътрешните съмнения и неравностойната борба с политически злодеи, с неразбиращите – често близки – хора, и със собственото си нежелание да бъде част от спиралата на насилие – това са демони, с които всеки свестен, мислещ човек се сблъсква в момента, в който осъзнае невъзможността да се примири и просто да заспи пред лицето на крещящата несправедливост.

Какъв е изходът? Шекспир не ни казва, но дава подсказка, че ключът към смисъла на нещата е в отказа от лесния път на забравата. Да не забравиш, но и да не се поддадеш на ревността, на отмъщението, на завистта, на желанието за власт. Отново балансът е много крехък и се изплъзва лесно.

Колкото са заснетите филмови интерпретации на Хамлет, толкова са изписаните теории за скритото значение на политическите възгледи на Шекспир. Някои го тълкуват като дефинитивния консерватор – поддръжник на установения ред на добрите стари крале Лир, Дънкан и Хамлет старши. Други откриват напълно убедителни доказателства за закодирана пропаганда в полза на преследваната католическа вяра в полицейската протестантска Англия на Кралица Елизабет. Трети спекулират, каква е позицията на 452-годишния писател по отношение на Референдума за мястото на Великобритания в Европейския Съюз.

Имайки предвид, че Отело е испански мавър, Хамлет – датчанин, Ромео и Жулиета – италианци, а съюзниците на добрата дъщеря в Крал Лир – французи, спокойно можем да предположим, че Шекспир ще гласува за оставане в Европа. Но по-важното е, че театърът на Шекспир въздейства въхру съвременната публика все едно е написан вчера. Явно проблемите на Хамлет и Отело, на Ричард Трети и Макбет, дори на Крал Лир и Шайлок продължават силно да касаят и нас. Интересен факт е, че в официалните становища на сегашните съдии във Върховния Съд на САЩ попадат 16 цитата от Шекспир – два пъти повече от Джордж Оруел и осем пъти повече от Достоевски.

Един от интересните случаи на използване на цитат на писателя, е през 1985 при разглеждането на делото “Уолтърс срещу Национална Асоциация на оцелелите радиационно облъчване”. Ищци по делото са американски военни ветерани, търсещи полагаемите им се компенсации от Администрацията на Ветераните (АВ) за инвалидност, свързана с военната им служба. Сред тях има ветерани, пострадали от радиация по време на окупацията на Япония, от ядрените тестове в Тихия Океан и от използването на Агент Ориндж във Виетнам.

Специфичният казус пред Върховния Съд е, дали е конституционно едно малкоизвестно федерално разпореждане от времето на Гражданската Война, на което стъпва АВ в опита си да откаже да изплати компенсациите. Това разпореждане гласи, че в административни процедури срещу АВ, максималното заплащане на адвокатите на ищците може да бъде не повече от 10 долара.

С 6 на 3 гласа, съдът се произнася в полза на Администрацията на Ветераните, което предизвиква умерено консервативния съдия Стивънс да напише безмилостно “особено становище”, в което той отива до крайността да обвини съда в “неразбиране на стойността на индивидуалната свобода”. Това не е обвинение подхвърлено с лека ръка, особено от перото на Върховен съдия. Логиката на Стивънс е, че ограничавайки максималното възнаграждение на адвокатите на ищците до такава смехотворна сума, федералното разпореждане практически лишава всеки ветеран от достъп до добър адвокат, който да защити неговите права. Това означава или незачитане на тези права или пълно омаловажаване на значението на адвокатите за процеса на правораздаване. И тук той цитира “Хенри VI, Втора част”: “Първо ще избием всички адвокати”.

Това е една фразите на Шекспир, най–често цитирана неправилно и извън контекст. Тя е приемана като доказателство, че великият бард не е харесвал хитростта и “лукавството” на правната професия. Всъщност думите са на Дик месаря, сподвижник на Джак Кейд – бунтовник, който чрез насилие и популистки обещания се опитва да се възкачи на престола. За съдия Стивънс, 20-ти век е предложил достатъчно примери, че такива думи не могат да са изречени от приятел на свободата и че е грешка Върховният съд на демократична правова държава да се съгласява с тяхното внушение.

Двадесет години по-късно, съдия Стивънс като Шекспиров герой отново ще се намери в малцинство при ключово решение, което променя базовия код на американския политически живот: делото “Ситизънс юнайтед срещу Федералната избирателна комисия”. Тогава с 5 на 4 гласа Върховният съд постановява, че корпорациите са лица, попадащи под закрилата на Конституционната поправка за свободата на словото, и че финансирането на политически кампании е форма на реч, която съответно не може да бъде ограничавана. Последствието е библейски потоп от пари, удавил американския политически пазар – бедствие, радикализирало политиката на САЩ в мащаби, които тепърва ще осъзнаваме.

Идеята, че героите на Шекспир, по силата на своето благородно потекло и интелектуална привлекателност, са далечни и чужди на живота на обикновения човек, било през 17-ти или през 21-ви век, е очевидно грешна. Приятелството и предателството, страхът и смелостта, лъжата и истината са точно толкова важни за хората в едно умиращо българско село, колкото и за благородниците в Елсинор. Хамлет го знае и затова именно пътуващата театрална трупа, готова да забавлява или провокира наравно и богаташи и просяци, се превръща в най-близък приятел и в най-силно оръжие.

По подобен начин историите на Шекспир дават на нас, съвременните хора, разбиране и смисъл. Ние не знаем как ще завърши нашата пиеса, но дълбоко в себе си всички знаем дали сме избрали да бъдем Хамлет, Ричард Трети или Розенкранц и Гилденщерн.

SHARE