SHARE

На човек ще му е простено, слушайки някои от следизборните политически анализи, да си помисли, че се намираме в 90-те години на XX в. Дебатът е “дясно” и “ляво”, комунисти и демократи, а социалните класи в страната се делят на – бедни без образование, бедни с образование, мутри и висша класа на агенти и партийна номенклатура.

За някои тази действителност единствено се допълва с управлението на Иван Костов, прокарало ключовите реформи и проправило пътя на страната ни за влизане в НАТО и ЕС и като че там историята спира – и логичната битка е за връщане, възстановяване, изграждане наново на идеала за Демократичното дясно на Костов, което ще срути последните слоеве на тоталитарния строй и ще завърши европейската, демократична правова държава.

За жалост историята реши да не дочака това прословуто “обединение на дясното” и за двете десетилетия, които изминаха, тя пое по свой път. Останките от тоталитарния строй отдавна намериха с кого да се съвкупят така, че да се легитимират в новия режим – едни сложиха тоги, други вратовръзка и заедно с мутрите (поне онези, които оцеляха) направиха нова класа на олигарси, трети се окичиха с всякакви административни, академични, че дори и рицарски титли, които им позволиха да се слеят с интелигенцията и управленския апарат на страната.

Създаде се и средна класа. Едната благодарение на ЕС и технологичната революция е тази на новите и развиващи се сектори в икономиката (IT, услуги, забавление и туризъм напр.) и от нея излизат самонаправили се и независими хора с високи заплати и граждански позиции.

Другата средна класа е тази на административно-партийната провинциална управа, захранваща се от обществени поръчки и евросредства, която досущ като един прероден османски агалък си има местни бейове, санджакбей, който ходи по села и паланки да ги проверява (Цв. Цв.) и бейлербей, който стои начело на пирамидата и дойде ли време за избори, дава знак на агите да му донесат кяр, за да няма гюрултия.

Другата основна промяна е тази от последните години. След протестите срещу Пеевски и колапса на КТБ последните години успешно донесоха бавен растеж, активно усвояване на евросредства, възможност за развитие на новите сектори в икономиката. Тези процеси системно биват спъвани и опорочавани от мутиращата олигархия и административно-партиен агалък, но липсват колосални трусове, каквито имаше при управлението на Орешарски.

Поради тези причини се открояват няколко процеса, които тези избори потвърдиха:

1. България не е в настроение за популизъм.

Проектът “Марешки” беше провал. Слави Трифонов дори не се опита. Горчивият опит от месии като Бареков и царя все още е достатъчно ярък, за да може на циркаджийството и обещанията за “оправяне” да се гледа скептично.

2. България не е в настроение за радикални промени.

Изборът на ЕС и НАТО издържа на всякаква демагогия на всички избори от години наред и българинът ясно свързва стабилността и растежа на икономиката с този избор.

За немалка част от населението “либералната идеология на ЕС” (с всички условности доколко това не е просто пропаганда срещу съюза) може би идва в повече или твърде бързо, но дори това население не е особено впечатлено от кремълско, ултрахристиянско или националистическо бабаитство.

Затова етюдите на Волен не се продават, а Нинова направи фаталната стратегическа грешка да тръгне в посока “демокрацията ни отне много” и остана само с твърдия си електорат.

3. Стабилността и растежът водят до създаване на класическа политическа култура у нас.

Ние сме парламентарна демокрация с пропорционално представителство. Принципно подобен режим би трябвало да създаде крайнодясно, дясно, център, ляво и крайноляво.

Историята на посткомунистическа България никога досега не се е движила в подобен наратив. Тя започва с два мастодонта, представящи цивилизационен избор – СДС срещу БСП. Този модел бе пометен от популистката вълна, започнала с царя и продължила с Борисов.

И в този популистки период “старата десница” се представяше за истинския идеен носител на дясното срещу популиста Борисов. Имаше и с какво да го докаже – кметове в градове като Плевен.

Това време отдавна замина. ГЕРБ успешно се наложи като център-дясна народна партия, която като германския си прототип избягва да навлиза в идеологии, няма амбициозни идеи и се интересува икономиката да върви. Същевременно като унгарския прототип тя има и бизнес модел, който поддържа структурите (агалъка) и обслужва олигарсите.

Вече се оформи и втора идеологическа група – патриотите (националконсерватори).

Те се разграничават достатъчно ясно от ГЕРБ и през последните две години ВМРО успя да покаже, че е по-адекватно от другите две партии и затова бе отгледано успешно като крайнодясна патерица, която си има идеологическа рамка, може да представи програма и може да се продава с носии и чепици.

Именно защото дясното си запълни идеологическото поле, то и печели изборите (ГЕРБ и ВМРО са победителите, а и управляващите). Неговите привърженици виждат ясни изразители на идеологията им, без кампаниите да се откриват от Москва, да се затварят дискотеки или да се псуват майки на деца с увреждания.

БСП също има две крила (Станишев и Нинова), които реално си пречат едно на друго, защото център-лявото носи багажа на тоталитарното минало, а крайнолявото иска да си се кланя на комунистически паметници.

Далеч по-умният ход би бил БСП да се раздели по другарски и център-лявото крило да помогне на крайнолявото да премине изборния праг (така както прави Борисов с Джамбазки). А през останалото време център-лявото да се опитва да разшири подкрепата без историята на Народния съд, атентата “Св. Неделя” и Путиновото преклонение.

Това не се случва и затова Левицата губи, без значение какво се случва в Десницата.

В този контекст традиционното празно поле – между Левица и Десница – остава за либералното, градско, младо, поколение, което вече е допълнено от “зелената” кауза.

И партия, която го представлява няма какво да се конкурира с ГЕРБ за “народняшкото дЕсно” – още повече че не може да ги бие. Даже напротив, центъра предлага далеч по-далновидната позиция на коректив и “златен пръст” и позволява произвеждането на по-амбициозни и интересни идеи. Например сътрудничество с проекти като “Спаси София” и Air Sofia – проектите на младите, активни хора с гражданска позиция, които се опитват да променят средата, в която живеят.

Подобна стратегия освен всичко друго ще даде и някаква гаранция за преминаване на изборните прагове, както и представяне на поколение, чието влияение ще е все по-значимо в бъдеще.

Това означава, че има нужда от политически субект, който освен настоящото си ядро на “стара градска десница” да създаде и второ на “либералното градско поколение”. Да говори на “езика на младите”, да извади интересни лица и да предложи политики, свързани със зелените каузи, чист въздух, кадърни строежи, градска култура, модерна икономика и т.н. И когато тази база е създадена, от нейната призма да тръгне разширяването към по-малките населени места, а не като “автентичното дясно”/“по-доброто ГЕРБ” – стратегия, доказано водеща до пагубни резултати вече поредни избори.

България се нуждае от партия, която да представлява и защитава интересите на истинската средна класа и либералното младо поколение.

Берлинската стена падна отдавна. Последиците от падането ѝ вече са в ръцете на историците, не на гласоподавателите.

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.