Предизвестеният избор на Ярослава Бубнова

Предизвестеният избор на Ярослава Бубнова

SHARE
Българският павилион на Венецианското бианале 2019

Снимка: Paolo Codeluppi

На 25-ти ноември, докато медиите бяха заети да отразяват посещението на Бойко Борисов в САЩ, тихо и кротко с голямо закъснение Министерство на културата публикува на сайта си резултатите от конкурса за избор на Директор на Националната галерия. С това приключи една история с предизвестен край, започнала още през пролетта на годината, когато Министерството обяви конкурса, и която може да се нарече фарс, защото след отпадането на някои от кандидатите и след като другите не са събрали достатъчно точки според комисията, остана един единствен кандидат, временно назначената от министър Боил Банов преди повече от една година Ярослава Игоревна Бубнова. Още при обявяването на конкурса много от потенциалните кандидати за поста оцениха правилата като създадени за един конкретен кандидат, което е разбираемо на фона на близостта на Г-жа Бубнова с Екатерина Джумалиева, директор на Дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства“ в Министерство на културата, чиято дирекция създава правилата за провеждане на конкурса и прави избор на членовете на комисията, в която участва и самата г-жа Джумалиева. Заради нагласенитеправила на конкурса и най-вече заради публично демонстрираната слабост на министър Банов към Ярослава Бубнова, която въпреки многобройните скандали в галерията през временното ѝ управление не беше освободена от длъжност, много потенциални кандидати се отказаха.

Такива например бяха скандала с откриване на изложба Двореца, станал известен като „Саламените русалки на Ода Жон“ и дори „Голямото плюскане“, скандалът с конфликт на интереси на г-жа Бубнова, която се оказа, че едновременно е била директор на Националната галерия и частния си Институт за съвременно изкуство, което е недопустим конфликт на интереси според Закона за запазване и развитие на културата и не на последно място е скандалът с представянето на България на Венецианското биенале с плоскости Фибран и ръчно направени копия на стъклени чаши от ИКЕА – изложба, която в повечето време е предизвиквала недоумение или смях сред посетителите на Българския павилион. Това демонстративно специално отношение на министъра, добрите приятелства на Ярослава Игоревна с ключовите директори на дирекции, които определят правилата на конкурса и участват в журито, най-вероятно е причина нито един от директорите на музеи и галерии в България да не участва в конкурса, който беше организиран така, че на практика да изключва всички, които не са завършили изкуствознание в Художествената академия в София или в малкото висши училища с преподаване на визуални изкуства в България, както и в някой московскиуниверситет, тъй като нашата образователна система за изкуство е базирана на съветската и реално не е реформирана след 1989-та година. Тези правила например изключват завършилите културология в Софийския университет или дори тясно специализираните в управление на художествени музеи кураторски специалности по света, а кандидатите от неправителствения сектор нямат никакви шансове заради липсата на опит в държавна или общинска институция, да не говорим за кандидати от чужбина, защото най-малкото конкурсът за директор на Националната галерия дори не беше обявен на други езици, освен на български.  Буди недоумение също така, защо самото събеседване с одобрените кандидати беше отлагано почти половин година, а резултатите от избора на единствения останал на финала кандидат бяха обявени след изтичане на нормативния срок и то точно на следващия ден след приключването на Венецианското биенале, където Ярослава Бубнова като временно изпълняващ длъжността директор на НГ е официален комисар на Българското участие и отговаряше за избор на кураторски проект и реализирането му?

Искам да заявя съвсем категорично, че конкурси, които са организирани и проведени по подобен начин са напълно безсмислени и дори вредни, защото те само затвърждават убедеността в арт средите и българската общественост, че са нагласени и единствената им цел е да легитимират назначаването на предварително определен кандидат. Те не само, че не създават конкурентност в избора, но и създават чувство на обреченост в арт средите в България, като задълбочават разделението на групи и кръгове, които вместо да се конкурират с изложби и произведения се борят за повече близост до силните на деня и съответните привилегии, което от своя страна ни връща към времето на Людмила Живкова и нейното държавно „меценатство“.

Тук е добре да се отдели внимание и на личността, която е „спечелила“ конкурса и става за следващите пет години директор на Националната галерия, защото Ярослава Бубнова е еманация точно на синдрома на разделение в българското изкуство, постигнато с дългогодишно интригантстване и налагане на определен кръг автори, които общо взето членуват или гравитират около нейния Институт за съвременно изкуство. Публична тайна е, че като дългогодишен (35 години) служител на бившата галерия „Людмила Живкова“, впоследствие станала Национална галерия за чуждестранно изкуство и понастоящем Квадрат 500, част от Националната галерия, тя в немалка част от работното си време е работила за гореспоменатия институт и членовете му и през всичките години на съществуването му се е представяла в публичното пространство като негов директор и куратор, а не като държавен служител в държавна галерия. Това обяснява и изненадата дори в арт средите, когато тя след като беше назначена от правителството на Орешарски за временен (отново) директор на НГЧИ започна да изтъква и над 30 годишния си стаж в институцията. Липсата на медиен интерес към поредното назначаване на г-жа Бубнова на директорска позиция в Националната галерия е обяснимо, защото то се случва през последните години многократно при почти всяка смяна на правителство и съответно министър на културата, което затвърждава в очите на арт средите нейната неизменност като приближена към всяка текуща власт, нещо нетипично за българските куратори и изкуствоведи, които често напускат или са уволнявани заради несъгласия с управляващите. Точно така стана с предшественичката на г-жа Бубнова, Слава Иванова, която в медийни интервюта ясно заяви, че е напуснала преди изтичане на мандата си като директор а Националната галерия след интриги на тогавашната ѝ подчинена Ярослава Бубнова, съчетани с натиск отгоре от министъра на културата Боил Банов.  Това отново ни връща към основния метод на работа на г-жа Бубнова, който се състои в интригантстване и инспириране на скандали, което вероятно ще превърне Националната галерия през петгодишния и мандат в основен разделител на арт средите на свои и чужди, политика наложена приживе от нейния ментор академик Светлин Русев, който много умело разделяше българските художници, като награждаваше послушните с откупки и изложби, а наказваше непослушните, като буквално ги изпращаше на резервната скамейка.
Липсата на медиен интерес към описаните процеси е разбираема с оглед на мястото на визуалните изкуства в йерархията на приоритетите на българското общество, като изключение правят само скандалите, които напоследък станаха по-чести и охотно са отразявани в медиите. Тези скандали станаха основна причина за популярността на Ярослава Бубнова, защото именно тя е най-често в центъра на тези скандали.
А всъщност позицията на директора на Националната галерия е много важна и ако се използват аналогии, тя е същото за българската визуална култура като избора на главен прокурор за правния живот в България. Националната галерия е не само най-голямата българска културна институция с многобройните си служители в нейните близо десет сгради, сред които са споменатите вече Квадрат 500, Двореца, Криптата под Храм Ал. Невски, Музея за социалистическото изкуство, Музея за съвременно изкуство САМСИ и няколко къщи-музеи, но тя е и голям потенциален катализатор за развитието на други сектори като например културния туризъм и образованието. Не на последно място, тя би следвало да подпомага методически в дейността им останалите обществени музеи и галерии, работещи в областта на визуалното изкуство – отговорност, от която Националната галерия от години е абдикирала.
Директорът на Националната галерия може да има голямо влияние и за оформяне на градската среда и в частност на публичното изкуство, като това става не само чрез осигуряването на експертиза от страна на музея, но и в директното му участие в комисиите на Министерство на културата. Темата за паметниците и особено за бъдещето на наследените тоталитарни паметници е изключително гореща за българското общество и една от основните причини за разделението му, затова ще се спра специално на позицията на г-жа Бубнова относно някои от най-емблематичните паметници. Ще започна с вече демонтирания паметник „1300 години България“ пред НДК, който беше в изключително тежко техническо състояние и това доведе до решението на Столичния общински съвет да възстанови съществувалия на неговото място и разрушен от комунистическата власт Войнишки паметник. Въпреки, че като участник в комисии и обсъждания за бъдещето на паметника Ярослава Бубнова неминуемо е била наясно, че той не може да бъде възстановен, тя се обяви твърдо против неговото демонтиране и така се оказа в малката група експерти, които дотолкова радикализираха защитниците на паметника, че това доведе и до среднощното подпалване на демонтиращия кран и неговото падане, което по чудо не доведе до човешки жертви. Почти същият подход г-жа Бубнова прилага и относно най-спорния и най-разделящия българското общество паметник, този на Съветската армия в София. Тя е един от най-яростните му публични защитници и нейната готовност да защитава този паметник я доведе до такъв конфликт с противниците на паметника, че в резултат един от тях, професор Александър Кьосев, който също е и дългогодишен член на ръководения от нея институт беше принуден да го напусне. Подобна е и позицията и относно Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа, по-известен като „чинията“, относно който г-жа Бубнова защитава нереалистичната идея той да бъде възстановен до функционално състояние, което вероятно би струвало по-скъпо от построяването му наново със съвременни материали. Изброявам в детайли тези примери напълно съзнателно, защото прогнозата ми е, че тя като директор на Националната галерия ще играе много важна роля в допълнителното разделение на българското общество относно оценката на близкото минало и в частност на тоталитарното монументално наследство, нещо напълно ненужно на българското общество. Защото подобно на останалите посткомунистически страни в Централна и Източна Европа трябва най-после да преодолеем тази травма и да вървим напред, но за това ни пречи и агресивната външна политика на Русия за опазване на паметниците на Съветската армия.

С оглед на гореописаните обстоятелства ще си позволя да препоръчам на министъра на културата Боил Банов да проведе нов конкурс за директор на Националната галерия с нови правила, а не с тези, написани от директорката на Дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства“ на Министерство на културата, която е близка приятелка с единствената кандидатка, достигнала до финала на конкурса. Призовавам и Г-н Бойко Борисов, министър-председател на България да се намеси и да се предотврати бъдещото разделение на арт средите и на българското общество, които неизбежно ще бъдат предизвикани от дейността на Ярослава Бубнова като директор на Националната галерия. Убеден съм, че ако се проведе отново конкурс за тази толкова важна длъжност при нови, отворени правила, липса на конфликти на интереси и най-вече при гарантирана безпристрастност в работата на комисията, ще се участват много повече кандидатии ще има реална конкуренция за избора на нов директор на Националната галерия!

SHARE
Петко Дурмана е български художник.