SHARE

Датата е 1 юли 1997 г. Денят, в който Британия губи своята последна голяма територия отвъд Острова – Хонконг.

Крис Патън, днес лорд Патън, излиза от резиденцията на губернатора и гледа как под звуците на “Бог да пази кралицата” започва свалянето на британския флаг. Камерите улавят лицата на хората, които го аплодират – те издават повече страх за бъдещето, отколкото благодарност за миналото. Губернаторът и принц Чарлз се качват на кораба “Британия” и отплават за последно, а над града се издига нов червен флаг.

В Хонконг започва нова ера: след 156 години на британско управление, градът отново ще се върне в ръцете на Китай. Този път обаче това не е имперския Китай, от когото той е взет, а държава, водена от Китайската комунистическа партия.

За един ден Хонконг се превръща в “най-капиталистическия комунистически град”.

Британците нямат избор. След края на Втората световна война тяхната империя залязва, като все повече бивши колонии получават своята независимост от Лондон. Китайците твърдят, че части от Хонконг отдавна е трябвало да бъдат върнати, тъй като са дадени на Британия само за 99 години, след като Пекин губи опиумните войни от средата на XIX в. Последват и заплахи, че градът ще бъде превзет със сила, ако Маргарет Тачър не подпише споразумение за мирното предаване на властта от Лондон на Пекин.

Тачър постигна съгласие градът да въде върнат, но при условие, че в продължение на 50 години Китай не се намесва в автономията, законите и пазарната икономика на Хонконг.

Ако за последните 156 години китайците от поданици на императора се превръщат в другари, водени от партията, то хонконгчани имат друга съдба: те стават граждани с разбиране за демокрацията, западно образование и космополитно мислене.

Крис Патън си спомня как няколко седмици преди заветната дата е посетил психиатрична болница в града, където един от пациентите го е попитал:

“Губернатор Патън, мога ли да ви задам един въпрос? Винаги казвате, че Британия е най-старата демокрация на света. Можете ли да ми обясните защо тогава давате Хонконг на последния голям тоталитарен режим, без дори да се допитате до хората на Хонконг?”

“Най-смисленият въпрос”, коментира 20 години по-късно Патън пред Guardian. “Невероятно смислен, но без отговор.”

За последните 20 години Пекин постепенно започва да налага своя модел на управление над града. Надигат се протести, движения за независимост, призиви Лондон да вземе мерки за това, че Китай не спазва уговорките.

Комунистическата партия може да управлява по един начин – чрез натиск и контрол. Властите арестуват един от едрите бизнесмени на града, преследват дисиденти, включително петима продавачи на книги, и се разправят със сила с протестиращите, както се случва през 2014 г. с Движението на чадърите, които искат да защитят демокрацията и върховенственото на закона.

Движението на чадърите в Хонконг през 2014 г., което протестира срещу репресиите на Пекин.

“Най-влиятелния съветник на лидера на Китай, който мисля, че оглавява антикорупционната комисия, е обсебен от книгата нa Алексис дьо Токвил “Старият режим и революцията”, казва Патън пред Newsnight.

“И това, което го обсебва в книгата, е заключението на Токвил, че дори когато хората си подобрят състоянието, това не означава, че ще са по-лесни за управление. Всъщност ще започнат да недоволстват, че има хора, които са дори по-добре от тях. И на второ място изводът, че авторитарните режими са винаги най-уязвими, когато започнат да отслабват захвата си. 

Мисля, че има голяма дилема в Китай. Една група казват: “Освен ако партията не освободи контрола върху икономиката, то растежът ще намалее и партията ще изгуби контрол върху държавата”. 

Но има и друга група, към която е лидерът на Китай Си Дзинпин, които казват, че ако партията изгуби контрола върху икономиката, то тя със сигурност ще изгуби контрол върху властта.

Историята на Крис Патън не свършва с отплаването на “Британия” от водите на Хонконг.  След това той става европейски комисар, ректор на Университета в Оксфорд, председател на борда на BBC и през 2005 г. получава благородническа титла и става член на Камарата на лордовете.

От Хонконг, през Брюксел до едни от най-големите символи на Британия – Оксфорд и BBC – всички те са минали през неговите ръце.

Патън е консерватор, но днес е силно притеснен накъде собствената му партия повежда страната.

“Уви, нямаме британски Макрон. Отчасти сме в тази каша заради две катастрофални решения, взети от консервативни премиери. И понякога се заблуждаваме, че сме добре управлявани. Що за добро управление? В тази каша сме, защото национализмът, който днес отрича международното сътрудничество, показва своите популистки изблици.”

“И хората ме питат: “Какво ще се случи с Brexit?” И моят отговор е: “След като правителството не знае, как аз да знам?”

“Мисля, че това е най-голямата каша, която мога да си спомня.”

И притесненията на Патън са не само за бъдещето на британците. Колкото по-слабо и вгледано в своите собствени проблеми е Обединеното кралство, толкова по-малко то ще е в позиция да следи за това Китай да си спазва ангажиментите към Хонконг.

“Не може само Британия, предвид нейното падение, да следи събитията с Хонконг. Това трябва да се превърне в проблем на Америка и другите европейски държави.”

Хонконг не е просто символ на Британската империя. Хонконг е доказателство, че свободата, пазарите и демокрацията са универсални и носят просперитет, какъвто тоталитарните режими не са способни да постигнат.

И докато слънцето залязва над най-голямата империя в историята на човечеството, то силата и мощта на новия стопанин на Хонконг се надига – а той се плаши от това, което градът и неговите граждани символизират.

SHARE