SHARE

Глас народен, глас божи. Като парцал, напъхан в устата на пленник, за да не вика много, народняшката политика се тъпче в гърлото на българския избирател от много, много десетилетия насам. 

Може би и затова той все остава гладен – няма как да напълниш нещо с празни обещания. 

Не в продължение на седмици, а в продължение на години протестират майките на деца с увреждания. И когато след всичките тези години избраникът на народа най- сетне чу исканията на майките, реакцията на Борисов бе еднозначна:

“Какъв е случаят с тази жена с детето, която гледах по телевизията? Гледах ги, ревах! Ако е така, просто не знам какво трябва да направим?! Малко човечност няма ли, като виждат? Какви са тия хора?! Държавни пари заплати взимат”, бяха думите на Борисов.

Народен човек е Бойко Борисов, народна жена е и Корнелия Нинова. За народа се грижиха за 800 дни хора като царя, а други – като Волен Сидеров – бутат за народа вече почти десетилетие. 

И ако преди 50 години народната марка е носила името “комунизъм”, преди 30 – “преход”, а днес – “европейско развитие”, то политиците народняци на много поколения българи имат една обща черта – те нямат никакъв досег с народа си, не го познават и не се интересуват какви са неговите болки, битки и неволи. 

Това ще ви каже всеки протестиращ – от пиринчани до майките на деца с увреждания. Всеки, който се бори срещу статуквото – от сектора на образованието до този на здравеопазването. Народът е приятел дотогава, докогато мълчаливо понася несправедливостта. След това? След това народът се превръща просто във “враг народен”. 

И след крокодилските сълзи, които трябваше да уталожат напрежението, народът трябва да си знае мястото – “да се маха от главата” на Борисов, който “му дава пари”. Да не пита много-много къде отиват парите му, защото, както ни бе напомнено и вчера – “това не му е работа”, заяви и Валери Симеонов, който пести пари от избирателни секции в чужбина, но не и от екскурзии на министри. За народа не може, за министрите е по-друго.  

Гражданската активност е с постановена норма и има граници, които не се прекрачват – тоест тя се изчерпва до кебапче в питка по време на избори и 30 лв. на глас. А народната любов свършва с 4.60 лв. “увеличение” на социалната пенсия, “увеличаване” на минималната пенсия на 100 и на минималната работна заплата на 250 евро. 

Защото гладен човек и със сух хляб се наяжда. А за смазания душевно има и малко националистическа пропаганда, за да се почувства поне за минута достоен. 

Тази система роди субекти като Валери Симеонов, като Пламен Георгиев и Иван Гешев със съответните им бухалки за “борба с корупцията”, която корупция някак винаги се появява при неудобните – опонентите, виновни по презумпция. Перманентно нагли, недосегаеми и вечно цапащи с кал обществото, което ги храни, докато ревностно защитават разложението по върховете на властта. 

Властта, която мрази протестиращия човек, на когото отказва елементарни човешки права – като правото на живот, на справедливост и равенство пред закона. 

Как живеят тези политици на фона на огромния процент българи, които съществуват под прага на бедността? Получават ли те същото ниво на здравни грижи като онкоболните или децата с увреждания?

Защо най-бедният регион на ЕС продължава да бъде на територията на България след десет години масирано усвояване на европейски средства? Защо съдебната система продължава да си раздава бонуси и жилища?

Защо българите нямат адекватна инфраструктура и елементарен жизнен стандарт? Защо все още няма обвинени за корупция по високите етажи на властта въпреки всички доказателства? Защо на народа, така обичан от политиците, му се отказва истината под формата на прозрачни и независими медии? Още толкова, толкова много въпроси… 

И най-вече: защо народните феодали толкова се страхуват от гласа на собствените си поданици? 

Отговорът? Защото властта презира народа си. С феодално, чорбаджийско, народно презрение. До следващите избори. 

Но не задавайте тези въпроси. Защото от народ, за който феодалът се грижи, ще се превърнете във враг народен.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )