SHARE

Кажи-речи всеки, който се е интересувал от историята на България през първата половина на XX век, в някой момент стига до следния популярен възглед: Да, тогава България е млада и динамична страна, с добре подготвена армия, която „кърти“ на бойното поле, но военните победи, така скъпо платени с животите на много млади българи, биват неутрализирани и или направо о*рани от усилията на политиците и дипломатите.

И замислете се, какъв е смисълът да имаш спечелени десетки величествени битки, ако след това си загубил войната (или ако предварително си я загубил  на дипломатическото поле). Дето се вика – а защо ги ручахме жабетата.

Макрон е този европейски лидер, от когото, освен да възроди Франция, се очаква (в тандем с Ангела Меркел) да върне “баланса в Силата”, да противостои на мощните популистки и авторитарни въртопи, които тресат и Стария, и Новия свят, да се справи с предизвикателствата пред съюза – нестабилност около границите на ЕС, нестабилност в самия ЕС, бежанска вълна, агресивна Русия, агресивен ислямизъм, Brexit и т.н. и да даде решението как Европейският съюз (а и Франция) да продължат уверено в XXI век.

В такава ситуация той има остра нужда от политически приятели в Европейския съюз, от съюзници, достатъчно привързани към европейския проект, които могат дори и с малко да помогнат в прокарването на ключови решения за бъдещето на Европа.

Затова и посещението на френския президент в Централна и Източна Европа се гледа под лупа, а пред посетените страни, които не са нито най-големите, нито най-влиятелните в ЕС, в момента се отваря възможност да използват присъствието си под прожекторите и да изиграят по няколко политически коза. 

Затова и идването му в България няма как да не стане едно от важните външнополитически събития на годината. Пред българския политически елит се отваря възможност, и то без да изпраща никого на бойното поле, да „капитализира“ проевропейските настроения сред българите и така да спечели нещо полезно за страната.

Въпреки проевропейския си имидж Макрон поиска от нас нещо не много европейско и свързано с ограничение на свободата на движение на хора в рамките на Европейския съюз – ограничаване на правата на командированите работници в ЕС.

Тоест това са тези, които отговарят на класическата дефиниция от XIX век за гурбетчии.

Какво ще стане, ако наистина бъде ограничено командироването, като фирмите бъдат задължени да плащат френски заплати на командированите и така на практика бъде обезсмислено самото командироване?

Причините хората да работят в чужбина никъде не са изчезнали. Все още (а и още доста време изглежда така ще бъде) България е страна с ниски доходи, с посредствена инфраструктура, с почти замрели обществено образование и здравеопазване, с активно унищожавана природа, с големи проблеми в спазването на закона и т.н. Това мотивира особено по-младите, по-инициативните и по-компетентните да търсят реализация извън страната.

Командироването е компромисен вариант на реализация „навън“, в който връзките с родната страна не са скъсани, а командированите получават европейски доходи, но внасят български данъци и осигуровки и до голяма степен остават част от българското общество.

Точно тази практика Макрон иска да прекрати и да постави българските работници пред избора – „или тук, или там“.

Представете си, ако Османската империя беше заявила на копривщенските гурбетчии – или оставате тук, или се връщате в България, стига вече пътуване напред-назад. Какъв ли щеше да бъде ефектът върху България и върху българското Възраждане?

Как премиерът и президентът на България реагираха на това предложение?

Румен Радев безрезервно подкрепи, а Борисов изглежда добре настроен към сделката.

Да, но ако тя стане, България ще загуби:

– Приходите от данъци и осигуровки на командированите. За българския стандарт това са добре платени длъжности със сериозен принос към националния бюджет и бюджета на здравното и пенсионното осигуряване.

– Семействата на командированите. Ако изборът е – или окончателно се изнасяш във Франция (ЕС), или окончателно се прибираш в България, логично е тези, които виждат перспективи във Франция (ЕС), да се изнесат заедно с кучетата, котките и велосипедите.

– В частност децата на командированите, които ще се прехвърлят да учат във френски (европейски) училища. Няма голям смисъл да седят тук, ако родителите постоянно работят в чужбина при чужд работодател, а не са просто командировани.

Но това ще е само първоначалният ефект. Ще има и вторичен ефект – българската икономика ще стане още по-неконкурентноспособна и по-непривлекателна, което ще задълбочи още икономическите проблеми и ще предизвика допълнително усилване на мигрантската вълна.

Твърде висока цена за влизането ни в Шенген и еврозоната, нали?

Защо френският президент прави така?

Макрон, изглежда, се опитва да дисциплинира Полша и Унгария, които се ползват от икономическите предимства на Европейския съюз, но провеждат политика в разрез с европейските ценности, а България е „снахата“, към която са отправени посланията му, за да се сещат „щерките“. В допълнение, ако успее и да зарадва с нещо френските профсъюзи, преди да почне очакваните от него дълбоки икономически реформи, още по-добре.

А Борисов и Радев, изглежда, не искат повече от това да запишат имената си в българската история като лидерите, премахнали шенгенската бариера и бариерата на еврото и така да трансформират европейския политически капитал на България в свой личен политически капитал.

Разбира се, без много да се вълнуват от цената, която ще платим всички заедно.

 

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.