SHARE

Тези, които се кълнат в иконата на Карл Маркс, навършващ тези дни 200 години, като упражняват най-безчовечните експлоататорски техники от неговите книги върху избирателите си.

Тези, които управляваха за половин век България и въведоха немислимо лоши условия на труд, с безкрайно унизителните феодални практики на „жителството“, изходните визи, уравниловката на труда и „раздаването“ на жилища, карти за почивка и всякакви неща, които днес смятаме за нормално достъпни, срещу безпрекословно феодално подчинение.

Tези, които преследваха българите дори в чужбина да не вземат случайно да се замогнат, когато един специалист не можеше да взима повече пари от някой определен с наредба държавен чиновник (например от посланика, ползващ множество блага „по служба“ – настаняване в посолството, безплатна храна, множество други безплатни за него услуги) и съответно безмилостно прибираха всеки лев, изкаран отгоре над тази сума.

Същите тези днес ми обясняват как не искали да бъдат телефонисти и че много се били загрижили за работните места на българите. И тъй като те поради висотата на материалното си благосъстояние, подпомогнато от множество покрай-законови фактори и от мътната вода на прехода, наистина никога няма да бъдат служители в кол-център, са си избрали за кауза да забранят на избирателите си да имат наистина добре платена работа в България. Въобще познават ли възможностите за работа в България? Другият избор на един активен млад човек е да си вдигне багажа и да замине, в 9 от 10 случая, завинаги зад граница.

Именно заради тяхната демагогия ви предлагаме есето на младия македонски автор Алекс Букарски, което полива с унищожителна сатира лицемерието и наглостта на този червен елит, паразитиращ безсрамно върху спомените за младостта на една голяма маса объркани хора. И не само в България.

Пазачи на бледия огън

През изминалите години в Македония, по всичко изглежда, на едро възкръсва неокомунизмът като политическо действие, а хората, които се насочват към комунизма, не само че са демодирани по отношение на световните тенденции, ами и го правят, вървейки срещу всякакъв разум и смисъл.

Когато някой реши да пише за феномена на неокомунизма и за всички негови превъплъщения, винаги ожесточено го преследва сянката на обвиненията в проява на фашистки тенденции. В по-различни условия това бих го пренебрегнал, без да се замислям, но тъй като условията са такива, каквито са, стриктно и ясно тук бих изложил и своите антифашистки стремежи освен останалите си идеологически убеждения.

Днес, когато се говори за старо-новите последователи на Карлс Маркс и Ленин, нямаме предвид дружинката весели пенсионери и последните Титови сили.

Не само в новите медии доминират блоговете с комунистическа тематика, ами и са формирани сдружения като “Ленка”, “Прогресивен синдикат”, “Сдруженска” и др. Тези конгрегации на млади хора използват същата соцреалистична поетика и програма.

Радикалните атеисти, които протестираха против изграждането на църква на площада в духа на ленинисткия милитаризъм, нарекоха себе си Архибригада.

При един обобщен анализ на техните платформи и дейности лесно се стига до заключение, че тези опасни появи са украсени от ясна идеологическа позиционираност, от свежи идеи, от модерни тенденции, нито пък представляват ново препрочитане на Марксовата мисъл, която, с ръка на сърцето, наистина представлява определена ценност в някои философски и икономически въпроси.

Както се случва често и сред македонските комунистически „мислители“ и „нелегални“, съществува голямо съперничество, по-скоро раннорелигиозно по своята природа, за това кой е истинският тълкувател на идеите на лъжливия пророк Карл Маркс.

И така – един от тях, по професия журналист, е фанатичен обожател на Сталин; друг, инак асистент в частен университет, е заклет привърженик на идеята за демократичен социализъм (а според целия натрупан досега опит това е оксиморон); трети пък, най-верен и най-ортодоксален марксист, отрича всички други „колеги“ и смята всички досегашни кажи-речи 80-ина опита за установяване на комунистическо общество за провалени.

Разбира се, единствено той и неговите другари знаят как би трябвало да се проведе комунистическата революция или реформация. Такова явно, па дори и агресивно прокламиране на застарелите, ретроградни и комунистически идеи най-вероятно е причината за скорошната забрана за носене на комунистически символи, което в Полша е характеризирано като тоталитарна пропаганда, равна на фашистката.

Разбира се, и богатите имат право да се борят за по-големи работнически права, за благородни цели, за по-справедлив свят въобще. Фактът, че те са богати, не им отнема съвсем легитимното право да участват в социални, екологичнии, филантропични и хуманитарни акции. Морално гледано това, а не латиноамериканският популизъм ала Чавес и Кастро, е единственият начин, по който могат да преподадат лекция на своите бащи, които са презадоволени, деидеологизирани цинични социалдемократи.

Никой не би ги показал с пръст като лицемери, както аз сега го правя, ако покажат воля да бъдат доброволци в някой застрашен регион на Африка, ако участват доброволно в някоя акция за гасене на пожар или пък се явят на тримесечния военен курс, който се предлага от нашата храбра армия.

И досега македонското общество и манталитет се държат така, като че ли се е осъществил идеалът за безкласово общество – правим се, че няма богаташки синчета, а когато станат политически активни, те злоупотребяват с гласовете на работниците, а ние се правим на ударени.

Не е по-различна и субкултурната среда на македонската градска музика, и по-конкретно на хип-хопа. Сина на т.нар. “крал на билбордите” може да го видим в клип с войнишки панталони, как в своето порше пее колко е лошо да си беден; или пък сина на марксистки университетски професор го виждаме в също така бърза спортна лимузина как рапира интелигентни стихове от вида – “моят ортак го кърши нечий гръбнак/ и така с езика на улицата се запознах”, докато на заден план като комунистическа идеологическа последователност звучи хорът с рефрена “градот убав пак ке никне”. Всичко това не е ново, децата на привилигерованата комунистическа номенклатура стават режисьори на черни филми, които снимат мъките на работническата класа, нещо, което никога не са били, и чиято горчилка на всекидневието и тежест на живота никога отблизо не са почувствали.

Време е всички тези млади неокомунисти, които получават стипендии дали в държавния, дали в частните университети и се наслаждават на разнообразни привилегии, да престанат да говорят от името на някакви работници, с които те, живеейки в своите удобни изолирани светове, рядко са имали някакъв по-директен контакт. Затова, когато крещят лозунги на скопския площад или когато пеят песни, това не е просмуканият с горчивина, тъга и болка глас на малкото истински останали работници в македонската текстилна и металургична индустрия. Те са представители на богатата и привилигерована класа и по-добре и по-искрено е да пеят за своите си проблеми.

Днес е втори май, ден когато левичарско-буржоазните медии ще укоряват уморените работници, че пак са си организирали скара на ливадата. Това отношение винаги съм го смятал за изключително отблъскващо. Вместо това да бъде един от редките дни, когато могат да се насладят на живота, ядейки скара и пиейки бира, според тях работниците би трябвало да трупат рейтинг на лъжесиндикалните водачи, които редовно тяхната поддръжка като капитал по-късно я употребяват за нагаждане с властта. Да, трябва да протестираат, да търсят своите права, така малки и обезправени, без каквато и да е възможност да подобрят статуса си, тези бели мечки (С. Якимовски), за да поддържат пламъка на лъжата за солидарността в обществото, която у нас една узурпираща комунистическа класа иска да наложи с десетилетия.

Автор: Алекс Букарски
Уводни слова: Константин Павлов – Комитата

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.