SHARE

В арктическата пустош на Русия се намират останките на един от най-жестоките проекти на съветския ГУЛаг. Днес те са забравени, разказва радио “Свободна Европа”. 

От 1947 до 1953 десетки хиляди затворници, голяма част от които политически, такива с обвинения за “антисъветска дейност”, са препратени към Северна Русия за изграждането на железопътна линия, която преминава през някои от най-суровите терени на планетата. Железопътната линия трябва да свърже арктическите води на Русия със западната железопътна мрежа.

Повечето архиви, свързани с ГУЛаг системата – бруталната мрежа от лагери за принудителен труд, в които са изпращани дисиденти, престъпници и други считани за заплаха личности – остават под държавна тайна. Вероятно е Сталин да е бил уплашен от навлизането на нацистки подводници в Арктика по време на Втората световна война и да е искал железопътната линия с цел снабдяване на планирано пристанище. Линията щеше да свързва северните мини за никел със съветските фабрики на запад.

Но едва дни след смъртта на Сталин през 1953 проектът е прекъснат по време на последвалото “затопляне” [след смъртта на Сталин са помилвани множество политически дисиденти, затоплени са отношенията с Югославия и т.н. – бел.прев.].

Оттогава лагерите ГУЛаг по линията стоят изоставени, потъвайки все повече и повече в гората след всеки следващ зимен сняг. Достигането до лагерите днес е трудно, като по-голямата част от терена би била труднодостъпна дори за танкове. Само специални возила, като напр. джипът Trekol с балонени гуми на екипа на “Свободна Европа”, може да се движи през блатистия регион, където са полагани линиите.

Екипът е воден от ловец, който често обикаля областта между Салекард и Надим, и им показва няколко лагера.

Гниещ железопътен мост в сибирската степ.
Килия за наказание на затворници.
Наблюдателницата на пазачите в есенната гора.
Руините на Трансполярната линия на Сталин.

Бодлива тел маркира края на ГУЛаг лагера.
Във вътрешността на лагера гният затворническите легла, където някога работниците са прекарвали нощта, наблюдавани от надзирателите.
Паница за хранене в близост до трудовия лагер. Затворници си спомнят, че дневните порции са представлявали 900 г хляб, малко каша и супа.
Риболовна мрежа в руините.
Металните врати на изолаторите. Александър Сновски, който е оцелял по време на това, което днес руснаците наричат “пътят на смъртта”, ракзазва, че наказаните в тези килии получават по 200 г хляб и чаша вода на ден.

Освен затворниците, които са осъдени на 10 години за антисъветски дейности, лагерите ГУЛаг се населяват и от изпечени престъпници, които тероризират жертвите на сталинистките репресии.

Оцелял си спомня безнадеждността. “Къде да бягаш – то беше само блата и насекоми! Бягълците бяха жестоко наказвани: хващаха ги, събличака ги чисто голи и ги връзва ха, докато насекомите не ги нахапят до смърт в рамките на два-три часа.”

Но най-голямата заплаха за оцеляването според друг бивш затворник идва от бруталната зима, която често води със себе си температури под -40C.

Затворниците са разпределени в мъжки и женски бараки. Сновски разказва, че мъжете тайно пускат писма в женската зона, но същевременно се осъществява и една уникална контрабанда:

“От мъжката зона хвърляхме малки бутилки с една определена течност, с помощта на която бедните жени се надяваха да станат “майчици” и да бъдат освободени от тежката работа.”

Някои от релсите са ковани непосредствено преди идването на власт на комунистите на Ленин през 1917 г. По-голямата част от инженерите, работили по арктическата линия, са свободни работници, докато тежката работа се върши от затворниците.

Когато експедицията намира стар буркан свинско варено, реакцията на местните е да го продадат в eBay.

Някои от останките от лагера, като например колибите на надзирателите, се поддържат и се ползват от ловците. Но по-голямата част от железопътната линия се разпада. В най-големия музей в близост до областта, на журналистите от радиото е казано, че няма постоянна изложба, посветена на линията. Работниците показват на репортерите личната си колекция, напр. тази маска, която пази от измръзване.

Съществува мемориал за жертвите, но е невъзможно да се каже колко работници са починали по време на строежа. Свидетел си спомня гробище за затворници, което се простира “почти до тайгата. Не слагаха кръстове на гробовете им, само малки клинове с номера на лагера.” За оцелелия Сновски, който живее със съпругата си близо до Санкт Петербург, най-голямата трагедия е безмислеността на проекта: “Десетки хиляди човешки животи за нищо. За мен най-тъжното е, че това беше напразно.”

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.