SHARE

Множество сентенции, притчи, разкази и цели книги са писани относно тънкото изкуство на това как да разбереш, че си живял добре.

Добре не само в епикурейски смисъл, но и добър живот, чийто ключов камък остава за другите завет след последния ти час.

Мисля си, че знаеш, че със сигурност си изпълнил делото си, когато по никакъв път не можеш да бъдеш представен с дата на раждане, творчество и дата на смърт.

Именно от тези хора, които е трудно да обгърнеш, е литературният критик и историк Вихрен Чернокожев, който си отиде преди броени дни. В личния си профил във Фейсбук писателят Георги Господинов го нарече “светъл и щедър човек, който тихо и безкомпромисно възкресяваше премълчаната литературна история”.

“Дължим на него “Българският смях”, книгата и антологията после, възкресяването на Подвързачов, Змей Горянин и други забравени, сборника “Антитоталитарната литература”, антологията с текстове от и за “възродителния процес”, написа Господинов. Към това се прибавят невероятно количество периодика, работа по речници на българската литература, проектът “Литература и политика”.

Казаното от Господинов обаче показва и нещо друго: че от големите души обикновено си вземаме онова, което ни вдъхновява в личен план. С оглед на това в този прочит и в този In memoriam е важен и Вихрен Чернокожев като яростен защитник на хуманитарните науки, яростен борец за тяхното съществуване в България, в частност, разбира се, в своята сфера – литературата. 

Защо хуманитарните науки са важни за обществото?

“Човекът не е просто биотехнологична, биомедицинска, географска, етнографска, социологическа или стопанско-икономическа статистическа единица”, пише той през 2010 г. “Тъкмо мрежата от хуманитарни и обществени науки и знания, в която неотменим държавнотворчески, структуроопределящ смисъл имат знанията за език и литература, изгражда емоционалната грамотност, емоционалната памет, емоционалната интелигентност на човека.”

Това са думи на Чернокожев от яростната критика “Реформата в БАН и хуманитарните науки”. Думите му са прозорец не само към специфичната българска публика, към която са насочени; напротив – те притежават един изключително универсален смисъл във време, в което измерваме всичко в метрични, механични стойности и почти нищо в душевност, култура и “емоционален интелект”. Време, в което именно тази липса на емоционална грамотност и памет поражда бесен глад за ценности, смисъл и истина. Време, в което усърдни демагози се опитват да обладаят този глад, превръщайки го в политическо шоу. 

“Нужни ли са на българското общество хуманитарните изследвания и къде е мястото им в скалата на обществените ценности? […] Не са ли тъкмо хуманитарните изследвания, от мнозина българи смятани за излишен лукс, онзи институт за национална памет, чрез който отдавна сме ясно различими в общоевропейското пространство?

“Грамотността на българина отдавна е мит!”, тежко кънтят думите му, докато медии, институции и политически интереси прокарват удобни за статуквото политики в дълбоките коловози, издълбани от страх, паника и дезинформация.

Последствията от тези думи, останали без обществен отговор и без категорична политика, виждаме днес в една нелепо закърпена история, с която силните на деня могат да избършат уста и да захвърлят. Една още по-странно скалъпена национална идентичност, която се променя с поривите на политическите ветрове.

Тe звучат в протеста на една критична литература, която остава недостъпна за много българи и чийто автори са принудени да ѝ вдъхват живот не благодарение на, а въпреки обстоятелствата.

В една учебна програма, която вменява скука, безинтерес, механичност, безвремие в историята, философията, литературата.

Думите на Чернокожев за хуманитаристиката нямат единствено родно измерение – те са послание, което се превръща в световна осъзнатост.

“Няма наука без морал”, отсича Чернокожев почти десет години преди да открием, че прогресът в технологиите води до транжирането и продажбата на живота ни на едро. И че социалните мрежи, както и технологичните гиганти, не бяха готови за най- непредвидимия фактор от всички: какво ще се случи с хората, с обществата ни, когато преминат “на линия”? Така от социална мрежата остана само мрежа, в която се оплетоха обществената ни… мрежа, за чието социално измерение техничарите ще трябва да разчитат на хуманитаристиката. 

Това се потвърждава именно в ядрата, родили Big Tech: ако през 2013 г. американският Atlantic обяви, че хуманитарните науки са в криза по целия свят, то едва четири години по-късно британският Times ще заяви, че в тях се крие бъдещето на бизнеса. Именно емоционалната интелигентност, креативността, емоционалната памет предлагат на сектора “по-голямо разнообразие от идеи”. В същата година Harvard Business Review пише, че “от Силициевата долина до Пентагона обществото разбира, че за да можем да се справим с най-големите социални и технологични предизвикателства, то ние трябва да сме способни да мислим критично за тях в човешки контекст – нещо, в което хуманитаристите са добре обучени.

Хуманитаристиката като антидот за цикличността на историята 

Хуманитаристиката, противно на заложената в името ѝ семантична благосклонност, е оръжие. Оръжие срещу най- големите злини. Защото тя е отговорът на въпросите, които си задаваме всеки ден: от щастието и смисъла на това да бъдем до покварата на властта, жестокостта и човешкото страдание. Тя изобличава, разконспирира и осветлява. 

Това е друг аспект от работата на Чернокожев, който трябва да бъде крайъгълен камък в лечението на българската история и история на литературата и връщането им към истината: антитоталитарната литература.

Чернокожев доказва две неща:

– че изкуството и политиката са неразривно свързани;

– че историята на една държава и нейната национална идентичност не могат да бъде изяснени, без изкуството и политиката на времето да бъдат погледнати честно в очи.

Така лицемерието на политиката се изобличава чрез изкуството. Но връзките между тези феномени прави именно хуманитаристиката. В контекста на България и ехото на близкото минало това е парадоксът на “социализма с човешко лице”, чието човешко лице всъщност се оказва маска. Анализът ни позволява да надникнем над това какви са последствията от лицемерната жестокост:

Двадесет години след падането на Берлинската стена берлинските стени в мисленето на постсоциалистическия човек като че ли си остават непоклатими. Историческата памет за тоталитарното минало-несвършващо време като зло, опасно нарушаващо нравствените устои на човека чрез “лъжливи отговори на реални въпроси” (Аверинцев 2002), е съзнателно манипулирана, изтласквана, изтривана. Включително например и от Българската национална телевизия, която и днес с носталгия ни поднася пропагандните киноепопеи на соцреализма “На всеки километър” и “Черните ангели”, за да поддържа с всички сили дефицита на истинност, производството на безгражданственост“, остро пише Чернокожев в “Антитоталитарната литература: Памет за злото, отговорност за бъдещето”.

Как ни звучи мрачната прокоба, че “болната обществена съвест, колективното безпаметство за престъпленията на комунизма или по-точно на тоталитарсоциализма, ражда и ще ражда нови общества без памет, в които травматичното минало ще умножава и умножава престъпността“?

В момент, в който българската политика все повече драпа към авторитарното минало с всички способи на законодателния, изпълнителния и съдебния апарат; в което медиите биват завладени и овладени; в което образованието пропада и в което честваме зверствата на Сталин и Живков… В момент, в който целият свят забравя своята история след кризи – вътрешни и външни, видими и невидими (отново по Господинов)… В този момент прокобата се изпълнява.

По думите на Чернокожев “”Тоталитаризмът е като болестта – той няма собствена същност. Той е покушение срещу нравственото съзнание на човека. Там доброто и злото вече не са нравствени категории, а надзиратели, унищожители на живота. Човекът и неговата свобода или несвобода стават неоспорима еднолична собственост на държавата.”

Лекът срещу тази болест се явява, отново, в хуманитаристиката – в познаването на историята, в изкуството и литературата като оръжие за изобличаване. Литературата, казва той, “може да бъде разглеждана като своеобразна практическа психотерапия по дългия път към трудното преодоляване на тоталитарния манталитет”.

 

Та, ключовият камък, заветът на Вихрен Чернокожев?

Да разбираш живота чрез изкуството.

Да изобличаваш истините от неистините чрез историята и литературата, чрез историята на литературата, литературата на историите – постоянното вплитане на едното в другото.

Да разбереш, че историята е като реката, която тече в едно и също корито, но която никога не е една и съща. Тоест да гледаш под повърхността. Да докосваш и да задаваш въпроси.

Да видиш себе си и обществото си през призмата на миналото, за да застраховаш бъдещето.

Да култивираш критична мисъл, да познаваш, да узнаваш.

Да поставиш човешкото наравно с механичното. За да могат и двете да съществуват в света на доброто. Humanus (lat.), или човешкото, не може да съществува без история, право, изкуство; без науката за взаимодействието си с другите; без дисекция на социума.

Невъзможно е да се броди в пустинята на света без карта на човешкото.

Почивай в мир.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )