SHARE

Бележка на редакцията на New York Times: На 16 февруари 2018 г. турският съд осъди Ахмет Алтан – писател и бивш редактор на вестник; неговия брат, Мехмет Алтан, професор по икономика и политически коментатор; Назли Иличак, известен журналист, и трима медийни служители на доживотен затвор без право на условно освобождаване за участие в опита за преврат от 15 юли 2016 г. в Турция. 

Братята Алтан участват в телевизионно предаване на г-н Иличак в деня преди преврата. Турският прокурор твърди, че те са изпратили “подсъзнателни съобщения”, обявявайки преврата в програмата. 

Турция твърди, че зад преврата стои мрежа, водена от Фетхуллах Гюлен, ислямистки духовник, живеещ в Щатите. В това се включва и опит за убийство на президента Реджеп Тайип Ердоган, бомбардирането на парламента и смъртта на повече от 270 души. Повече от 150 хиляди души са били уволнени, задържани или арестувани в чистката, която турското правителство предприе след тези събития. 

Г-н Алтан написа това есе за затварянето си и присъдата; за книгите и реалността от килията си в град Силиври, в покрайнините на Истанбул.

Те стоят на банка, висока два метра. Облечени са в черни тоги с червени яки. След няколко часа те ще решат съдбата ми. Поглеждам към тях. Разхлабили са вратовръзките си от скука.

Главният съдия, който стои в средата, полага дясната си ръка косо на банката, сякаш е мокра дреха, и барабани с пръсти. Има дълго, тясно лице. Очите му се крият под подути, полузатворени клепачи. От време на време поглежда към телефона си, за да прочете съобщенията си.

Когато един от другите ответници казва, че е на път да се подложи на операция за байпас на сърцето, главният съдия обръща микрофона към себе си и заявява с механичен глас: “От болницата ни уведомиха, че няма никакви обстоятелства, които да попречат на пребиваването ви в затвора”, казва той.

Докато защитата обсъжда най-важни въпроси, механичният му глас нарежда: “Имате две минути. Приключвайте.” Помня какво каза Елиас Канети за подобни хора: “В безопасност, в мир със себе си и в своето великолепие, да чуеш молбите на човек, когато си решен, че ще бъдеш глух за тях… нима има нещо по-противно от това?”

Докато ответниците и адвокатите им говорят, пълничкият, кривоглед съдия отдясно на главния се обляга в стола си и гледа  към тавана. Линиите на удоволствие, които се движат по лицето му, издават, че той се е размечтал за нещо. Когато не изглежда все едно че е някъде другаде, той полага глава на ръката си и спи. Съдията отляво се занимава с компютъра пред себе си, четейки нещо дълго време.

Около обяд обявяват, че ще се оттеглят за размисъл. Наобиколени сме от полиция. Те носят екипировка като в “РобоКоп”, с черни пластрони и наколенки. По един полицай хваща всеки един от нас за ръка и ни води между две колони от охрана, надолу по тясно стълбище.

Поставят ни във временна килия, облепена с плочки, с железни решетки. Петима сме, мъже. Шестият ответник, жена, е поставена другаде поради пола си.

Върховният съд е разгледал обвиненията срещу нас и е отсъдил, че “никой не може да бъде арестуван на базата на подобни доказателства”. Това кара журналистите, срещу които също има процес, да бъдат оптимисти. Аз не съм.

Крачим из килията нервно, от единия край до другия. Минутите текат, ту бързо, ту бавно – в зависимост от ритъма на разговорите ни. Когато минутите се забавят, усещаме как вътре в нас се отварят рани. Крием това един от друг. Времето, което минава в килията, докато чакаш да научиш дали ще бъдеш осъден на доживотен затвор, е мъчение.

Усещам в себе си, под песимизма и с известно неудобство, искри на надежда и мечти. Човек, който замръзва отвътре, не може да изостави надеждата и топлия ѝ блясък. Мечтая в килията: напускам затвора, дълбок дъх, първата прегръдка, радостните думи, ароматът на щастие и широкото небе над мен.

А докато мечтая, трима мъже с разхлабени от скука вратовръзки определят съдбата ми. Може би вече са взели решението си. Изведнъж си спомням пасаж от романа си “Като рана от меч”, в който действието се развива в последните дни на Османската империя. Един от героите ми е арестуван и стои в стая, очаквайки присъдата.

За него написах: “Пространството между момента, в който се променя съдбата на един човек, и момента, в който човекът осъзнава това, му се струваше най-трагичният и страшен аспект от живота. Бъдещето се проясни, но човекът продължи да чака друго бъдеще, с други очаквания и мечти, без да осъзнава, че неговият път вече е предопределен. Невежеството по време на това очакване бе ужасяващо и за него бе най-голямата слабост на човечеството.”

Помня тези думи и потръпвам. Изживявам това, което написах в книгата. Преди години, докато скитах из тази незнайна, енигматична и мъглива територия, където литературата докосва живота, съм срещнал собствената си съдба и не съм я разпознал. Сега съм в ареста, точно както главния ми герой. Чакам решението, което ще определи живота ми – също като него. Животът ми имитира романа ми.

Какво друго от онова, което написах, ще се сбъдне? Имам чувството, че съм влачен към бездна, където фантазията ми и животът ми са оплетени, където истинското и написаното се имитират взаимно. Каква съдба избрах за протагониста си? Каква бе неговата съдба?

Изведнъж чувам ботушите на полицаите. “Хайде – казва глас, – решението е взето.” И внезапно си спомням: моят герой бе осъден – това бе съдбата, която предреших за него.

Зная, че аз също ще бъда признат за виновен. Защото това е, което написах. Полицаите ни водят горе. Влизаме в съдебната зала и сядаме. Съдиите идват и навличат тогите, които са оставили на столовете.

Главният съдия – онзи с очите, които са скрити под подути клепачи, прочита присъдата: “Доживот, без право на обжалване”.

Ще прекараме остатъка от живота си сами в килия, която е три метра висока и три метра широка. За час на ден ще бъдем извеждани, за да видим слънчевата светлина. Никога няма да бъдем помилвани и ще умрем в затворническа килия.

Това е решението. Протягам ръце пред себе си. Слагат ми белезниците. Никога повече няма да видя света. Никога няма да видя небето извън рамката на стените на затворническия двор.

Отивам при Хадес. Вървя в тъмнината, подобно на божество, което е написало собствената си съдба. Заедно, моят герой и аз изчезваме в тъмнината.

Снимка: DW

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.