SHARE

Орхан Памук, носител на Нобеловата награда за литература, разказва пред New York Times  за своя приятел Ара Гюлер, великия фотограф, който с любов увековечава Истанбул и неговите жители. 

Ара Гюлер, който почина на 17 октомври, бе най-големият фотограф на съвременен Истанбул. Той бе роден през 1928 в арменско семейство в града. Ара започва да снима Истанбул през 1950 – образи, които хващат животите на хората на фона на монументалната османска архитектура в града, достолепните джамии и великолепни фонтани. Аз съм роден две години по-късно, през 1952 г., и живял в същите квартали, в които живееше и той. Истанбул на Ара Гюлер е моят Истанбул.

За пръв път чух името на Ара през 60-те, когато видях снимките му в Hayat, популярно седмично списание за новини и клюки, което наблягаше на фотографията. Един от чичовците ми беше редактор. Ара публикува портрети на писатели и артисти като Пикасо и Дали, както и известните литературни и културни фигури на старото поколение в Турция, например романиста Ахмет Хамди Танпинар. Когато Ара ме снима за пръв път, след успеха на романа ми “Черната книга”, последва щастливото ми осъзнаване, че съм там като писател.

Ферибот в Салачик, азиатските брегове на Босфора, 1968 Ara Guler/Magnum Photos

Ара снимаше отдадено Истанбул над половин век, продължавайки и след началото на новото хилядолетие. С ентусиазъм разучавах фотографиите му, за да видя в тях развитието и промяната на самия град. Приятелството ми с Ара датира от 2003 г., когато разглеждах архива му от 900 000 фотографии като част от проучването за книгата ми “Истанбул”. Той бе превърнал голямата къща на три етажа, наследена от баща му – аптекар от махалата “Галатасарай” в квартала “Бейоглу”, в ателие, офис и архив.

Бетонните гиганти заменят традиционните къщи в Истанбул през последните две десетилетия Credit Ara Guler/Magnum Photos
Носачки на вода в бедните квартали, 1965 Ara Guler/Magnum Photos

Фотографиите, които исках за книгата си, не бяха онези известни кадри на Ара Гюлер, които всеки познаваше, но снимки, които хващаха онзи меланхоличен Истанбул, който аз описвах, палитрата от сиво от детството ми. Ара имаше много повече подобни снимки, отколкото очаквах. Той мразеше кадрите на стерилния, почистен, туристически Истанбул. Веднъж разбрал къде се крият интересите ми, той ми даде пълен достъп до архива си.

Именно през градските фоторепортажи на Ара, които се появяват във вестниците в началото на 50-те – портретите му на бедните, безработните и новодошлите от провинцията – успях да видя “непознатия” Истанбул.

Турски бани, 1965 Ara Guler/Magnum Photos

Вниманието на Ара към жителите на задните улички на Истанбул – рибарите, които стоят по кафенетата и шият мрежите си; безработните, които пият до забрава в таверните; децата, които лепят автомобилни гуми в сенките на порутените древни градски стени; строителите, железопътните работници; лодкарите, които с веслата си прекарват гражданите от единия бряг на Златния рог до другия; продавачите на плодове, които тикат количките си; хората, които се струпват в очакване мостът Галата да отвори; ранобудните шофьори на минибуси – всичко това е доказателство как той винаги изразява привързаност към града чрез хората, които го обитават.

В очакване на клиентите, 1959 Credit Ara Guler/Magnum Photos
Джамията „Сюлеймание“ през зимата, гледана от моста Галатар 1955 CreditAra Guler/Magnum Photos

Сякаш фотографиите на Ара ни казваха: “Да, великолепните градски пейзажи на Истанбул са безкрайни, но на първо място са хората!” Есенцията, характеристиката, която дефинира фотографията на Ара Гюлер е емоционалната връзка, която той създава между градските пейзажи и хората. Неговите фотографии ми помогнаха да открия колко по-крехки и бедни са хората на Истанбул, замръзнали в кадъра на монументалната османска архитектура, достолепните джамии и великолепните фонтани.

Кафене в “Бейоглу”, 1958 CreditAra Guler/Magnum Photos
Квартал +Тофане”, 1986 Credit Ara Guler/Magnum Photos

“Харесваш снимките ми, защото ти напомнят за Истанбул на детството ти”, казва ми той от време на време и звучи странно подразнен.

“Не!”, протестирам в отговор. “Харесвам снимките ти, защото те са красиви!”

Шлеп в Златния рог, Ara Guler/Magnum Photos

Но отделни неща ли са красотата и паметта? Нима нещата не са красиви, защото са леко познати и приличат на спомените ни? Наслаждавах се на разговорите ни над подобни теми.

Сушене на платове в квартал “Кумкапи” Ara Guler/Magnum Photos

Докато работих в архива му от снимки на Истанбул, често се чудех какво в тях ме впечатлява в такава дълбочина. Дали същите снимки ще се харесат на други? Има нещо зашеметяващо в това да гледаш на снимка пренебрегнатите и все пак живи детайли на града, в който съм прекарал живота си – колите и амбулантните търговци по улиците, пътните полицаи, работниците, забрадените жени, които преминават по мостовете обвити в мъгла, старите автобусни спирки, сенките на дърветата, графитите по стените.

Пазар “Бейоглу”, 1954 Ara Guler/Magnum Photos
Улица в стар квартал в близост до Едринекапи, Ara Guler/Magnum Photos

За онези като мен, които са прекарали 65 години на едно и също място, понякога без да напускат с години, пейзажите на града се превръщат рано или късно в мерило на душата ни. Една улица може да ни напомня болката от уволнение; гледката на определен мост може да върне самотата на младостта. Градският площад пък напомня за радостта на любовна авантюра; тъмна алея може да е спомен за политическите ни страхове; старо кафене да върне спомена за приятелите ни, които днес лежат в затвора. А чинарите пък са спомен за бедността.

Бар в “Бейоглу”, 1959 Credit Ara Guler/Magnum Photos

В ранните години на приятелството ни никога не сме говорили за арменското наследство на Ара и потиснатата, болезнена история за унищожаването на османските арменци – тема, която остава истинско табу в Турция. Чувствах, че ще ми е трудно да говоря на тази страховита тема с него, че ще напрегне връзката ни. Той знаеше, че да говори за това ще затрудни оцеляването му в Турция.

Мост Галата обедно, 1954 Ara Guler/Magnum Photos

През годините той ми се доверяваше малко по малко и от време на време говореше по политически теми, които не би обсъждал с други. Един ден ми сподели, че през 1942 с цел да избегне значителния “данък богатство”, който турското правителство налага в частност на граждани, които не са мюсюлмани, и за да избегне депортация в трудови лагери след неплащането на този данък, баща му – аптекарят, напуска дома си в “Галатасарай” и се крие с месеци в друг дом, без да излиза.

Пристанищни работници чакат да разтоварят кораб, 1954 Ara Guler/Magnum Photos

Той ми сподели и за нощта на 6 септември 1955 г., когато в момент на политическо напрежение между Турция и Гърция, причинен от събитията в Кипър, банди, мобилизирани от турското правителство, обикалят града и ограбват магазини, собственост на гърци, арменци и евреи, поругават църкви и синагоги и превръщат улица Истиклал, централния булевард, който минава през “Бейоглу”, покрай къщата на Ара, във военна зона.

Арменски и гръцки семейства са сред собствениците на повечето магазини на булеварда. През 1950 г. посещавах магазините им с майка си. Те говореха турски с акцент. Когато майка ми и аз се прибирахме у дома, имитирах турския им. След етническото пречистване от 1955 г., чиято цел е да сплаши и да прогони немюсюлманските малцинства, повечето от тях напускат “Истиклял” и домовете си в Истанбул. Към средата на 60-те не беше останал почти никой.

Аптекар в “Тепебаши”, 1958 Ara Guler/Magnum Photos

С Ара се чувствахме комфортно да обсъждаме с известни детайли как той е снимал тези и подобни събития. И все пак не говорим за унищожението на османските арменци, дядовците и бабите на Ара.

През 2005 г. дадох интервю, в което се оплаках, че няма свобода на мисълта в Турция и че все още не можем да обсъждаме ужасяващите неща, които сме причинили на османските арменци преди 90 години. Националистическите медии преувеличиха коментарите ми. Бях съден в Истанбул за обида над турската идентичност, обвинение, което доведе до тригодишна присъда.

Две години по-късно моят приятел и арменски журналист Хрант Динк беше застрелян и убит в Истанбул, на средата на улицата, за това, че бе използвал думите “арменски геноцид”. Определени вестници дадоха знак, че аз вероятно съм следващият. Поради смъртните заплахи, които получавах, обвиненията срещу мен и отровната кампания в националистическата преса, започнах да прекарвам повече време в чужбина, в Ню Йорк. Връщах се в офиса си в Истанбул за кратко, без да казвам на никого, че съм у дома.

Циганин – продавач на метли в “Айвансарай”, 1969 Credit Ara Guler/Magnum Photos

По време на едно от тези кратки посещения у дома от Ню Йорк, някои от най-тъмните дни след убийството на Хрант Динк, влязох в кабинета си и телефонът незабавно започна да звъни. През тези дни не отговарях на работния си номер. Звъненето спираше от време на време, но след това започна отново, отново и отново. С известно притеснение вдигнах. Веднага познах гласът на Ара. “Ах, върнал си се! Идвам веднага”, каза той и затвори, без да изчака отговор.

Петнайсетина минути по-късно Ара влезе в офиса ми. Останал без дъх и ругаещ всичко и всички, типично. След това ме хвана в огромната си прегръдка и започна да плаче. Онези, които познаваха Ара, знаеха колко обичаше да ругае и колко мачовски се изразяваше, така че биха разбрали изумлението ми при вида на сълзите му. Той продължаваше да ругае и да ми казва: “Не могат да те пипнат, тези хора!”.

Сълзите му не спираха. Колкото повече плачеше, толкова повече ме обхващаше странно чувство за вина, което ме парализира. След като плака дълго, Ара най-накрая се успокои и след това, все едно че това беше целта на идването му, изпи чаша вода и си тръгна.

Известно време след това се срещнахме отново. Поднових тихата си работа в архивите, все едно че нищо не беше станало. Вече не чувствах нуждата да го питам за дядовците и бабите му. Великият фотограф ми беше казал всичко със сълзите си.

Ара Гюлер, юни 2018 г. Emin Ozmen/Magnum Photos

Ара се надяваше на демокрация, където личностите могат да говорят свободно за изтребваните си предци или поне да плачат за тях. Турция никога не стана такава демокрация. Успехите на изминалите 15 години, период на икономически растеж, построен върху заеми, е използван не за да подсилим демокрацията, а за да ограничим свободата на мисълта още повече. И след целия този растеж и цялото това строене старият Истанбул на Ара се превърна, и тук заемам едно от заглавията на негова книга, в “Изгубен Истанбул”.

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.