SHARE

Някои съображения, размисли и страсти относно ”вероучението”, което Радев патриотично щял ”да го въвежда” с перспектива евентуално да прераснат в тезиси.

1. Предмет ”вероучение” няма, има предмет ”религия”, който и сега се преподава и епохалният въпрос е дали да бъде СИП (свободно избираема подготовка) или ЗИП (задължително избираема подготовка).

2. Предметът ”религия/в случая ”православие” (защото явно за това иде реч) – се преподава не от Църквата (което би било незаконно и нередно), а от МОН, по изготвени от него програми и учители, подчинени не на Църквата (а и у нас има няколко регистрирани религиозни общности, които се самоидентифицират като православни), а на МОН и регионалните инспекторати. Към тях и посещаващите курса ученици няма изискване относно религиозна принадлежност (което също би било нередно, незаконно и дискриминационно).

3. Не е работа на училището да индоктринира, това е работа на Църквата (религиозните общности), а училището дава знания.

4. Такова знание е не само полезно, а крайно необходимо. ”Западнякът”, колкото и да е ”секуларизиран”, има поне елементарна базисна библейска и религиозна култура, която е важен ключ към възприемането на европейската култура въобще. Там поне почти всеки знае кой е Давид на Микеланджело, кои са Самсон и Далила, за какво иде реч в Набуко и какво е ”литургия” (а Париж си заслужава една такава). У нас с решаващата ”помощ” на медиите знаем коя светица е ”покровителка на шарката”, на кой ден жените не трябва да работят, за да не ги хване синя пъпка, кога какво се яде, и че на Просвещение (Богоявление) се играе кьоркютук пиян мъжко хоро. Знаем също, че един от най-светлите философски и богословски умове на всички времена – Св. Атанасий Велики, когото скоро чествахме, е ковач, брат на Св. Антон, вероятно Св. Антоний Велики, чието ”изкушение” е нарисувал Салвадор Дали, но това, както знаем, у нас са ”попски работи”. То не е принуда, а възможност, защото у нас (понякога и с решаващата роля на нашего брата и високите синодални и други църковни власти) хората са лишени от правото си да бъдат християни, тъй като смятат християнството за нещо съвсем различно, дори противоположно. Такива предмети се преподават почти навсякъде в Европа, с предвиден алтернативен предмет за нежелаещите (което е тяхно неизменно право).

5. ”Вероучението” (каквото няма) се е превърнало в универсална дъвка за всички политици и в универсално извинение. То е алиби за това, че българинът си няма и хабер по религиозни въпроси, защото във века на интернет, българинът по утвърдена по ГОСТ традиция иска някой да му го въведе задължително, а Църквата често мисли, че държавата е длъжна да ѝ върши работата. Липсата на такова пък обяснява защо има престъпност, война по пътищата и птичи грип. Отсреща има пък вой колко опасен е такъв предмет. И на двете страни искам да напомня, че атентаторите от “Св. Неделя”, цялото ни политбюро воглаве с Тато и цялото НКВД са учили ”вероучение” задължително, както и немалко криминали. Ние пък сме учили задължително марксизъм-ленинизъм. Не се чувствам с ”промит мозък”, нито ми е повлиял особено, даже хич. Не подценявайте децата! С две думи – буря в чаша с ла*на и безкраен безсмислен и налуден политически дебат, популизъм, патриотарство и глупост.

6. Ако съществува някаква опасност, то е такъв предмет да бъде впрегнат в услуга на Русия и хибридната ѝ война и като учители да се внедрят православни фундаменталисти и зилоти и/или да стане средство за патриотични каузи. Като знаем каква е външно и вътрешнополитическата обстановка и че гениалността на МОН е съпоставима със синодалната, това въобще не е изключено. Вината обаче е не в християнството или православието, а в тези, които го изкривяват, изопачават, манипулират и впрягат за собствени политически, идеологически и имперски нечисти цели.

7. Относно ”отделеността на Църквата от Държавата”: това е задължително и важно колкото за Църквата, толкова и за Държавата. Религиозните общности са отделени от Държавата, но не и от обществото и са негова важна съставна част. НПО по дефиниция също са ”отделени от Държавата”, но имат важни обществени функции, и участие в обществения дебат. 

SHARE
Йеромонах Рафаил, или Росен Стефанов, е игумен на Кладнишкия манастир от 2011 година, а в самия манастир е от 2008-а. Завършил е богословие, в момента е докторант в Богословския факултет на Софийския университет. Още като като студент през 1991 г. постъпва в Роженския манастир. Работи като социален работник, като доброволец в различни детски домове, като редактор, учител – пак на доброволни начала в дома в Калотина, и през 2008 г., на 40 години и след едно заболяване, приема монашеството, като постъпва в Чипровския манастир, после отива в Кладнишкия манастир, където е и в момента и където е игумен.