SHARE

Кога разбираш, че нещо зловещо се случва с мечтата на една държава за демокрация?

Обикновено тогава, когато разгневени тълпи започнат да раздават присъди и да се ползват с правото на сила, а не със силата на правото.

Когато медиите – основен отговорник за потока на информация и пазител на обществения морал при подобни тежки казуси – захранват вендетата в разрез с всякаква етика, морал и журналистически норми.

Ставали сме свидетели на подобна медийна низост множество пъти – убийства, насилие, изоставени деца, тормоз. Скрупули няма, информацията предшества фактите, маслото тече на щедри струи в огъня.

Този път обаче нещо бе по-различно. В отговор на играта на сензации получихме една ужасяваща присъда за вярата на обществото в уж демократичните ни институции: човек убива човек, медиите светкавично разпространяват абсолютно невярна информация, а обществото също толкова светкавично канализира гнева си към държавата, обявявайки, че абсолютно не вярва – на прокуратура, на полиция, на съдебна система – да си свърши работата и да разреши казуса.

Обществото решава – ще отсъждаме така: eдиният е лекар, другият – не. Единият е бял, а другият – циганин. Единият е съден, другият – има незаконно оръжие, но казва, че го ползва за защита. Толкова.

Обществото казва – ние вярваме на шоумени, вярваме на частни лица, вярваме на “истински” българи. Вярваме на това, което ни хареса.

Дайте ни право да се очистваме взаимно и нещата ще се разрешат от само себе си.

Какво правим, когато обществото съзнателно гази основите на правото, връщайки се към страшния модел на народните съдилища или още по-назад, към средновековните правораздавателни модели?

Какво става, когато хората решат да отнемат презумпцията за невинност на други личности? Колко е жестока иронията в това да погазваш закони, от които зависиш самият ти?

Все по-видимата криза в обществото ни тепърва ще дава отговор на тези страшни въпроси.

Междувременно обаче трябва да си кажем честно в очи истинските причини за случващото се:

Десетилетия бездействие през рухването на образователните институции, сякаш замръзнали в едно друго време и една друга епоха. Тяхната липса продължава да поставя България на дъното на класации по гражданско (а и друго) образование.

Погазването на всякакви правни норми и държавни устои в България през последните години, което превръща институциите в инструмент на силните на деня и срива и без това разклатеното обществено доверие.

Асимилация на бизнеса в страната ни от интереси, близки до властта, както и остра липса на чужди инвеститори – де факто икономика, която е на животоподдържащите системи на Европа.

Респективно провалът на управлението да създаде държава, която да защитава интереса, собствеността и правата на собствените си граждани.

Пълна неспособност за справяне – исторически, социално и политически –  с тоталитарното наследство на държавата, което е накълцало обществената тъкан, изсмуквайки от социума всякакви наченки на солидарност, гражданска активност и способност за диалог.

Съзнателното подхранване на ксенофобски, расистки и крайно националистически митологеми и доктрини от големи политически сили и провал на гражданското общество и опозиция да заклеймява активно подобни прояви.

Тотална държавна парализа по отношение на проблема с етническото малцинство на ромската общност – липса на ефективна интеграционна политика, липса на ефективни стратегии за справяне с бедността и ниското образование сред ромите, константно изгаряне на средства на данъкоплатеца за доказано неработещи социални политики, на които не се търси алтернатива.

Може да изреждаме до безкрай. Но доверието в институциите изчезва сума сумарум поради един-единствен фактор: корумпирано, коматозно управление. 

И проявите на тази умираща държава ни отчайват, разгневяват ни, уморяват ни и са страхотна основа, на която манипулацията и сензацията пасват добре. И защото никой не ни е научил как се гради държава, избираме да мразим.

Спасяваме се, като мразим държавата, мразим себе си и другия, мразим липсата на перспектива и правосъдие, липсата на държавен авторитет.

Така започва кървавата игра на Народен съд, в който общественият гняв е насочен към онези, които най-добре влизат в представата ни за враг. И ако следваме тази логика… какво ни кара да бъдем толкова сигурни, че утре врагът няма да бъдем ние?

* Илюстрация на корицата: “Счупено правосъдие” от Бен Дженингс за The Guardian

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )