SHARE

Владимир Путин с право може да бъде обвинен в много неща, но не и че не знае какво прави. Една история от срещата на G20 в Бризбейн, Австралия през 2014 г. е много показателна за неговата личност. Лидерите на двадесетте най-големи икономики в света се събират само месеци след като “зелените човечета”, които “нямаха общо с Русия”, но бяха обилно въоръжени, проведоха референдума за присъединяването на Крим към Русия. Това е първата среща с Путин след анексията на полуострова. На руския президент не са му били спестени нито критики, нито нападки и в един момент той е решил да отговори. Путин е казал на останалите, че той е единственият със стратегия в тази стая, а те всички са тактици. “Мислите си, че с вашите тактики ще клекна, но вие първи ще клекнете”, заявил той и напуснал събитието.

Историята разказва в книгата си  “Winners” Алистър Кембъл (бивш директор по комуникации и стратегия на бившия британски премиер Тони Блеър) като предава разговора си с един от присъствалите световни лидери на въпросната среща.

Путин може и да не се окаже победител, но не може да му се отрече, че има дългосрочна визия за това как да триумфира. Възхода на евроскептичните партии, поддържането на режима на Асад, медийната империя и флагмана Russia Today, паравоенните дружинки като тази в България, подмяната на Православието – всичко е част от по-големия план. Връзките с тези, които искат да дестабилизират концепцията “Европейски съюз” – като Марин Льо Пен и Найджъл Фараж, които бяха и първите, които се застъпиха зад анексията на Крим и обявиха, че санкциите срещу Русия трябва да отпаднат.

Стратег или тактик, Путин изглежда като да успява в някаква степен точно в момента. Британците решиха да напускат ЕС, а в САЩ един от кандидатите за президент се е обкръжил с проруски съветници и показва нещо повече от симпатии към кремълския цар, а водещи медии и анализатори го определят като кандидатът на Путин директно.

Отгоре на всичко, Турция – държавата с най-голяма армия в НАТО след САЩ – демонстративно затопля отношения с Москва и още по-демонстративно се отдалечава от ценностите на своите съюзници от Запада. Макар икономическите връзки между двете държави винаги да са предопределяли неизбежното им сътрудничество, допреди няколко месеца Турция и Русия не можеха да си говорят, заради свалените от Анкара руски бойни самолети, а Ердоган и Европа говореха на един език чрез споразумението с Брюксел, което да ограничи големите мигрантски вълни към Европа.

За един момент Путин нямаше приятели, а Европа си даде отсрочка с мисълта, че поне за една криза не трябва да се притеснява (дори и да беше ясно заради условието за визова либерализация, че споразумението е крехко). Непредсказуемостта на диктаторите бързо обърна нещата. Днес Ердоган твърди, че “европейските лидери не са искрени” с него и същевременно нарича Путин “моят скъп приятел”.

Основателни ли са опасенията на лидерите на балканските държави, че сделката между Турция и ЕС ще пропадне всеки момент и това трябва да доведе до подсилване на охранителни мерки и оградите на границите? Безспорният факт е, че чисто икономически Русия и Турция са не само зависими една от друга, но твърде много и от ЕС, и САЩ.

От действията на Путин в последните дни изглежда притесненията трябва да са по-скоро в друга посока. Руският президент обяви военни учения в Черно море, след като от Кремъл обвиниха Украйна, че се опитват да провокира конфликт в Крим с “терористични нападения”. Нещо, което Киев не само отрича, но твърди, че “инцидентът” си е вътрешна провокации между руски военни, които са се стреляли помежду си.

Тези военни учения идват не само на фона на разклатеното доверие между Турция и Запада, но и по време на Олимпийските игри. Факт, който на пръв поглед изглежда незначителен, но по страшен начин ни връща преди осем години, когато именно по време на игрите в Пекин Русия започна своята инвазия в Грузия. Тогава отново руснаците бяха “провокирани”. През 2008 г. паравоенни образувания взимат контрола над части от Южна Осетия, което провокира грузинското правителство да изпрати своята армия в региона. Тогава, Кремъл отново не видя друго решение на ситуацията освен да “опази мира” като навлезе с армията си в Грузия и превземе Южна Осетия и Абхазия.

Този сценарий вече се повтори с Крим през 2014 г. и по един или друг начин с Олимпийските игри в Сочи, когато започна конлфикта в Украйна и когато се случи анексирането на полуострова. Какво пречи той да се развие и днес? Неслучайно на последната среща на НАТО се обсъждаше “подсилване на военноморското и военновъздушно присъствие на НАТО в Черно море” докато в същото време българският премиер Борисов настояваше, че не искал война с Русия и искал демилитаризация на Черно море. Война с Русия никой не е искал, а плана за демилитаризация на Черно море върви прекрасно с новите военни учения на Русия.

Опасността за сигурността на целия регион, която е тема на НАТО все по-осезателно, обаче, не е толкова важна за Борисов, колкото мечтата му за общи енергийни проекти с Москва. Неотдавна същата стратегия се опитваше да приложи и правителството на Пламен Орешарски. Това как завърши?

В крайна сметка, важна остава голямата картина. Алистър Кембъл разказва и за друга случка, този път на среща на НАТО. Един от полските министри заявил по повод на Путин, че “никой не знае каква е нашата стратегия, но всички знаят каква е неговата.” Дори да знаем каква е неговата стратегия – дестабилизиране на Запада и превръщането на Русия отново във велика сила, и дори и да знаем, че това не е възможно поради икономическата й немощ, то всеки следващ ход на Путин, трябва не просто да се следи особено внимателно, а и да се посреща адекватно. Същото важи и за Ердоган.

На този фон не ви ли изглежда нормално единствените предвидими партньори на България да са съюзниците й от ЕС и НАТО? Това усещане за българската външна политика, артикулирана от българската държава на ниво правителство и премиер, в този момент отсъства.

* Още по темата: Ройтерс: Путин започва военни учения в Черно море, след като обвини Украйна в терористичен заговор