SHARE

Китайският лидер Си Дзинпин обяви, че ще премахне ограничението от два мандата, като междувременно в страната се провежда безпрецедента цензура – дори за мащабите на съвременен Китай, – като наскоро бе забранен романът “1984”. 

Ако през годините Китай бе тръгнал към отваряне към света, то отново в страната се възражда безконтролният тоталитарен режим, който анализира Франсис Фукуяма за Washington Post.

От 1978 г. авторитарната система в Китай бе различна от останалите диктатури с това, че комунистическата партия имаше правила за смяна на властта. Три пъти поред висшето ръководство бе сменяно на 10 години и партията култивираше и обучаваше нови лидери, които заменяха старите, и с това не позволяваше застоя, който виждаме в страни като Египет, Зимбабве, Либия или Ангола – в които президентите управляват с десетилетия.

Всичко това бе изхвърлено в кошчето, тъй като Си Дзинпин обяви, че ограничението в мандатите ще бъде отменено. Това навярно значи, че той ще е владетел на Китай до края на живота си и така с един удар превърна институционализирания авторитарен режим в личен.

Това е само продължение на огромния култ към личността, който той изгражда и дори канонизира “Мъдростите на Си Дзинпин”, които редом с тези на Мао Цзедун стоят в конституцията.

Ясните правила за ограничение на персоналната власт са ключови за успеха на всяка политическа система – без значение дали тя е демократична или не, защото никой не е толкова мъдър или добър, че да управлява безкрайно. Поради това и прехвърлянето на властта е слабостта на всички диктатури: липсата на правила води до болезнен сблъсък при смъртта на всеки върховен лидер.

Едно от големите предимства на Китай пред съвременна Русия бяха именно тези правила: ако утре Владимир Путин почине от инфаркт, след него ще остане огромен власови вакуум, който ще доведе страната до несигурност и битка между мощните елити. 

Не само това, но смяната на лидерството гарантира, че нови идеи и нови поколения могат да изковат политиките и да търсят известна отговорност на старите лидери.

Правилата – които току-що бяха изхвърлени в коша – бяха резултат именно на болезнения опит на Китай с културната революция.

Слабостта на китайския авторитарен режим е наричана проблемът с “лошия император”. Ако императорът е добър – предвид липсата на независими съдилища, медии и законодателен орган, – то той може да свърши чудеса. Така бившият премиер на Сингапур Ли Куан Ю постигна огромен растеж за страната си.

Падението на китайските режими е свързано именно с “лоши императори” (или императрици, ако си спомним за династията Тан, VII-X в. и “злата императрица” У Дзътиен), които водят страната до ужасни кризи и нямат никакви ограничения във властта си.

Последният лош император на Китай бе Мао Цзедун – той освободи страната си от чуждестранните окупатори, но след това предизвика огромни катастрофи като “големият скок напред” от 50-те години на XX в. и “културната революция” от 60-те.

След последната Китай главоломно изостана и остави сериозни рани върху оцелелия си елит. И като реакция на “културната революция” се появи колективното лидерство – Дън Сяопин и висшето ръковоство на партията се заклеха, че няма да позволят повече на отделна личност да съсредоточи в себе си цялата власт като Мао.

Тайнствеността на Китай не ни позволява категорично да кажем как и защо Си е успял да съсредоточи толкова власт у себе си.

Част от обяснението е, че местни барони и министри са получили твърде много власт, станали са корумпирани и трудно контролируеми от центъра.

Друга причина е надигащото се недоволство на “принцовете” (децата на комунистическата номенклатура) като Си към новодошлите партийци, приети по времето на Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао.

И не на последно място е простият фактор на времето. Както в Източна Европа – жестоките тирани оставят белези и техните наследници се опитват да се предпазят от този вид безконтролна власт.

Както ми каза веднъж един високопоставен партиец: “Не може да разберете съвременен Китай, ако не разберете какво бедствие бе “културната революция”.

Но онова поколение на елити вече става на възраст и страната не прави нищо, за да образова младите за кървавото наследство на Мао. Те слушат песни от онова време като “Изтокът е червен” и си представят как величествено се е живяло в солидарност и щастие.

Премахването на ограничението в мандатите доказва защо конституционното управление е добро. Китайската конституция е писана от ръководството на партията и не ги ограничава. Но в страните от Латинската Америка за сметка на това е изпълнено с конституционни демокрации и понякога изненадващо независими съдилища.

Президентите на Аржентина, Венецуела, Еквадор, Колумбия и други места в региона са се опитвали да удължат мандатите си, но нерядко това им е коствало ужасно много, а и понякога не са успявали.

Бившият президент на Колумбия Алваро Урибе например искаше да си добави трети мандат през 2009 г., но бе блокиран от Конституционния съд, който се произнесе, че удължението е противоконституционно.

Може би щеше да направи добри неща за Колумбия през този си мандат, но страната му е далеч по-добре със система, която принуждава дори популярните президенти да напуснат властта.

Миналата година еквадорският авторитарен президент Рафаел Корея по подобен начин бе принуден да сдаде властта и наследникът му – Ленин Морено, даде свеж въздух на демокрацията в страната си.

Един ден историята ще оцени и колко лош е настоящият император на Китай. Засега той отне надеждата на мнозина за едно по-отворено, прозрачно и либерално китайско общество.

Той наблегна, че за него партията е над страната, подгони дори най-малките нотки на дисидентство и наложи система на “социален кредит”, която използва интернет данните и изкуственият интелект, за да следи за ежедневното поведение на гражданите на Китай. 

Този Китай на Си може да изгради такава тоталитарна държава от XXI  в., каквато светът не само не е виждал, но не си е мислил, че е и възможна.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.