SHARE

Карикатуристът Христо Комарницки написа, че русофилите в България се изживяват като малцинство, а всъщност са мнозинство. И че поради тази причина статуквото в България стои непоклатимо.

Ако тези думи са истина, то те обясняват простичко случващото се в правителството, като посоката на сегашното управление може да се счита като изпълняване на волята на обществото да се отдели от Европа и западния свят и да се съедини, отново, с Русия.

Но има и друго обяснение.
То остава в онази половина от България, която не е избрала Волен Сидеров, Бойко Борисов, Валери Симеонов и сие. Къде е представителството на тази половин България, която е една държава без територия, с население от глухи, слепи и неми. Какво мисли тази държава призрак за курса на обществото ни, протестен вот ли е липсата на вот и интересува ли я изобщо бъдещето?

Обяснението остава и в съдържанието на  онази, активната половина, която ги е избрала: какво количество носталгия, ниско образование, бедност и липса на политизация (основен фактор за вземане на адекватни решения в едно демократично общество) се крие зад 30-те процента на ГЕРБ, 27-те на БСП и 9-те на “Обединени патриоти”.

Вероятно при едно задълбочено вглеждане тези фактори — плюс страх за бъдещето, самотата в един глобален свят, липса на перспективи — биха натежали, поставени на кантар с ценности като демокрация, свободен пазар, културен политически дебат, адекватни политически ценности и т.н.

И когато това блюдо на везната подскочи нагоре, ни става ясно защо се избират политиците ни.

И отговорът не е ценностите и проектите, които защитават. Ако гледате системно речи на Борисов или Сидеров, в тях има нещо общо. Тяхната сила е способността да плашат внезапно, последвана от способността да успокояват първично, с прости и неприложими на практика мерки, които обаче хората разбират. Борисов и сие съзнателно дърпат България към съветски модел, защото осъзнават, че в една европейска България те никога не биха били на власт.

Подобни политици, разбира се, са експлоататори. Те се хранят от наличния вече обществен ужас. А ужасът на българина е простичък: 30 години по-късно СССР падна, светът продължи напред, а в България държава няма.

Това е символът на телената ограда по границите, на “големият брат спасител” Русия или големия спасител Борисов (защо не и Радев), на насочената дискриминация, на постоянното сеене на страх, на овладяването на медиите, на пропагандата. Защита от враг – Народния Враг 2.0.

Защото българинът е уплашен, българинът мизерства и българинът е сам в битки, в които до него трябваше да стои държава. И обществото като социална структура, което е унищожено по време на социализма – иронично.

Безспорно за една посттоталитарна държава е изключително трудно да се демократизира. Самият феномен на хибридната (това не е научен термин) демокрация, която преобладава в постсъветските държави близо 30 години по-късно, е изключително интересен за политико-социолозите: в много от тях има един харизматичен, силен лидер (Орбан, Борисов, Качински), в много от тях национализмът е оръжието за потушаване на страховете, в много от тях се наблюдава евроскептицизъм въпреки усвояването на милиарди средства от Европа.

Но докато Полша и Унгария се борят със своето минало и поглеждат честно в очи историята, в България миналото остава мрежа, изтъкана от мъгла и лъжи — която макар и ужасяваща — предлага един изолиран, простичък и комфортен свят, в който на българина не му се налага да бъде гражданин – нито на собствената си държава, камо ли на света.

Това е истинското русофилство — носталгията на един загубен народ по време на едно друго страдание, което е познато и възможно за преживяване. Българският народ, макар тръгнал към Запада, все още му е трудно да се солидаризира с демократичните битки на един свят, който е бил крит и остава непознат за него: ние не разбираме защо расизмът е чудовищен, не искаме да слушаме за насилието над жени, не ни е приятно да критикуват пробитата ни държава.

Ние обичаме да говорим за ценности, но не и да се застъпваме за тях – и вината не е наша, защото държавата ни не осигурява знанията, нито търпението да водим дебат напред-назад по политическия спектър. Камо ли да бъдем активни граждани.

Българинът все още помни обаче какво е солидарност с руския свят – този, в който населението живее на ръба на същата мизерия с вкус на съветско братство; този, в който властимащите приписват срутващата се държава на хората; този свят, в който един силен лидер успява да смаже всичко, що се опитва да покълне около него – в името на стабилността; и най-накрая онзи свят, в който всичко е черно и бяло — враговете са ясни, мерките – чудовищни, хората – тихи. А спасителят е само един, защото всички други спасители са отдавна убити.

Демокрацията не е само свободата да избираш. Тя е и отговорността да носиш последствията от избора си. Проблемът е, че българинът е стигнал до положение, в която не разбира какви ще бъдат последствията от неговите избори или липсата на такива. Или може би не го интересува.

Това само по себе си също е избор. Печален, но все пак с малка нотка на победа — свободен.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )