SHARE

Докладът ми на конференцията „Комунистическото минало и процесът на демократизация в България“, проведена на 16 ноември 2018 в София

Проучването на комунизма и престъпленията му в сравнение с историята на нацистките престъпления непростимо изостава – независимо от факта, че в последно време изследванията се увеличават, а поне част от престъпленията вероятно ще се изучават в училище.

Всички сме виновни за това. Всички сме копелета на комунизма, както каза Адам Михник. Но някои все пак са по-виновни от другите. Сега ще ги изброя поименно в комплект с греховете им.

Греховете на учените

Престъпленията на комунизма в България не са подлагани на оценка нито от историческа, нито от морална гледна точка. Да не говорим от политическа, от каквато бяха (почти) оправдани.

Защо е това „академично” мълчание по отношение на комунизма? Нима сме изправени пред невъзможността да го проумеем? Не е ли това страх от истината?

В своята фундаментална „Черна книга на комунизма“ Стефан Куртоа, Никола Верт и колегите им формулираха три причини за странното мълчание.

  • Първата причина – близостта на комунистическата идея с революцията. Откровено революционните групи пренебрегват всяка критика относно престъпленията на техните предшественици. Те не се колебаят да оправдават и развяват като знамена престъпници като Сталин, Ленин, Троцки или Мао. За тях те са герои на революцията.

  • Втората причина се дължи на факта, че СССР бе съюзник на Запада във Втората световна война. Това превърна етикета „антифашизъм“ в критерий за идеологическа праведност на левицата, позволи на комунистите да се представят за най-яростните борци срещу фашизма. Антифашизмът се превърна в запазена марка за комунизма.

  • Третата причина за прикриването на престъпните измерения на комунизма бе Холокостът. След 1945 г. геноцидът на евреите стана символ на модерното варварство до такава степен, че зае цялото пространство, запазено за възприемането на масовия терор на ХХ век. Фокусирането върху изключителната жестокост на Холокоста не позволи да бъдат видени масовите престъпления на комунистическия свят. Хората отказаха да приемат и повярват в парадокса, че победителите на най-страшния геноцид са използвали същите методи.

Нашият грях

Що се отнася до България, комунизмът и престъпленията му не бяха изследвани, защото самият комунизъм бе обявен за несъществуващ.

Тоталитарната същност на комунизма и престъпленията на комунистите бяха отречени. Това обрече фактите за престъпленията на десетилетна забрава. Доведе и до логическия парадокс да няма враг, срещу когото антикомунистите да се борят. А ако не е имало враг, ако той не е извършвал престъпления, не е имало и нужда от борба с тях. Това пък бе индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България. Ако не техните деца, Господ и Историята ще ги съдят.

Резолюция 1096 на Съвета на Европа от юни 1996 ясно предупреди за последствията, ако едно комунистическо довчера общество не се декомунизира: „Следствията, произтичащи от неуспеха на процеса на прехода, са многобройни и крайно опасни. В най-добрия случай ще се установи режим на олигархия вместо на демокрация, на корупция вместо на правова държава и на организирана престъпност вместо зачитане правата на човека. В най-лошия случай ние ще присъстваме на “нежна реставрация” на тоталитарния режим, дори и на премахване със сила на зараждащата се демокрация“.

Не го направихме и нежната реставрация на тоталитарния режим е ако не факт, то поне в ход. Доста напреднал ход.

Това е нашата вина.

Преди да я анализирам по-подробно, накратко ще опиша благодатната почва, в която семената на мълчанието за престъпленията на комунизма попаднаха в България.

Греховете на Запада

Наториха я нашите западни партньори. На нуждата от декомунизация по модела на денацификацията Западът предпостави, а до голяма степен – и противопостави! – интелектуалния контрапункт на т. нар. „преход“. Появи се символиката на „долината на сълзите” по Ралф Дарендорф. Нежните революции в бившите комунистически страни бяха обявени за бледо копие на Великата френска и другите „големи” революции, бяха вкарани в парадигмата на така наречената „трета вълна” на демократизацията, започнала през 70-те години на миналия век с разпада на авторитарните режими в Южна Европа, Латинска Америка, Азия и Африка. С активната или пасивната западна подкрепа в България се проведе доминирана от комунистите Кръгла маса, после и фалшифицирани от БКП избори, в резултат на които едно Велико събрание с абсолютно комунистическо мнозинство прие новата българска конституция.

Именно Конституцията крепи неокомунистическата структура на властта в България от 1991 г. насам. Различни партии по различни поводи спорадично призовават за нейната промяна, но никоя политическа сила не пледира сериозно за приемането на изцяло нова конституция, която да стане фундамент за преосноваването на държавата.

Греховете на партиите

Прикритият комунизъм на т. нар. „българска политическа класа” се прояви най-ярко по отношение на най-близката ни история. Презумпцията на всички партии бе „историята да не пречи”. Затова от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000 г., отпадна чл. 6, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни. Престъпленията на комунизма не бяха приравнени на престъпленията срещу мира и човечеството, за които единствено не тече давност по цял свят. Затова когато през септември 2015 г. парламентът с триста зора гласува поправка в Наказателния кодекс, която отмени давността, през октомври 2016 г., сезиран от главния прокурор Цацаров, Конституционният съд обяви за противоконституционни тези поправки.

Греховете на Конституционния съд

Конституционният съд – откровено политически орган според начина на конструирането му – години наред методично отменяше лустрационните текстове в законите, в които те все пак успяваха да се промъкнат.

Първо в Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., който забраняваше избирането и назначаването в ръководните органи на банките на функционери на комунистическата партия и нейните сателитни организации и на служители на бившата Държавна сигурност.

После в първия Закон за досиетата от 1997 г., когато конституционните съдии изключиха от обхвата на закона себе си, президента и вицепрезидента, и всички лица, чиито имена и псевдоними фигурират само в картотеката и регистрационния дневник на Държавна сигурност – понеже нямало достатъчно доказателства за сътрудничеството им.

През 1998 г. конституционните съдии отмениха и петгодишното ограничение в Закона за администрацията за заемане на ръководни длъжности в нея от бивши комунистически функционери и сътрудници на Държавна сигурност.

Греховете на парламента

Когато обслужващата въпросните функционери и служители функция на Конституционния съд стана прекалено явна, политиците взеха нещата в свои ръце.

През 2002 г. Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията “Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност.

На практика частична лустрация в България бе извършена само в две области – в науката (чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Първата обаче бе прекратена през 1995 г., преди да изтече законовият срок, а през 2013 г. Конституционният съд постанови, че бивши щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност могат да заемат постове в Съвета за електронни медии (СЕМ) и в ръководствата на държавни медии.

Лустрацията – начин да изкупим греховете си

По отношение на несъстоялата се лустрация пак трябва да откроим „заслугата“ на Конституционния съд. Според неговото тълкувателно решение от 2013 „негативната оценка по отношение на дейността на тайните служби на тоталитарната държава не бива да влияе върху упражняването на конституционните права на гражданите в съвременното демократично общество“. Било недопустимо и „тази негативна обществена оценка за миналото да бъде основание за ограничаване на конституционните права на български граждани при действието на демократичния основен закон на страната от 1991 г.“.

Такова мислене е комунистическо, не демократично. Лустрацията не е измислена след падането на Берлинската стена. Тя е заимствана от закона за денацификация на Дуайт Айзанхауер от 1945 г. Този закон пък е част от плана „5 Д“, съгласуван от съюзниците на конференцията в Потсдам през юли 1945: денацификация, демократизация, демилитаризация, децентрализация и демонтаж на нацистката икономическа система. След падането на Стената, на 20 декември 1991 г., Бундестагът прие и Закон за архивите на службите за държавна сигурност на бившата Германска демократична република (Закон за архивите на “Щази”). Тоест демократични страни не смятат лустрацията по отношение на нацисти и комунисти за нарушаване на гражданските права. Примери за следване има. Остава да има желание.

То понякога проблясва дори в партии и институции. Два скорошни примера.

На 5 юли 2018 г. на кръгла маса „Лустрация. Декомунизация. Памет. Незавършената реформа“ от политическия съюз „Демократична България“ настояха за промени в конституцията, с които да бъде въведена лустрация за ръководни кадри на БКП и тоталитарните служби за сигурност. Остава да влязат в парламента, да съберат конституционно мнозинство и да ги прокарат. Дълбоко съм скептичен обаче дали и кога ще се случи това.

На 6 ноември, в навечерието на ВОСР, със 7 на 5 гласа Конституционният съд остави в сила решението на парламента от 21 февруари 2018 г. да  освободи предсрочно от поста зам.-председател на НС Валери Жаблянов. Спомняте си, Жаблянов нарече Народния съд „едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“. Основният мотив на конституционните съдии бе …лустрационен! Цитирам: „Настоящият конституционен спор изисква да се припомни, че през 2000 г. 38–ото НС прие Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, който, макар и с подчертано декларативен характер, е отговор на публичния интерес и дава израз на оценката на обществото за визирания в закона исторически период на държавно развитие на страната… При действащата разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 3 от цитирания закон, с която се осъжда „безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения „Народен съд“, подобно поведение е в противоречие с чл. 67, ал. 2 от Конституцията.

Така че ледът се пука, господа съдебни заседатели. И понеже говоря за гражданска декомунизация на България, моето предложение като гражданин: това Народно събрание да приеме Закон за ограничения при заемането на ръководни длъжности в Република България (Закон за лустрацията). Смятам това за негов абсолютен законодателен приоритет!

Проект за такъв закон има от 2012 г. Негов автор е Лъчезар Тошев. Той въвежда ограничения за срок от 10 години на заемането на ръководни длъжности в държавната и общинската администрация, Висшия съдебен съвет, Министерство на отбраната, Българската народна банка, съвременните служби за разузнаване и сигурност, МВР, институцията на омбудсмана и ръководните органи на “Националната електрическа компания” ЕАД и “Българския енергиен холдинг” ЕАД, както и в дружествата с преобладаващо държавно участие, на лица, които са били щатни или нещатни сътрудници на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. При всички лустрационни закони, прилагани в европейските държави, има принцип за преценяване на всеки случай индивидуално, от независим орган, избиран от парламента с голямо мнозинство. Той е спазен и в българския закон.

Призовавам всички граждани, институции, неправителствени и политически организации, които са длъжни по закон или искат по своя воля да защитят правата на гражданите в Република България, да съдействат за изработването, приемането и прилагането на ефикасно декомунизационно законодателство. Само то ще ни позволи да научим истината за най-близката си история и да започнем на чисто.

Краят остава за нас

Още по-важно от това да започнем декомунизацията е да я завършим. Защо това не е лесно описа още през 1985 г. в своята „Психология на комунизма” видният български философ проф. Асен Игнатов. Книгата му бе издадена в Мюнхен, тъй като пред 70-те години проф. Игнатов емигрира в Германия. Цитирам: „Периодично ще се появяват нови комунизми. „Комунистообразни” феномени вероятно ще съпровождат цялата човешка история. Архитипът, който стои в основата на комунизма, е дълбоко ирационален. Поради това не може да се разчита, че горчивият опит на човечеството от войнствените утопии ще направи бъдещите поколения по-умни и предпазливи. Човечеството имаше достатъчно възможности да разбере цялата опасност, стерилност и безплодност на опитите за основно обновяване на обществото. Въпреки това то отново повтаря същите грешки“.

За да завърша оптимистично, налага се още един цитат. През март 1961 г. в свое обръщение до Търговската камара във Финикс Роналд Рейгън каза: „Свободата не е никога по-далече от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото“.

Автор: Калин Манолов
Текстът е препубликуван от блога на автора. Заглавието е на редакцията на “Терминал 3”.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.