SHARE

Опасни нови настроения се зараждат в ЕС, докато либералите отправят предупреждения за паниката, посята от политици като италиянския Матео Салвини, пише Даниел Тилинг, автор на “Светлини в далечината: изгнание и убежище по границите на Европа” за британския “Гардиън”. 

Когато хората, спасени от Средиземно море, достигнат до европейските пристанища, когато бъдат претърсени за заплахи за сигурността и прегледани за заразни болести, чак тогава се обръщаме към здравните им нужди. За онези, които бягат от Либия, стандартният списък със здравни проблеми може да включва: рани и синини от побой; изгаряне на кожата от слънцето или от бензина в двигателя на трафикантите, в чиято лодка са били натъпкани; дихателни инфекции и стомашни проблеми вследствие на пренаселените условия и мръсотията; усложнения във връзка с бременност или сексуално насилие; травми на краката и ходилата след хвърляне от сгради; или тежки психологически травми. Това има същия ефект над тялото и ума, независимо дали човекът, който страда от изброените, бяга поради война или защото е измамен от трафикантите, или защото е търсел работа.

Това са същите хора, които италианският крайнодесен вътрешен министър Матео Салвини мести като шахматни фигури, отказвайки разрешение на неправителствени спасителни лодки да акостират на италианските пристанища, въпреки че те са най-близкото убежище. Едно от първите му действия като министър беше да посети Сицилия и да обяви, че островът “не може да се превърне в европейски бежански лагер”; независимо че Салвини е лидер на партия – “Лига”, която доскоро искаше независимост за Северна Италия с аргумента, че сицилианците и южните италианци, или terroni, не се различават с нищо от африканските мигранти, над които в момента излива позорни слова. След това той създаде политически спор в Европа за съдбата на спасителния съд Aquarius, който бе принуден да чака с дни, преди да отпътува за Испания, и чрез това се опита да подсили позициите на страната си в преговорите по време на срещата на ЕС за миграцията в четвъртък.

Кое му е новото на всичко това? От години знаехме как са третирани мигрантите в Либия: има постоянни свидетелства за мъчения и поробване на чернокожи от 2011 г. насам, ако ни се чете. Дори в далечната 2005 разследване на италианския парламент посочи, че хората в центровете за задържане на имигранти, построени по молба на Европа от Кадафи, са хващани “като кучета”. Войната и нестабилността в съседните на Европа региони, в които европейските сили често са интимно замесени, доведе до ръст в броя на бежанци, които се опитват да достигнат до континента и цялостната посока на европейската политика е да се опита да даде отпор на тези хора, където е възможно, затваряйки безопасните и легални пътища към убежище. Правителствата се провалиха в това да създадат обща политика за убежищата – нещо, което щеше да помогне на нациите на първа линия като Италия или Гърция да се справят с последствията от кризата. И италианското център-ляво правителство, което беше на власт непосредствено преди коалицията на Салвини, сключи сделки с милициите в Либия и атакува неправителствените организации, за да предотврати мигрантите да напускат Северна Африка.

Въпреки тази хронология случващото се днес е показател за опасна нова тенденция в европейската политика. До този момент усилието да филтрираме или да отблъснем нежеланите мигранти да достигнат Европа е политика на либералните политици и част от оправданието им за това е, че тези неприятни, но нужни политики ще пресушат крайнодесния политически реакционизъм.

Днес, когато крайнодесните политици достигат до позиции на власт в няколко страни, влиянието им е факт. Целта им не е да се справят с някакъв проблем, а по-скоро да подклаждат чувство за криза и паника, да вкарат този тип миграция в рамката на някаква екзистенциална заплаха за Европа. Салвини води именно тази битка и призовава за изграждане на центрове по южните граници на Либия, въпреки че миграцията от Либия е спаднала значително и въпреки че спасените мигранти пристигат поравно в Испания, Италия и Гърция. С това си действие той търси да се нареди до други демагози с антиимигрантска позиция, като например унгарския Виктор Орбан, а може би и до някои консерватори като австрийския Себастиан Курц, който наскоро призова за “съюз на онези, които желаят да се борят с нелегалната миграция” между Италия, Германия и собствената си страна.

Това крие последствия не само за правата на мигрантите, но и за политиката ни като цяло в идните години. Най-крайните от тези лидери се опитват да използват проблема с миграцията за налагане на визия на нацията, базирана на етнически привилегии и дефинирана в опозиция на радикализирани чужденци, независимо дали говорим за мюсюлмани или неясни тъмнокожи “мигранти”, или дори роми. Съществуват паралели със САЩ, където Доналд Тръмп използва инструментите, създадени от предшествениците му, по нов начин – Джорж Буш създаде имиграционната полиция Immigration and Customs Enforcement (Ice), а депортациите достигнаха своя пик по времето на Барак Обама. Скорошните му твърдения, че “Ако нямаш граници, нямаш държава”, е non sequitur, освен ако не гледаме на него като на догадка за кого точно тази “държава” е предназначена и кой ще бъде изхвърлен. В Европа, макар и фокусът да е над новопристигналите, изместването вдясно има последствия за хилядите бежанци и мигранти, които вече са в Европа и се опитват да създадат нов живот.

Ще се съюзят ли консерваторите и популистите в антиимигрантски блок, или либералните центристи като Макрон и Меркел ще поведат? Важно е политиците като Салвини да бъдат победени, а и е напълно възможно, тъй като националистите, които най-силно крещят срещу миграцията, имат противоречиви искания: Италия настоява ЕС да приеме бежански квоти, докато Австрия е твърдо против; политиците, които заплашват да затворят границите на Шенген, вероятно ще запеят друга песен, ако следващата държава по пътя на нелегалната миграция направи същото и хиляди хора са приклещени в границите им.

Бедата е там, че всички държави продължават да предлагат политики на овладяване, които третират мигрантите като нежелани и в които правата и безопасността са на втори план. Едно широко обсъждано предложение е установяването на бежански “центрове за обработка” в Северна Африка, които ще отделят истинските бежанци от други, без да се налага последните да прекосяват с лодка Европа. Салвини поиска тази седмица приемни центрове на южната граница на Либия. Но за да може тези центрове да бъдат нещо различно от славни затвори, ще се наложи европейските държави да вложат сериозни усилия за интегриране на онези, които се вписват в законовата дефиниция за бежанци, както и гаранции за безопасност и хуманно отношение, които ЕС никога не е бил способен да постигне.

Междувременно Макрон предлага “затворени центрове” в самата Европа, които хората няма да могат да напускат – няма обаче никакви подробности как подобно решение е по-добро от провалената система, която ЕС приложи през 2015 г. Нито едно от тези предложения не замества добре финансирана и общоевропейска система за убежище, в която молбите се обработват бързо и справедливо и всички държави членки вършат своя дял от работата.

Това, което липсва – като това твърдение важи и за Великобритания, където много от политическите клики приемат антиимиграционната страна на Брекзит, както и Европа – е аргументът, че правата на мигрантите са на първо място човешки права. Че въпреки че държавите могат да искат да кадрират начина, по който хората се движат по света, те нямат абсолютната власт да се разполагат с това право и със сигурност не и на цената на вредите, които продължаваме да виждаме по европейските граници.

В политиката това обикновено се третира като чудато изказване, но всеки път се отправя предложение да направим всичко по силите си да спасим животи, да окажем натиск относно “враждебната среда”, която се създава от граничен контрол и да открием начин общностите ни да работят заедно. Това предложение също се нуждае от политически глас, защото ако се придържаме към настоящите оферти, не ни остава друг избор, освен да повтаряме грешките от миналото или да тръгнем по още по-смъртоносен път.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.