SHARE

Протестът на жълтите жилетки във Франция трудно може да бъде разбран без познаване на историята и икономическото състояние на Франция и реформите, с които Макрон спечели изборите.

Франция в своята история винаги се е гордяла с “френския” начин, вкл. в икономиката, където още “равенството” на Френската революция (1789) , Парижката комуна (1870) и социалдемокрацията на Жан Жорес преди век трайно оформят профила на социалната държава и всяко отклонение се наказва. В икономиката след войните французите станаха известни с френския дирижизъм – съчетаване на пазарния и на държавно-разпределителния механизъм за баланс и устойчивост на обществото. Но с глобализацията този модел все повече скърца и върви неизбежно към своя край.

Разбира се, че критиците винаги ще кажат, че хората повече не издържат и че не бива да се правят реформи, които намаляват покупателната им способност. Проблемът е, особено за Южна Европа и страни като Гърция, че безплатният или евтиният обяд отдавна свърши и че вездесъщата държава повече не може да осигурява огромна част от покупателната способност под формата на високоплатените гарантирани работни места до пенсия, почти безплатно здравеопазване и много публични улуги, спокоен живот в един от най-големите държавни сектори в европейските икономики и високи пенсии за едни от най- дълго живеещите хора на планетата.

Националната социална държава умира, а обезценката на франка, който да стимулира износителите и заетостта и доходите в такива предприятия е невъзможно в еврозоната, а и самият франк умря.

При липса на самостоятелна монетарна политика и ограничената от Маастрихт фискална политика, непозволяваща голямо дефицитно харчене – единственият начин да се финансират нови политики, без да се вдигат съществено данъците, е да се вземе от старите. Конкурентоспособността на френската икономика на световната сцена е възможна само чрез вътрешна девалвация на цената на труда. Само така може да се конкурира с труда без или с малко регулации в Китай и Азия и по- ниските осигуровки и данъци в САЩ.

Логиката на Макрон е проста – старата социална Франция фалира и за да бъде глобално конкурентна, Франция просто трябва да насърчава дигиталните и зелените технологии, да направи гъвкав пазара на труда, който да позволи прехода от заетост в старите към заетост в новите сектори, а държавата да финансира този процес (преквалификация на освободените) по скандинавски модел. Целта е именно скандинавският тип икономика: възможно най-либерална и рзтоварена от социални функции, а държавата поема по-големи разходи за безработица и преквалификация, за да се запази в някаква степен социалната същност на държавата.

Такива реформи на трудовия пазар направи в Германия канцлерът Шрьодер в началото на века, които му струваха политическата кариера, а Германия изкара почти цяло десетилетие с нулев растеж в подготовка на сегашния бум. В Италия Матео Ренци започна същото, но масираната съпротива го спря и той изгуби премиерския пост, а Италия продължи да затъва.

Същевременно Макрон няма как да натовари повече капитала вместо труда, защото от него се очаква да модернизира икономиката и който без това плаща по-високи данъци от доста други европейски държави (25% корпоративен данък), а високоплатените наети плащат до 45% от доходите си. А и Макрон успя да защити сектор транспорт, като сериозно ограничи източната конкуренция чрез европейските регулации.

Резултатът обаче пак е протести, които Макрон със сигурност е очаквал. Проблемът е комуникационен – ще успее ли да убеди французите в новата реалност и споделеното бъдеще?

В края на деня французите ще трябва да избират между по-ниско платена работа и… никаква работа.
Както апропо и хората в цяла стара Европа.

SHARE
Доктор по икономика, управляващ съдружник на инвестиционна консултантска компания "Маконис". В дългогодишната си кариера на инвестиционен консултант е ръководил голям брой проекти за сливания и придобивания, бизнес оценки и финансирания в редица страни от Източна Европа и Ирландия.