SHARE

През 2013 г. протестите в България са в разгара си, а Роджър Уотърс от Pink Floyd красноречиво отвръща на въпроса от песента Mother: Should I trust the government? (“Майко, трябва ли да вярвам на правителството?”).

ОСТАВКА – големите червени букви се врязват в нощта на концерта. Публиката полудява, десетки хиляди започват да скандират думите. Четири години по-късно – миналата седмица на многохилядните протести в Полша срещу оковаването на съдебната система от правителството, поляците пяха парчета на Pink Floyd редом с националния химн и антикомунистическите песни. Свидетелство, че наелектризиращата сила на музиката и изкуството все още има място във формирането на дневния ред. Свързвайки се неразривно със сърцата и убежденията на хиляди.

Преди петдесет години, когато излиза парчето на Beatlеs All you need is Love, популярната музика е на път да се превърне в трибуна за световните проблеми.

А те не са малко – светът току-що е претърпял две чудовищни световни войни, втората от която е завършила с използване на ядрено оръжие. Войната във Виетнам едва започва, Съветският съюз изпраща войски към границата с Китай, Израел влиза в конфликти със съседни арабски държави, Берлинската стена вече е разделила Европа, която на свой ред е разтърсена от чудовищния полъх на Студената война. Докато информацията става все по-достъпна с развитието на телевизията, а човечеството се готви да стъпи на Луната, The Doors пускат хитовия едноименен албум, в който обсебеният от смъртта Джим Морисън успява да резонира с апокалиптичното настроение на света – “Това е краят, мой единствен приятелю, краят”. 

67-а е успешна за едни, но провал за други – The Velvet Underground дават живот на колаборацията си с Nico. Албумът е неуспех, удавен в битълсоманията и изпреварил времето си, но тъмните теми в него тепърва ще занимават както Америка, така и света, превръщайки го в един от най-добрите световни музикални шедьоври. В Heroin те казват: “Мечтая си да бях роден преди хиляда години/ Мечтая си да можех да плавам в тъмното море”.

Такава ще бъде музиката през следващите две десетилетия: тя ще говори за страховете, за мечтите, за дрогата, за секса, за разпада на света, за войната, за политиците, за мира, за любовта. И Beatles ще сложат началото на тази хиперболизирана мечта – любовта да излекува цялата мъка на човечеството.

The Soundtrack of the Summer of Love, албумът, който e хит през турбулентното лято на 1967 г., представя любовта като лекарство. Една напълно нова концепция, All you need is Love е критикувана от някои като умишлена рецепта за поп хит. Целта на Ленън е друга – да я направи максимално семпла, така че да достигне до възможно най-широка публика в един свят, в който физическите граници изглежда се затварят, но за сметка на това дигиталните бавно изчезват.

Четири сателита изпращат изпълнението на групата Our World към 24 държави, докато публиката държи постери с името на песента на различни езици. Във време, в което световните турнета се ограничават до няколко държави, това е безспорно постижение. Beatles се превръщат в гласа на цяло едно поколение, а философията One world/One Love става огромна част от световната история – както на музиката, така и на политиката.

Какво се случва след това? Съветската параноя – комунистическата диктатура е убедена, че Beatles са оръжие, разработено за Студената война. Причината е в музиката – “децата губят интереса си към неразрушимите догми и идеали на Съветския съюз и спират да гледат на англичаните като на врагове”, казва израсналият в СССР канадски доктор Юри Пельошонок.

Чешко-американският режисьор Милош Форман казва: “Убеден съм, че Beatles са частично отговорни за падането на комунизма”.

Те ще бъдат пионери в началото на дълъг списък от забранени банди, които Изтокът ще слуша тайно и които, както доказват протестите в Полша, ще се превърнат в химн не просто на едно поколение, а на една епоха, една съпротива и една мечта за демокрация.

Тази мечта живее и днес. Някои може да спорят, че утопичната визия на музиката на 60-те, 70-те и началото на 80-те се е провалила. Ако светът вижда този провал в лицето на продължаващите конфликти в Близкия изток или Доналд Тръмп – който също бе поздравен от Роджър Уотърс символично на концерт в Мексико миналата година с песента Pigs – “Прасета”, част от албума базиран на Оруелската “Животинска ферма” – то може би съществува и друг прочит на нещата.

Нийл Йънг твърди, че “Днешната музика е просто забавление (…) тя не говори на човешката душа. Нещата са се променили”. И може би е прав – днес поп музиката е по-скоро бягство от една реалност, която е станала твърде сложна за хората, които трябва да се изправят срещу нея.

Но дойде ли моментът за революция, идва моментът за онази музика, която говори за нещата такива, каквито са. И продължава да пали пожари – половин век по-късно.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )