SHARE

Ако някой си спомня Уилям Уолъс (известен още и като Мел Гибсън с поличка от “Смело сърце”), то неговият блян за революция завърши с това да бъде разчленен и обесен пред свирепия поглед на английския крал.

Карлес Пучдемон нямаше толкова героичен завършек. Всъщност нямаше и толкова героично начало.

 

Получил резултатите от незаконния вот, в който взеха участие по-малко от половината каталунци, Пучдемон обяви гордо независимост… и веднага я суспендира в името на диалога.

Някак той реши, че Мадрид, които го смятат за нарушител на закона, просто така ще се съгласят Каталуния да напусне, стига те да могат да си говорят.

След това той отново обяви независимост… този път наистина.  Но властта му вече бе отменена от Мадрид, а заради хаоса и причинената нестабилност не се намери нито една страна, която да я подкрепи.

Но все пак той обяви независимост – т.е. в неговите очи той е станал лидер на нова държава. И като един истински лидер първата му работа бе да я напусне (изпреварен само от отиващите си фирми и банки от Каталуния заради нестабилността).

Избягал в Белгия, той реши да види дали не може да се обяви за политически бежанец. Белгийците бяха съгласни (те имат проблем с фламандските сепаратисти) и дори Пучдемон си промени официалната интернет страница да гласи “Президент в изгнание”.

Уви, накрая той отново си смени мнението и не поиска убежище, за да се спаси от обвинение. Но и не отиде до съда, за да си изслуша обвиненията.

Така причинил поредния хаос, този път само около себе си, а не обзел цяла страна, на него му бе издадена европейска заповед за арест.

Невинаги може да сме господари на съдбата си и невинаги успехът ни е гарантиран. Но винаги имаме избор за това как да си отидем.

Уилям Уолъс избра да си отиде, крещейки “Свобода”.

Карлес Пучдемон така и не реши какво да изкрещи. “Независимост, но я суспендирам!” и “Убежище, но не го искам” нямат същия ефект.

Добър съвет за всеки. Понякога не е толкова важно, че губим, а как го правим.

 

SHARE