SHARE

Мануела Малеева е най-високо класиралата се българска тенисистка (до трето място в световната ранглиста ), както и единствената печелила турнир от Големия шлем – US Open на смесени двойки с Том Гъликсън (1984 г). От години Мануела живее в Швейцария, но никога не е прекъсвала връзката си с България. Това е един разговор за пътя към успеха, триумфа и загубите, любовта към родината и за каузите, за които си струва да се борим.

Каква част от успеха се дължи на характера?

Не съм избрала да играя тенис. Мисля, че това е било предопределено за мен от съвсем малка. Майка ми не е имала предвид световно ниво, искала е да играем тук – в България, евентуално републикански шампиони, нещо такова. Впоследствие нещата се развиват така, че стигам до там, докъдето съм стигнала. Но безспорно за мен тенисът е бил игра на живот и смърт, защото за мен всяка загуба е била много драматична, а победите първоначално не съм ги осъзнавала. Те следваха, докато един ден, изведнъж бях в първите 10. Явно имам в мен този характер, борбеността, волята, но това е и научено също. То идва от средата, в която съм живяла, където трябваше да си голям перфекционист, да се отдаваш, да не си задоволен и винаги да си задаваш въпроса: “Можеш ли още нещо да направиш?“. Излизала съм да потренирам и още 10-15 минути, след като съм играла 6 часа, защото не съм била сигурна дали форхенда ми е бил съвсем точен за деня, за да мога, лягайки си вечер да си кажа, че да, по всяка вероятност повече от това не съм могла да направя. Колкото и тежки загуби да съм имала, колкото и драматично да съм ги изживявала, два дни по-късно отново съм била на корта за поредната тренировка и съм чакала поредния турнир, който идва. Загубата не ме притеснява, тя е част от моя живот въпросът е какво правиш след една загуба – поуките, които взимаш. Понякога трябва да се мине през загуба, както първите пъти, когато загубих срещу Крис Еверт и Мартина Навратилова, но после успях да ги победя. Важното е да не губим от поглед голямата цел, загубите не са страшни, те ни учат.

Само в тениса ли преживяваш загубите драматично?

Тенисът беше моят живот. Беше абсолютно всичко. Останалото ми изглеждаше лесно и много приятно. Ходенето на училище за мен беше развлечение. Само то ме откъсваше от корта – да се видя с приятели, няколко часа да не мисля за тенис, да не съм под напрежение. Училището, което може да е голям проблем и стрес за много деца, дори и за моите, за мен беше извън тениса и ми се струваше много приятно. По този начин бях и с децата си. Много хора са ме питали не ми ли е било трудно с три деца, с малка разлика помежду им, но никак не ми беше трудно, децата бяха удоволствие, трудностите с тях бяха нищо в сравнение с тениса.

Какво изисква да си на върха и да си от България? Вяра в себе си? Вяра в екипа, с който постигаш това? Или да мечтаеш и сбъднеш мечтата си?

Всичко това. Екипът е била майка ми. Той е един и същ и за трите сестри в нашето израстване като тенисисти.

Какво място заема припознаването с България при постигането на тези успехи, имайки предвид, още повече, че държавата никога не е била част от тях във вашия случай?

Аз бих отговорила, че „мястото на държавата“ е остарял, комунистически термин. В Западна Европа или в САЩ, държавата не заема никакво място в успехите. Федерациите евентуално в един момент започват да подпомагат някой. Да чакаме държавата да помага, като това, което беше при нас като помощ за щангисти, гимнастици,  лекоатлети, понеже са олимпийски спортове – това е чисто нашенска изградена система, която видяхме, че се разпадна. Затова спортът в момента е на такова ниско ниво, на каквото никога не е бил. Защото всичко беше изкуствено поддържано. В западноевропейските страни се разчита на спонсори, на родители, на федерациите и няма го това очакване, че държавата трябва да прави нещо. В нашият случай държавата не е изиграла някаква огромна роля като подкрепа. Напротив – много често ни пречеше. На 15 години стояхме на летището в София, заминавах да играя девическият турнир на Париж и квалификации за Ролан Гарос и изведнъж казаха на майка, че не може да тръгне с мен. И аз на 15 заминавам сама, без да говоря нито английски, нито френски, оставят ме в един апартамент и сменях два автобуса всеки ден, за да стигна до Ролан Гарос. Играех си мачовете, нямам представа как съм си записвала тренировки, прибирах се, перях си чорапите и блузата, защото имах един чифт. Не съм чакала държавата. Извоювахме си правото сами да ходим по посолствата и да си изкарваме визи. Тогава трябваше поне месец, понякога повече да се подаде заявление за виза. Трябваше да предвиждам програмата си за турнирите поне 6 месеца напред, за да мога да взема виза. Много трудно извоювахме и перманентна изходна виза. Всичко това не се помни, но за да замина, трябваше партията да ми разреши да пътувам. Това, което постигнахме е благодарение на дядо ми, който живееше в Америка и започна да ми плаща турнирите. Бях на 12, когато той ни каза, че в Маями има един турнир Ориндж боул и всичко – цялата ми кариера започна така. Но 2 часа преди полета за този турнир, майка ми припадна, защото казаха, че не ни пускат. Все още не знаем какво се е случило през това време и кой е казал „айде, пуснете ги“. Ако тогава, на 12 годишна възраст не ме бяха пуснали, това щеше да е краят.

Значи не си с усещането, че държавата е длъжна да помага, по-скоро да не пречи?

Някои хора, може би няма да ме разберат, че не, не е длъжна държавата. Клубовете трябва да функционират на абонаменти, да имат членове. Един клуб по тенис трябва да функционира, защото може самостоятелно да се издържа. В Швейцария държавата не помага на клубовете. Сложна е темата и е въпрос на мислене. Всички наши спортисти са били на заплати. Държавата трябва да помага за развиването на масовият спорт и изграждането на спортни зали, и за това физкултурните салони в училищата да функционират, защото знаем, че в момента над 700 училища в България са без физкултурни салони, по документи има, но на практика салоните са в окаяно състояние и физкултурен час не се провежда.

Имаше ли любими спортове на държавата?

Любимите бяха тези, които носеха медали от Олимпиада. Аз нямам нищо лошо към никой спорт и спортист, не искам да ме разберете погрешно. Напротив, аз винаги съм се гордяла с всички наши големи спортисти. Знам какъв труд се е полагал за да се спечелят всички тези медали. Но какво се случи с тези спортове? За съжаление тях ги няма, защото ги поддържахме изкуствено и в момента, в който държавата се отдръпна, не остана нищо. А защо държавата се отдръпна?

Може би системата не е стъпила на здрава основа?

Точно така.

Ти живееш отдавна в Швейцария. Винаги си имала каузална дейност, която те свързва с България, но стана особено активна и ангажирана с най-ярките граждански каузи в последните 3 години. Защо?

Явно дойде времето да осъзная това, което се случва. В нашето семейство винаги се е говорело съвсем открито за това какво се случва в държавата. Ние малко или много сме пострадали от предишния режим. Винаги е имало борбеност в нашето семейство. Когато видях, че Делян Пеевски ще оглави ДАНС, си казах, че всякакви граници са преминати, че това не е възможно. Видях във фейсбук. Дотогава аз не използвах социалната мрежа. Може би, децата ми бяха пораснали, имах повече време и точно тогава се мина всякаква граница на поносимост. Чувствах се сякаш се подиграват с мен. От това чувство на несправедливост, дори не е несправедливост, а наглост започна всичко с гражданската ми активност. Усетих, че не мога да замълча. Наистина, аз в Швейцария нямаше за какво да се набутвам в това, но беше по-силно от мен. Казах си, че този живот имаме да го живеем, но и да направим нещо тук и ако си замълча, щях да съм с чувството, че съм предала себе си, това което съм аз.

Семейството ти в Швейцария и децата ти как приемат тази твоя нова ангажираност?

И тях съм ги водила по протестите. Те много се гордеят с мен. Често говорим, често ме разпитват, защото те са вече големи – на 20, 18 и 16 – и с тях вече мога да водя много сериозни разговори.

Другата голяма кауза, която имаш в България са децата, които имат нужда от ортопедична помощ. Разкажи ни повече за това.

Това е нещо, което стартирахме преди 8 години, защото исках да помогна с нещо в България. Аз в моят живот имах всичко, за което човек може да мечтае. Мисля, че съм от онези щастливи хора, които нямат нужда от нищо повече и ми се искаше да върна нещо. Така започна. Отначало мислех, че ще помагаме на деца от домовете с такива проблеми, но се оказа, че с детската ортопедия натиснахме копче и се отвори бездна. Оказа се, че има страшно много неща, които можем да направим – като внесем опит отвън, като покажем как се лекуват децата във Франция, в Швейцария, в Западна Европа въобще. Построихме ортопедична работилница в Стара Загора, прегледани са над 500 деца, но реалните прегледи са хиляди, защото някои деца са прегледани над 10 пъти. Докарахме ортопедични техници от Швейцария, които правят обучения тук на място. Парите идват само от частни дарения и от нас самите. Аз правя връзката с родителите и превеждам по време на прегледите, правя връзката и с домовете, с които работим. Аз виждам всяко едно дете, което минава през нас.

Как би коментирала големия скандал с Фонда за лечение на деца в чужбина, имаш ли отношение към случая?

Да. Това беше единствената структура, която започна да изплаща ортопедичните шини преди 2 години.Тук не само няма такава пътека, българската медицина не се занимава с този вид лечение. В момента десетки деца чакат следоперативно, времето тече, сухожилията се скъсяват и в един момент операциите могат да се обезсмислят. Фондът не функционира нормално към този момент.

За какво мечтаеш?

Не съм човек, който мисли повече от един ден напред и ми е трудно да отговоря на въпроса, но най-нормалните неща – да сме здрави, да живеем в по-добър свят, с по-малко войни, омраза и разделение. Мечтая за спокойствие, за това да можем да се смирим, да сме доволни от това, което имаме напоследък.

В какво вярваш?

В доброто във всеки от нас. Колкото и да ми е трудно понякога да го усетя, продължавам да вярвам, че в един момент ще се усетим.

В Швейцария, страната на референдумите, хората гласуваха с НЕ на референдум дали да се намалят данъците. За какво е показателно това, свързано с България, чиито преход мина, опакован в миража „България – Швейцария на Балканите“?

Референдумите трябва да влязат в нашия политически живот като нещо нормално, за да има пряка демокрация тук трябва да има повече референдуми, трябва да се питат гражданите. Аз мисля, че гражданското общество се събужда и това е единственият начин да се измъкне България от ситуацията, в която е. Нещата трябва да започнат да се чистят отнякъде, може би в началото резултатите няма да са такива, каквито ни се иска, не можем всичко да променим от раз, но постепенно съм сигурна, че ще излизат нови хора на политическата сцена и нещата ще тръгнат в правилна посока. Това ще е дълъг процес, но не виждам друг начин. Хората трябва сами да вземат съдбата си в ръце и да осъзнаят, че те са тези, които трябва да направят нещата да се случат, че не трябва да чакаме някой да дойде да ни покаже и да ни води. Ние сами можем да решим какво правим с нашия живот. Някой би казал, че ми е много лесно на мен да говоря така, въпросът е, че силата я има във всеки един от нас. Във фондацията се срещам с родители, които гледат болни деца и с какво ли не трябва да се справят, но запазват своята човечност, от тях лъха топлина и нещо много красиво, а животът им е мъка. Хората имат силата в себе си, но трябва да разберат защо да намерят цел и да си повярват. На 12 години отивам да играя в Америка. Схемата е от 128 деца, аз нямам представа какво се случва, дядо ми ми купи първите нормални гуменки, аз просто излизам и играя. Дали съм си вярвала нямам представа, просто излизах и играех мача, и се борех, с мисълта, че ако трябва ще се умира на корта – така се борех. И станах трета. Играла съм и със счупени пръсти, и с температура, и на антибиотици, защото не мога да се предам. Можела съм да си намеря извинение да не изляза на корта, но моята съвест не ми позволява, щом не съм умряла, значи мога. Няма нужда да е толкова драматично, но когато искаш да се пребориш, можеш да го направиш. И това обеззверяване, че нищо не зависи от нас, това е нещо, което адски ме дразни, това е примирение, с което аз не мога да се примиря.

Какво е патриотизмът за теб? Задаваме този въпрос на всичките ни събеседници.

За мен напоследък това стана много неприятна дума, която аз дори не смея да кажа, да я спомена. Сякаш придоби смисъл на вкарване на омраза и разделение.  Аз не искам да се чувствам патриот по начина по който тази дума се използва в момента. Това, че аз съм българка, моята любов към България никой не може да ми отнеме. Цялото ми семейство живее тук, това е моят дом, моите спомени. При тежки загуби единственото ми облекчение е било, че ще се прибера вкъщи, в малкото апартаментче в Младост при сестрите ми. Може би някой ще реши, че не съм патриот, не знам. Виждам сега искат да ограничат гласуването в чужбина.

Мислиш ли, че това е целенасочен акт срещу българите зад граница?

Да, абсолютно съм убедена. Нищо не пречеше да оставят последния изборен кодекс, без да променят закона. Защо изведнъж решиха? И когато ние скочихме срещу това решение, видяхме, че те не са подготвени, нямат аргументи и започват да играят на струната на псевдопатриотизма, и да ни делят на българи в чужбина и българи в България. Електронното гласуване би решило нещата. Говорят, че причината са българите в Турция, това са фалшиви доводи. Но за мен най-тъжното, най-тежкото и най-болното е това, че ни настройват един срещу друг. Намериха начин пак да ни разделят. И много ми се иска българите тук да осъзнаят, че ние навън също искаме да направим България по-добра държава. Затова ни е ценно да имаме нашия глас. Миналата седмица бях в Берн на събиране по повод 24 май в посолството. Атмосферата беше много приятна, играхме хора и в един момент играехме каракачанско хоро, дойде една жена и ни каза: “как така играете каракачанско хоро на 24 май, то е турско”. И ние настръхнахме. Първо – то не е турско и второ – ние играем хора и е 24 май, а някой всява разделение някакво. Беше потресаващо. Това, което мога да кажа е, че много от българите в Швейцария милеят да се върнат и не могат, не знаят какво да правят в България. На всяка тяхна ваканция се прибират в България, не ходят в Малдивите, прибират се в Първомай.

Има ли нещо, което искаш да кажеш и не те попитахме?

Искам да кажа за електронното гласуване. Това беше много важен момент, в който усетих, че когато се съберем заедно и вярваме в каузата си, тази енергия е много зареждаща и тя може да промени нещата. Когато Жоро (Георги Пламенов, бел. ред.) ме попита дали искам да оглавя инициативния комитет, аз нямах представа в какво ще се разрастне. Удовлетворението от това, че правиш нещо, в което вярваш и което е истинско е много силно и в крайна сметка обърнахме нещата.

Снимки Вихрен Георгиев