В Монтана мъж шофьор пребива жена шофьор, понеже му е одраскала колата. “Как е възможно?”, възмущаваме се всички. Нека ви го обясня така: възможно е, защото у нас не просто властта е безнаказана – у нас безнаказаността е на власт.
Следващия път, когато подминете новина за неслучващата се съдебна реформа, следващия път, когато решите, че това с кого е пил кафе главният прокурор не ви засяга, следващия път, когато има протест на съдии и не намерите време да ги подкрепите, сетете се за тая жена. И се пригответе и вас да ви набият някъде. В България все по-често ще пребиват някого на улицата просто защото няма причина да се въздържат.
В държавите с работеща съдебна система хората значително по-рядко се трепят по улиците. Защо ли? Защото знаят, че на биещия няма да му се размине, понеже законите се спазват и правосъдието се случва. Да виждате прилики с това, дето е у нас? Няма и да видите. Просто такива няма. У нас главният прокурор заплашва бизнесмени на кафе и това остава безнаказано. А когато шестима членове на Висшия съдебен съвет поискат проверка на казуса, цялата добре смазана машина се обръща срещу тях.
Това обаче не е най-лошото. Най-лошото е, че ние, които по липса на по-адекватна дума се наричаме общество, сякаш не схващаме защо трябва да подкрепим шестима доблестни магистрати.
Не схващаме защо трябва да подкрепим Лозан Панов. Не схващаме защо трябва да искаме оставката на главния прокурор. Не схващаме как случващото се в съдебната система ни засяга. Ами ето така. Като побой заради одраскана кола, така ни засяга. Кой може да ти гарантира, че следващият пребит няма да си ти/жена ти/майка ти/детето ти?
Единственият възможен гарант се нарича Върховенство на закона.
Гръмко звучат тия думи, нали? А всъщност означават точно това – че шансът някой да те пребие, понеже си му одраскал колата, е минимален, защото всички в обществото знаят, че законът е над всичко и виждат как той се прилага систематично и без изключения.
Да, ама у нас върховенство на закона няма. Има за сметка на това едни хора, които смятат, че са над закона и могат всичко да си позволят. И наистина могат. Защото сме им го позволили – с мълчанието си, с безразличието си към най-важните за едно общество въпроси, с луксозното си отчаяние. Да, луксозно е. Да вдигнеш ръце и да се предадеш, защото си отчаян, е лукс, който не всеки има. Питайте родителите на тежко болни деца, борещи се за това държавата да си свърши работата – питайте ги могат ли да си позволят да се предадат.
Е, не искам да ви плаша, но у нас държавността е тежко болна. И наистина не можем да си позволим лукса на бездейственото отчаяние, защото следващият удар може да е на наш гръб. Или на този на родителите и децата ни. Всъщност това вече се случва, ударите отдавна валят на наш гръб – просто трябва да се огледате и ще осъзнаете, че огромна част от проблемите, с които се сблъсквате, могат да бъдат проследени назад до един и същ извор: нефункциониращото върховенство на закона.
“Какво мога аз да направя?” – ще попитате. Можете да направите много.
Като начало – да оставите отчаянието на онези, които могат да си го позволят. Ние не сме от тях. Твърде скъпо ще ни излезе да си останем отчаяни. Пак да кажа – попитайте родителите на тежко болни деца. Те знаят – отчаянието може да струва живот.
После – можете да започнете да се интересувате от обществено значими въпроси. Реформата в съдебната система е добро начало, защото без нея има опасност да си останем на същия хал до безкрай. И това е оптимистичният сценарий.
Друго, което можете – когато знаете, че някой е прав, можете да го подкрепите. С риск да ви се смеят, да ви сметнат за луди или за uncool. Истината трябва да бъде защитавана, иначе бързо се подменя от алтернативни факти.
Когато виждате, че нещо е важно за всички ни, можете да говорите за него с хората около вас. Да им кажете какво мислите. Да защитите позицията си с повече аргументи и по-малко псувни. Да си озаптите порива за пребиване на отсрещния, задето “нищо не разбира” и да останете в спора с акъл, сърце и доводи. Защото в момента няма нищо по-важно от това да се научим да бъдем общество. А обществото се крепи на това, че хората успяват да си говорят, дори и да не са на едно мнение.
Можете накрая да си излезете от зоната на комфорт и да направите нещо дребно, което не е ваша работа, но някак ще подобри пейзажа. Например – можете да вдигнете боклуче от тротоара и да го изхвърлите в кофата. Добре де, ебавам се. Няма лошо да свършите и това, но наистина не ви е то работата – имате си друга, неизмеримо по-важна. Работата ви е да заемете гражданска позиция и да не мръднете от нея. Знам, че можете. Можем. Това направим ли, боклуците, дето са превзели държавата ни, няма да имат друг избор, освен да се изметат.
Автор: Елена Церовска
Текстът е препубликуван от фейсбук страницата на автора с негово разрешение. Акцентите са на редакцията на Терминал 3.
Снимка: Тихомира Методиева/Offnews
