SHARE

„Повей от Изток към съюза“ е част от поредицата на френския Le Monde в три части за еволюцията на държавите от бившия комунистически блок, според изданието „днес върха на копието на популизма“. 

Силви Кауфман, специален пратеник на френската медия в Прага, Братислава, Варшава и Будапеща, започва историята си в посолството на Франция в Прага.

В третата част Кауфман анализира бежанската криза и превръщането ѝ в политическа такава, надигането на национализма на Изток и на Запад и траeкторията на демокрацията. 

 

В северен Гданск, на бреговете на Балтийско море, съществува едно идилично местенце: полуостровът Хел. Една бяла пясъчна линия, дълга около трийсетина километра, с прекрасни плажове и от двете страни. През този юнски уикенд на 2014 г. полските семейства се възползват от слънчевото време и морето. Руси дечица със златна кожа плацикат във водата и пускат хвърчила под нежните погледи на бабите и дядовците си, докато родителите разопаковат храната, донесена от вкъщи за пикник.

За западноевропейските туристи на плажа този спектакъл е леко необичаен, в него има нещо извън времето. На пръв поглед не разбираме защо. След това, продължавайки с разходката и наблюдението на тези сцени на семейна идилия, сме изумени от класицизма на тези традиционни семейства, които трудно можем да си представим като съставени от двама разведени родители или хомосексуални двойки, и, разбира, се тоталното отсъствие на хора с друг цвят на кожата или от различен произход. Ощипваме се, за да се убедим, че не се намираме във филм от 50-те години. Но не, със сигурност сме в Полша, Европейски съюз, ХХI в. Също като жителите на множество други посткомунистически страни от бившия съветски блок 38 милиона поляци се присъединиха към свободния свят на пазарната икономика преди двадесет и пет години. През някои призми обаче като тази на многообразието обществото остава извън големите европейски еволюции. Това е една разлика, която съзнаваме малко както на Изток, така и на Запад. Но тук, на полуостров Хел, тя се набива на очи.

Няколко месеца по-късно, през пролетта на 2015 г., тази разлика се взривява в лицата на управляващите на Европейския съюз. Далеч от Хел, на южния бряг на Европа, който почива на Средиземно море, италианският остров Лампедуза приема, въпреки себе си, едно друго население, с ритъм, който се забързва от година насам. Всеки ден милиони бежанци пристигат от Сирия и Африка, на малки плавателни съдове, които се крепят на късмет, тикани насам от войната, мизерията и трафикантите. След като дълго време се е справяла с проблема сама, Италия с гласа на своя премиер по това време Матео Ренци моли за солидарност европейските си партньори. На 26 юни среща на върха в Брюксел дебатира разпределянето на 40 000 бежанци в сърцето на ЕС, за да облекчи товара на Италия и Гърция. През април е решено, че механизмът на преразпределяне ще почива на основата на доброволното желание на държавите членки. “Доналд Туск подсигури доброволния принцип”, подчертава участник в тези съвети. Бивш център-десен полски премиер, г-н Туск, председател на Европейския съвет, осъзнава, че задължителна система за преразпределяне ще се възприеме много зле в неговата държава, където партията му е в лоша позиция за предстоящите избори през октомври 2015 г.

Напрежение на върха 

Така по време на съвета на 26 юни водачът на британското правителство Дейвид Камерън обявява, че г-н Ренци има цялата му подкрепа, но че не, благодаря, Великобритания не е в пространството Шенген и има правото чрез статута си да не участва в определени общи действия. И това по този въпрос с преразпределянето на бежанци Британия не я засяга. Така Великобритания е извън играта. “Поведението на Камерън повлия на останалите”, спомня си Пиер Селал, по това време постоянен представител на Франция за ЕС. “Другите”? Става въпрос за държавите от Централна Европа, някои от които се намират на пътя на бежанците, които “се качват”, по Балканския маршрут, към богатите държави на север.

Гърция е част от Шенген, а Европа в по-голямата си част премахна вътрешните си граници след 1995 г. И ето че тя открива, двадесет години по-късно, че има и външни граници и че не е предвидила тяхната защита. Малката Унгария разбира това за своя сметка, когато стотици хиляди бежанци навлизат на територията ѝ. Премиерът и консерватор Виктор Орбан издига заграждение, високо четири метра по дължината на границата със Сърбия.

Ситуацията се влошава през лятото на 2015 г. с покачването на броя на бежанците – както и тези, загинали в морето. На 25 август Германия решава да отвори вратите си за сирийците. “Това е национален дълг”, обявява канцлерът Ангела Меркел. “И ние ще го изпълним”, заявява тя. На 22 септември вътрешните министри на ЕС са привикани на специална среща, за да подготвят една още по-специална среща на върха за държавните глави на правителствата от съюза, планирана за следващия ден. В Брюксел атмосферата е напрегната. Ангела Меркел е подложена на максимален натиск: в края на 2015 г. нейната държава ще приеме близо 900 000 кандидати за убежище. От 13 септември трябва да се подменят граничните контроли по границата с Австрия и да се спрат влаковете. Въпреки вълната от щедрост на съгражданите ѝ в началото тя съзнава, че е поела огромен политически риск. Дебатът за квотите на бежанци, които да се преразпределят в ЕС, започва отново. “Трябваше да разпределим 120 000 от тях”, разказва Пиер Селал. “Преговорите бяха нереални: “Не може ли да вземеш още 150 от моите?” Но тук усетихме, че се впускаме в нещо особено, това не беше пазарене за цените на земеделските продукти.”

Провалът на квотите 

Противно на споразумението, постигнато през април, Комисията слага на масата предложение за преразпределяне със задължителни квоти, със специфични числа за всяка държава. Тонът става все по-груб. Президентът Жан-Клод Юнкер е обвинен в престъпване на клетва. Много от присъстващите вече са разбрали, че всъщност неговият шеф на кабинета Мартин Селмайер, внушителен немски валяк, е зад волана. Той не е на първа линия в преговорите, но именно той стои зад архитектурата на плановете и той движи в тази посока позицията на Берлин – тоест задължителните квоти.

Друга точка на конфликт: по какъв начин държавите членки ще гласуват квотите? С квалифицирано мнозинство или консенсус, тоест единодушно? Страните от Централна Европа, с ясното съзнание, че са миноритарни, не искат вот с квалифицирано мнозинство. Дипломатите като Пиер Селал смятат, че трябва да се работи, за да се достигне консенсус: “Да задължиш една държава да отвори границите си, когато тя не желае това, е трудно”, обяснява той. “Квалифицираното мнозинство в такива ситуации е бомба със закъснител.”

Люксембург, която по това време е начело на ротационното председателство на Съвета на ЕС, прави всичко възможно да избегне вот. Но Ангела Меркел е в ситуация, която не може да чака, подчертава друг участник, и натискът на Берлин става изключително силен. “Трябва да гласуваме, трябва да гласуваме!”, заявява канцлерът, подкрепяна от своята ефикасна дясна ръка Петер Алтмайер. Тя се обажда на премиера на Люксембрг, после иска от Мартин Шулц – председателят на Европейския парламент, да свика извънредна среща. Зад тях Комисията натиска със всичка сила. Франция, на една линия с Берлин, мълчи. Вишеградските държави – Унгария, Полша, Чехия и Словакия, се дърпат и протестират. Унгарецът Виктор Орбан гърми.

“Предложете решения тогава, не се задоволявайте само с протести!”, казва им Комисията. “Умолявах Селмайер да ни даде двадесет и четири часа”, потвърждава бивш министър от Изток. “Той отказа.” Най-накрая гласуването се случва. Четири държави гласуват против: Унгария, Словакия, Чешката република и Румъния. Честта на канцлера и тази на Брюксел са спасени, или поне така изглежда: лидерите на ЕС вярват, че тези два горещи дни на върха са довели до решение in extremis. Едва ли биха могли да се лъжат повече.

Не бяхме подготвени 

По това време полското правителство приема да приеме около 7000 бежанци. В разгара на изборната кампания Ярослав Качински, начело на националистката опозиционна партия “Право и справедливост”, прави от това основна линия на атаката си. Според него бежанците са “носители на паразити и болести” и ще наложат своя начин на живот “по агресивен и брутален начин”, както в “Швеция и Франция”. “Хората наистина се страхуваха”, признава депутатът Рафал Тшасковски от партията “Гражданска платформа”, по това време министър на европейските работи. “Дори в моето политическо семейство много хора бяха против. Не бяхме готови за дебат относно миграцията: това е от този тип въпроси, който иска години да узрее, включително и в образования електорат.” В очите на общественото мнение вместо да бъде тази, която решава проблеми, Европа се превръща в създателка а такива. На 25 октомври 2015 “Право и справедливост” печели изборите в Полша. “Сигурно така или иначе щяхме да загубим”, признава Рафал Тшасковски “Но казусът с бежанците ни коства от 4 до 5 пункта.” Процент, който дава на  “Право и справедливост” абсолютно мнозинство.

В крайна сметка квотите ще се окажат пълен провал. Само те ли спасиха Ангела Меркел? С оглед на резултатите от изборите в Германия през 2017 и политическата криза, пред която тя се изправя в момента, можем да се съмняваме. Три години по-късно единодушната оценка в Централна Европа, включително и в опозицията, е: квотите, определяни от “най-лошото решение някога взимано” от съюза, през “драматичен обрат” до “ключова грешка”, остават историческият момент, който разкри дълбокия и фундаментален разрив между управляващите, които се водят от хуманистичните идеали и онези, които вече не се страхуват да кажат, че отказват да живеят в общество на мултиетнически модел. Моментът, в който дори самата идея за солидарност между страните членки се прекърши не що се отнася до икономически задължения, но що се отнася до ценности. “ЕС действа срещу волята на хората и това не донесе нищо на никого”, гневи се полски евродепутат, “освен на Орбан и Качински. В Берлин и в Стокхолм все още не сме разбрали злото, което това сътвори.” Освен ксенофобията, която си обясняваме със затварянето на обществата зад Желязната завеса, конфликтът изложи на показ и отмъщението за националния суверенитет на бившите комунистически държави, които не понесоха “задължителния” характер на това решение, което засягаше, в техните очи, тяхната собствена идентичност.

На 16 юни 2018 г. Виктор Орбан държа реч за първата годишнина от смъртта на бившия германски канцлер Хелмут Кол. В нея той разкри, че е говорил с Доналд Тръмп по телефона и че са обсъждали каква е разликата между “една страхотна стена” и “една страхотна клетка”. После, продължавайки мисълта си, премиерът на Унгария мина към темата, която преобладаваше по време на изборната му кампания този април, в която партията му триумфира: имиграцията. “Може ли да имаме компромис, що се отнася до мигрантите?”, попита той. “Не – и от такъв няма нужда. Има някои въпроси, по които никога няма да постигнем съгласие. Миграцията е един от тях. До колкото сме запознати нито един документ не казва, че за да бъдем част от ЕС трябва да сме държава на имиграция. Именно затова съществуват държави на имиграцията в сърцето на ЕС, където мигрантите са добре дошли и където хората искат да се мешат с тях, и където искат да се интегрират. И има и такива държави, които не искат мигранти, които не искат да се смесват с тях и където тяхната интеграция няма място. В този тип ситуации няма нужда от компромис, а от толерантност. Ние толерираме това, че някои държави от Шенген приемат мигранти. По същия начин те трябва да толерират факта че ние не ги искаме. Те не бива да ни поучават, нито да ни мамят. И трябва да ни покажат уважението, което заслужава държава членка. И така ще има мир.”

Самоуверен национализъм 

В този ден г-н Орбан не уточни какво разбира под “мигранти” в своята държава, която всъщност е държава на емиграцията. Но в думите на управляващите Централна Европа се имат предвид много повече мюсюлманите, още повече че “бежанската криза” се превърна в “миграционна криза”. “Не искаме тези мигранти, искаме мигрантите от Украйна”, заяви пред нас напълно открито чешкият премиер Анджей Бабиш през декември 2017 г.

Това е първият път, в който препятствието е толкова ясно: възможно ли е две толкова радикално противопоставени концепции за европейската цивилизация да съществуват в сърцето на съюза, пременени като “толерантност”? Ако унгарският премиер може да си позволи да формулира това толкова ясно, то това е, защото новите управляващи в Европа са готови да отидат още по-далеч от него: австрийският канцлер Себастиан Курц, шефът на италианската крайнодясна “Лига” Матео Салвини, вицепремиер и министър на вътрешните работи, както и Маркус Шьодер, министър-президент на Бавария, който се противопоставя на германския канцлер. Без дори да споменаваме американския чичо Доналд Тръмп. В този дебют през лятото на 2018 г. Виктор Орбан триумфира дискретно.

В офиса си на брега на Дунав в Будапеща, който заема отскоро и който е недалеч от този на г-н Орбан, на няколко крачки от внушителния унгарски парламент, Гергели Гуляш, министър и говорител на правителството, също моли за “толерантност” от страна на “европейските елити”. “Историята е различна в различните държави в Европа”, опитва той дипломатично. “Това е довело до различни модели на обществата. Виждаме това с проблемите в интеграцията на парижките предградия: една стара колониална сила има различно отношение към имиграцията от нас.”

На 36 години, сериозен и прецизен зад мъдрите си очила, Гергели Гуляш е изгряваща звезда в галактиката на Орбан. Вицепрезидент на Fidesz, консервативната партия на премиера, той представлява младото поколение, което поема факлата от посткомунистическото поколение. Поколение на самоуверен национализъм. “Сама по себе си европейската идентичност не съществува”, заявява той. “Тя не може да съществува с националната идентичност”. Той настоява: “Всяка нация има правото да решава с кого ще живее.” Но, повдигаме ние въпроса за западащата демография, Унгария няма ли нужда от нова кръв? “Ако едно общество е способно да се възпроизвежда, то може да запази своята хомогенност”, отговаря той, намеквайки за политиките за раждаемостта на правителството си. И освен това, продължава той, дебатите относно образованието на имамите, както в Германия през 2017, са нещо, “което предпочитам да не съществува в моята държава.”

“Нови изисквания”

Що се отнася до жилките на антисемитизъм, които се видяха в кампанията на партията му срещу американския милиардер Джордж Сорос, евреин от унгарски произход, той отхвърля обвинението: “Еврейската общност във Фланция би била щастлива, ако живееше в такива добри условия, както евреите в Унгария”, отговаря той. Атаките, които доведоха до напускането на фондацията “Сорос” на държавата, където е изиграла ключова роля в демократичния преход, представят – погрешно – Джордж Сорос като знаменосец на имиграцията. Г-н Гуляш ги оправдава в момента, в който парламентът гласува законопроект на име “Стоп Сорос”, който криминализира помощта за бежанците. Според него милиардерът е имал позитивна роля в края на комунизма, но през последните години той се намесва в политическия живот в Унгария. “Поддържайки миграцията той не уважава националния ни суверенитет”. И именно на този суверенитет, добавя неговият приател Мате Кочиш, държат унгарците толкова много, защото толкова често са били лишавани от него в миналото.

Мате Кошич и Гергели Гуляш са посещавали един и същи лицей в Будапеща. Току-що назначен за ръководител на Fidesz в парламента, Кочиш, 37-годишен, също е част от новата вълна. С повече живец от министър Гуляш той се опитва да убеди отвъд линията на партията. “Да не ни считате за демократи е огромна обида”, казва той. “Ние, унгарското дясно, трябваше да се научим да се справяме с най-непоносими обвинения с усмивка. Така или иначе от младостта ми съм наблюдавал, че винаги десните правителства са маргинализирани.” Въпреки че именно тези десни правителства, дава да се разбере той, са успявали да се свържат с измъчената история на този регион и да “защитават Европа”: в крайна сметка “ако не бяхме спрели турците [през XVI в.], те може би щяха да отидат чак до Париж.”

Тази Европа, която унгарците на Орбан искат да спасят, е, разбира се, християнска. Именно затова те отхвърлят дебата между либерална и илиберална демокрация: “Никой не поставя под въпрос либералните ценности на ХIХ в.”, продължава Гергели Гуляш, “Но либералните партии на ХХI в. поставят нови изисквания: миграция, нови форми на брак, въпроси относно националната държава. Ние, защитниците на християнската демокрация, сме против това.”

“Отчаяние”

Мате Кочиш и Гергели Гуляш са учтивата версия на унгарския национализъм, обратното на историкът Мария Шмид, директор на “Домът на терора”, музей в Будапеща, който представя официалната версия на нацистките и комунистическите репресии. Мария Шмидт не прави намеци. Тя ни обяснява, че Западна Европа, която не е успяла да колонизира Африка, иска да “колонизира Централна Европа” и че ѝ е “писнало” от уроците на западните елити и “редакторите на “Льо Монд”. По същия начин по който и на европейците, радва се тя, “им е писнало от тези управляващи вдясно и вляво, които са убили всичко, за което си е заслужавало да се умре за Европа: християнските ценности, гордостта, културата, Историята”.

Би било грешно обаче да си мислим, че само екстремистите и ултранационалистите се чувстват недоразбрани в Централна Европа. Младият чешки министър на правосъдието Роберт Пеликан е умерен политик, който е украсил бюрото си с портрет на Вацлав Хавел. Той моли Западна Европа да разбере, че следвоенните транформации и бунтовете от 1968 са спомогнали на обществата им да еволюират в по-хуманистична посока. Елитите, които в Полша или Чехословакия са поели властта след падането на комунизма, са отрочета на този хуманизъм; но когато прилагането му става неудобно, както в случая на кризата с бежанците, “си дадохме сметка, че обществото никога не е приело тези ценности.”

Защо, пита се все още полският изследовател Якуб Вишниевски, бивш държавник, изолиран от “Право и справедливост”, “този регион, който се радва на добър икономически климат, избира да поеме назад? От умора да се надпреварваме със Запада. Не искаме повече да бъдем на колене, искаме да се събудим, да открием собственото си достойнство, законите си”. Да, определено е било наивно да си мислим в еуфорията на 1989, че траекторията е права линия. Както на Изток, така и на Запад.

Можете да прочетете цялата поредица „Повей от Изток към съюза“:

Част I: Има ли надежда за Източна Европа

Част II: Криворазбраната интеграция

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.