SHARE

„Повей от Изток към съюза“ е поредица на френския Le Monde в три части за еволюцията на държавите от бившия комунистически блок, според изданието „днес върха на копието на популизма“. 

Първа част: “Пропукването на демокрацията след желязната завеса” можете да откриете тук. 

Във втората част Силви Кауфман, специален пратеник на френската медия в Прага, Братислава, Варшава и Будапеща, разказва за “Криворазбраната интеграция на Централна Европа”. 

Това е едно малко австрийско селце с 6000 души население: Хайнбург ан дер Донау, там, където се срещат Дунав и Морава. Едно от онези малки селца, които въплащават историята на Mitteleuropa, Централна Европа. Виена е на 50 километра, Братислава още по-близо, на 15. Но не замъкът Хайнбург привлича толкова много съседите словаци. А супермаркетите. И не защото продуктите, които се продават тук, не могат да се открият в Словакия, както по времето на комунизма. Не, бурканчето “Нутела”, което се предлага в Хайнбург, властва и над лавиците на супермаркетите в Братислава, където също плащаме за него в евро. Просто – както ще ви уверят и днес в Словакия – “Нутелата” е по-добра от австрийската страна. По- мека. По-светла. Тъй като, повтарят те пред скептичния ви поглед, съставът ѝ не е същият; за потребителите от Запад, по-изтънчени, те слагат повече лешници. Това е доказателството, разбирате вие, че жителите на източната част на Европейския съюз, онези държави, присъединили се към ЕС през 2004, все още са смятани за граждани втора класа.

“Фереро”, производителят на незаменимия течен шоколад, напразно се опитва да отрече всякаква разлика – “синдромът Нутела” е невероятно издръжлив. Четиринадесет години след разширяването на съюза с десет нови членки, от които осем са държави от бившия комунистически блок, той илюстрира чувството – чувство на неприязън във всеки случай, – че тези държави не са от същия ранг като по-старите членки. За Якоб Вишниевски, поляк, който живее в Словакия, има полицейски контрол, който не се вписва – като този, на който той е обект от време на време на границата между Хайнбург и Братислава, въпреки че Австрия и Словакия са членки на ЕС и на Шенгенската зона. И проверките се извършват от австрийски полицаи, разкрива той, никога обратното. Това е изключително чувствителна тема.

И така, докато проблемът с “Нутелата” на две скорости се разпалва през февруари 2017, първият министър на Словакия по това време, левият популист Роберт Фицо, не се поколебава да се заеме лично с Брюксел. Чешката агенция по сигурността на храните изследва и сравнява 21 подобни продукта с идентична опаковка от едната и другата страна на тази нова желязна завеса. От 21 тествани продукти 7 имат абсолютно еднакъв състав, 3 крият малки разлики и 11 са много различни, винаги в ущърб на потребителите от Изток. Унгарската агенция следва примера и открива по-меки гофрети и по-твърда “Нутела”, отколкото в Австрия. На свой ред словашката агенция потвърждава подозренията: една марка панирана риба например съдържа 65% риба в Австрия срещу 58% в Словакия; вид омекотител за дрехи се продава на една и съща цена, но с 60 милилитра по-малко.

Скандал на преден план

Притиснати до стената, въпросните производители признават, че в крайна сметка може да има разлики, за да се приспособят към разнообразието от вкусове или традиции според пазара и че това засяга единствено пазара в Централна Европа. Загубена кауза. Полша надига глас срещу “хранителния расизъм”. В Будапеща говорителят на правителството вижда “най-големият скандал в близкото минало”. Роберт Фицо заплашва да призове гражданите към бойкот. Неговият чешки колега подчертава, че това поставя под въпрос “доверието на гражданите на ЕС”. След среща на Вишеградската четворка (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) те искат от Европейската комисия да се намеси, така че продуктите с еднаква опаковка “да имат един и същи вкус и качество”.

Отначало в Брюксел другите държавни европейски глави намират случая за смешен. Но само до деня, когато Роберт Фицо говори в продължение на два часа с Жан-Клод Юнкер, президента на комисията, относно този въпрос. В крайна сметка люксембургчанинът отстъпва. “В един равен съюз – казва той по време на речта си за състоянието на съюза на 13 септември 2017 г. – не може да има потребители втора класа. Не мога да приема, че хората, в частност в Централна и Източна Европа, купуват продукти с лошо качество, които са представени и носят същия етикет като тези в други държави. Един словак заслужава да има толкова риба в панираната си риба, колкото и другите. Един унгарец заслужава точно толкова телешко в наденицата си. Един чех – същото количество какао в шоколада си! Тези практики са забранени в рамките на ЕС.” Но ключовото е, че милион евро са присъдени на агенциите в тези държави като помощ за справяне в хранителната джунгла.

Няма малки победи и психологически тази е голяма. Но сме далеч от идеалите на Вацлав Хавел, които той утвърждава като президент на все още Чехословакия на 9 май 1991 г., по време на церемонията по награждаването с награда “Карл Велики” в Аахен: “Осъзнавайки днес, че принадлежим към това, което наричаме “Запада”, най-напред признаваме една определена цивилизация, определена политическа култура, определени универсални принципи, интелектуални и духовни ценности, а не само съществуването на по-богати съседи”, декларира той. “Това не е просто една цивилизация, една култура и едни ценности, които ни опияняват след падането на комунизма; това са една цивилизация, една култура и ценности, които считаме за свои, защото през вековете сме допринесли за тяхното създаване. Това не е някаква очарованост пред един друг свят. Напротив – това е желание след десетилетия на пречки да поемем отново по пътя, който така или иначе е наш.”

Радост, примесена с разочарование

Хавел без съмнение би бил изненадан, ако днес можеше да види до каква степен този път се е превърнал в мъчение, дори понякога изпълнен с жлъч. Наваксването с “по-богатите съседи” е надделяло над останалото. Не е рядкост да чуете политик от централна Европа да обвинява Франция или Германия в “колониализъм или неоколониализъм”, както във Варшава миналата седмица по време на една от кръглите маса на Бергендорф, организирана в Хамбург от фондацията Körber в полза на диалога. Какво би казал Хавел за тези благородни общи “ценности”, погълнати от мигрантската вълна?

Ян Трушчински никак не е изненадан. Начело на преговорите по време на присъединяването на Полша към ЕС – процес, който продължава седем години, от 1997 до 2004, – а след това посланик на държавата си в съюза в Брюксел, този изключително финен и учтив в стил “стара Полша” мъж гледа на извървения път със свободата на дипломат, който се е пенсионирал, но който никога не е изпускал от поглед този исторически проект. В крайна сметка той е един от ключовите елементи. На 69 години той стига до заключението, че чувства “радост, примесена с разочарование”. Радост, когато анализира числата на изключителната еволюция на икономиката на държавата си за по-малко от двайсет години: през 2004 жизненият стандарт на поляците е 50% по-нисък от средните стойности за ЕС; през 2018 той е 67% и продължава да следва треакторията си, задминавайки този на Унгария и Гърция. Разочарование пред спектакъла на разделение между съгражданите си, между това, което той нарича “отваряне навън и отстъпление навътре”, разделение, побързва да уточни той, с което Полша не е единствена.

А не е изненадан, тъй като преди петнайсет години, докато е участвал в публични срещи из цялата страна, за да обясни какво означава членството в ЕС (“Имах шейсет и седем такива срещи”, спомня си той), той наблюдава зараждането на това разделение, най-вече в провинцията. В страните от Вишеградската четворка е организиран референдум за присъединяването. В Полша, казва Ян Трушчински, настроението не е еуфорично: “Имаше усещане за безсилие, за неизбежност. Хората бяха дълбоко разтревожени, несигурни относно какво означава това за тях – отварянето на пазара, свободната търговия… В най-добрия случай си казваха, че това ще донесе ползи за поколението на децата им.” Резултатите от вота отразяват това безсилие: в Брюксел и във Варшава си отдъхват с облекчение, когато избирателната активност минава 50% на 8 юни 2003 г. Вотът “за” побежава със 77% от гласовете и 59% избирателна активност. Наложило се е да мобилизират дори свещениците…

Булката закъсня

В модерния си офис в Европейския парламент в Брюксел полският депутат Данута Хюбнер, още по онова време въвлечена в приключението, си спомня с усмивка обиколката на свещеници, за чиято организация помага в края на 90-те като част от усилие да убеди за присъединяване в провинцията мощната епископална група, която изпитва недоверие към тази Европа, в която има свобода на абортите и хомосексуалността. Един от пристигналите начело на делегацията е кардинал Глемп, примас на Полша, както и полските свещеници, които в крайна сметка успяват да бъдат убедени. Един от тях дори си мечтае за огромна потенциална евангелизация, която би била възможна в Турция, ако някога, някой ден самата тя се присъедини към съюза… Но все още липсва най-важният глас измежду тях, папа Йоан Павел II. “Отчаяно чаках той да говори относно Европа”, спомня си Хюбнер.

Последната визита на първосвещеника в Полша, в Краков през 2002-ра, е идеалната възможност. Пред 2,5 милиона вярващи, дошли да го чуят, папата въпреки всичко изчаква с думите си, по-склонен да заклейми “шумната пропаганда на либерализма”. После, най-накрая, в момента, в който се качва в самолета, той казва така чаканите думи: “Полша ще намери дължимото си място в Европейския съюз. Тя няма да изгуби своята идентичност, а ще обогати континента”. Войната е спечелена: поляците гласуват “за”. Примирено.

През 2018 г. никой не говори за ентусиазъм в спомените за този период. Освен за да признае като Данута Хюбнер, че са грешали: “Идеализирах полското общество”, казва тя, гледайки назад във времето. “Надцених европейската емоция и подцених дълбочината на промяната на мненията.” Ако днес попитате 37-годишния унгарски министър Гергели Гуляш, току-що назначен за говорител на новото правителство на Виктор Орбан, дали се е разчувствал в деня, когато страната му е станала член на ЕС, той студено ще ви отговори “Не”, без дори да се поколебае и за секунда. Това се случва по времето на социалистите, аргументира се той, “и социалистите не знаят нито да празнуват, нито да използват символика”.

Всъщност между старата Европа и новата Европа, анализира в Будапеща Петер Акош Бод, бившият управител на Централната унгарска банка, “това беше брак по сметка, а не по любов. Историята с любовта беше 1990-а [сриването на Съветския блок], не 2004. Когато вече се оженихме, през 2004 г., чарът се беше изпарил: булката закъсня.” Междувременно реалността на капитализма удря ентусиастите с пълна сила.

Снизхождението на Запада

Всъщност свадите вече бяха започнали. През 2003 г. бесни, че поляците, чехите, словаците и унгарците са подписали писмо в полза на американската интервенция в Ирак, на която той се противопоставя, Жак Ширак, по това време президент на Франция, публично изразява съжалението си, че тези управляващи са “загубили шанса да си замълчат”. Малко би било да се каже, че това презрение оставя своите следи. След това през 2005 г. пейзажът става още по-мрачен: “не”-то от страна на французите и нидерландците по време на референдумите за проекта на Европейската конституция, над която новите държави членки са работили с ентусиазъм, сериозно охлажда ентусиастите на Запад, както и на Изток. Последен тежък психологически удар е финансовата криза през 2008 г. и със сигурност гръцката дългова криза, която последва. Зашеметени, министрите от Източна Европа асистират в дебати, в които избухва дезорганизацията на Европа. Един от тях ни довери за шока си, изправен пред “паниката, дори нещастието” което се разкрива пред очите му в залата на Европейския съвет.

Въпреки всичко в началото на 2000 има сватбени подаръци. Считани за дължими, те изглеждат достатъчни, за да оправдаят този брак по сметка. Но дори и тук има недомлъвки. Унгарецът Балинт Аблонци е съвсем млад и все още не е журналист по времето на падането на Берлинската стена. “За нас Западът беше Австрия – спомня си той. – След 1989 г. си казахме, че ще живеем като австрийците. Това беше всеобщото настроение. И въпреки че направихме всичко, което се искаше от нас, все още не сме Австрия.” Тези фрустрации намират отдушник в идеята, че богатите държави откриват, че комунистическите държави се превръщат в конкурентни икономики и отказват да играят по правилата. Тази идея все повече и повече се разпространява на Изток. “Западът се страхува от конкуренцията, от дъмпинга”, счита бивш министър. “Това е един много лош прочит на историята. Не ви виня: вие просто не успяхте да хванете дълбочината на проблема. ГДР бързо се осъзна, буквално за ден, но тя имаше Западна Германия. Останалите нямаха нито Западна Унгария, нито Западна Полша. Ние минахме към Запада напълно голи, без никаква защита.”

Марек Правда, бивш полски посланик в Брюксел, а днес представител на Европейската комисия във Варшава, поставя “края на реториката с наваксването” през 2010 г. Централна Европа най-сетне има своите компании, които са способни да се впуснат в огромното глобално море, като Fakro, конкурентния полски производител на покривни прозорци. Наративът за конкуренцията набира сили. Но светът на конкуренцията е безмилостен свят: Fakro се сблъсква с Velux, конкурент от Дания, свикнал да царува над европейския пазар. Новите играчи обвиняват Брюксел, че защитава големите риби, забравяйки, че именно благодарение на Брюксел и малките имат достъп до единния пазар.

Нови болки

Към тази неприязън се добавят и обвиненията за установяване на “илиберална демокрация”, като настоящото полско националистко правителство отвръща на удара с нова концепция: Франция, казват те, практикува “протекционистка демокрация”, която ограничава свободата на движение на работниците. Притиснат между чука и наковалнята, Марек Правда отсъжда: “Еманюел Макрон си знае своето за дъмпинга. Полша си знае своето за Fakro. Трябва да се намери компромис между тези два наратива.” Още повече че Централна и Източна Европа стана свидетел на масовото бягство на млади хора към Запада, за да се възползват по най-законов начин от света на свободите и предимствата, предлагани от ЕС. В истински демографски кръвоизлив, трагично изтичане на мозъци, този “Изход от Египет” ранява онези, останали у дома. “Това е новата ни голяма болка – отбелязва един интелектуалец. – Западът ни отне децата.”

Ами сега? Провал ли е разрастването на посткомунистическа Европа? Добрата новина е, че никой не го казва; въпреки всичко се намират достатъчно протагонисти, които да припознаят днес успехите, които са очевидни, извън добрите икономически статистики. Множество избрани политици изкарват на преден план ползите от въвеждането в държавите им на норми за социална протекция и демократични практики благодарение на Европа. Най-сериозното слабо място, което впоследствие е открито в този процес, е що се отнася до връзката с националната идентичност и с интеграцията на общи ценности. Пиер Московиси, днес европейски комисар, може да го потвърди от позицията си на бивш министър на европейските работи, който от Франция подготвя разрастването в правителството Жоспен (1997-2002). Син на еврейски интелектуалци от Централна Европа, той има семейна връзка с региона. За него “съществува фундаментално неразбиране, което не е адресирано: връзката с нацията. Ние, страните основателки, създадохме Европа, за да победим национализма. За страните от Централна Европа Европейският съюз след СССР беше завръщане към нацията. Те искаха да открият националната си идентичност.

Това е широко споделяна констатация: липсата на акултурация [терминът акултурация означава връзките между две или повече различни култури. Вследствие на продължителен контакт между техни представители (индивиди или групи) се получават изменения в културния патерн на едната или двете групи – бел. прев.]. Полският депутат Данута Хюбнер съжалява, че са пропуснали “момента, в който трябваше да се наложи реториката за Европа като проект за мир и сигурност, момента, в който трябваше да изградим общност на ценности”. Всеки има своите причини: посткомунистическите демокрации имат да се справят със своята собствена вътрешна политическа трансформация, а Франция и Германия са имали други приоритети. “Не се възползвахме от прехода в чакалнята, за да изградим една европейска, демократична култура”, добавя Пиер Московиси. “Затова днес, когато говорим за Европа, не говорим за едно и също нещо.” Там, където първите държави членки виждат исторически, наднационален, цивилизационен проект, онези, които са пристигнали по-късно, споделят визията за една практическа, транзакционална Европа. Историята на ХХ в. ги поставя в лоша позиция, що се отнася до трудоемкото изграждане на тази Европа: от тях просто се иска да смелят това, което бюрократичният брюкселски гений е нарекъл “достиженията на правото на Европейския съюз (acquis communautaire)”.

Привържениците на ЕС се успокояват, гледайки социологическите проучвания, които твърдо показват висок процент на привързаност към принадлежността в ЕС в страните от Вишеградската четворка. Но внимание, предупреждават експертите: погледнете отвъд въпросниците и ще видите, че тази привързаност, доста повърхностна, почива на предимствата от единния пазар, свободата на придвижване и европейските фондове, които финансират възстановяването на тези държави. Още по-лошо, казва Ян Трушчински: “На глобализацията и либералния начин на живот е гледано като на негативни последствия от присъединяването към ЕС.” А от своя страна Полша, която успява да си създаде в Брюксел репутацията на конструктивна и влиятелна държава членка, в момента е преследвана като държава, която не играе в екип и поставя под въпрос ценностите на правовата държава. По тази тема бившият преговарящ не се колебае да отговори: ЕС много е закъснял с действията си. “Структурата на нашия европейски клуб е много крехка”, подчертава той. “Тя почива на взаимното доверие. Това няма как да работи, ако всички не приемат едни и същи принципи. В такъв случай създаваме друг клуб, който да почива на транзакции.”

Това е друга област, в която Европа закъснява с действията. От 2015 г. насам миграционната криза доведе до покачване на антиимигрантските сантименти на Запад и настоявания за национална идентичност на Изток. Този взривоопасен коктейл днес поставя под заплаха самото съществуване на съюза.

Материалът е втора част от серията на Le Monde, посветена на Източна Европа и прехода. Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“. Продължението и връзки към него ще може да откриете по-долу след превода и публикацията им на страницата на „Терминал 3“.

Първа част може да прочетете тук. 

Снимка: P.Tracz/KPRM

 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.