SHARE

С 50 на 48 гласа “за” американският Сенат одобри номинацията на президента Тръмп – Брет Кавано – за върховен съдия. Това е човекът, който по време на изслушванията заподозря “заговор на Клинтъните” и интриги на “левичарски НПО-та” зад атаките срещу него. Това е и човекът, срещу когото се обявиха над 2400 (!) американски професори по право заради липса на качества за най-високия съдебен пост в САЩ и за когото има сериозни съмнения, че е направил опит за изнасилване, когато е бил тийнейджър.

Потвърждаването на номинацията на Кавано може да коства прескъпо и на републиканците на предстоящите след месец избори за Конгрес, след като ожесточиха движението МеТоо срещу себе си.

Всичко това бе извършено в името на заветния пети вот, с който – убедени са републиканците – деветчленният Върховен съд на САЩ най-сетне ще има твърдо консервативно мнозинство.

Като много други понятия този “консерватизъм” (или “оригинализъм”) се представя като благороден почин да бъдат върнати старите порядки в САЩ – от традиционни християнски ценности, през повече права на щатите до тълкуване на конституцията, така както Бащите основатели са я разбирали. Проблемът е, че тези стари порядки не е известно кога са съществували и със сигурност нямат общо с Републиканската партия от миналия век.

Напротив, преди Втората световна война именно републиканците са били партията, бореща се за повече граждански права и тяхната защита, отлично вписващо се в кредото им, че свободата на индивида е основа за прогреса на обществото и тя трябва да бъде разширявана за създаването на “един по-съвършен съюз”.

И след Втората световна война отново републиканските президенти Айзенхауер, Никсън, Форд, Рейгън и Буш-ст. продължават тази традиция. През втората половина на XX в. председатели на Върховния съд на САЩ са Ърл Уорън и Уорън Бъргър, номинирани съответно от Айзенхауер и Никсън. Те не само подкрепят, но дори и водят съда към едни от най-прогресивните му решения:

В делото Brown v. Board of Education от 1954 г. Върховният съд утвърждава правото на чернокожи да посещават университетите, които дотогава са запазени само за бели. А по делото Miranda v. Arizona от 1966 г. съдът  постановява, че на всеки задържан трябва да му бъдат прочетени правата от задържащия го полицай. По делото Roe v. Wade, 1973 Върховният съд на САЩ признава правото на жените за аборт – решение, което и до днес е единствена защита срещу опитите на консерваторите да забранят абортите в множество щати.

Същият този съд, воден от републикански номинирани съдии, забранява молитвите в училище, разширява правата на подсъдимите, налага сериозни ограничения върху смъртното наказание, бори се с изборните манипулации като т.нар. gerrymandering (манипулиране  на границите на избирателни райони в полза на партия или социална прослойка) и отхвърля множество ограничения върху личната свобода.

В този период това изобщо не влиза в противоречие с политическата идеология на Републиканската партия. Така например през 70-те години на миналия век републиканците приемат първите закони в подкрепа на правото на аборт, а демократите от Юга са техни противници.

Тази традиция продължава и при президентите Рейгън и Буш-ст, изправени пред една променяща се Републиканска партия, в която “либералното крило” (макар представителите му да не се възприемат изрично за такива) е вече почти унищожено.

И въпреки това и двамата президенти номинират съдии, съхраняващи основните достижения на американската юриспруденция. Сандра Дей О’Конър, номинирана от Рейгън, става първата жена върховен съдия. Тя заедно с Антъни Кенеди – също номинация на Рейгън – е решаващият глас в почти всички социално натоварени казуси пред Върховния съд. Към тях се присъединява и Дейвид Сутър, номинация на Буш-ст, а Джон Пол Стивънс, номинация на Форд, дори се смята за лидер на “либералното крило” на съда до оттеглянето си през 2010 г.

Но с промяната в Републиканската партия идва и промяната във Върховния съд на САЩ. Тя става бавно и продължава десетилетия. В съда навлиза ново крило, което обуславя вярванията си с т.нар. “оригинализъм” – юридическа философия, според която правният текст трябва да бъде тълкуван така, както е бил замислен от своите създатели.

Макар “оригиналистите” да критикуват “създаването на нови права” от съда, именно това крило стои зад някои от най-изумителните юридически творения. Такъв пример е новият прочит на Втората поправка на конституцията на САЩ, за която “оригиналистите” считат, че забранява налагането на какъвто и да било оръжеен контрол.

За над 200 години от приемането на Втората поправка бе всеобщо прието, че тя не поставя никакви ограничения нито на федералната, нито на щатската власт да приема законодателство за контрол на оръжията“, пише номинираният от републиканския президент Форд въховен съдия Джон Пол Стивънс.

През 2008 г. Върховният съд отхвърли дългогодишното разбиране на председателя на съда Бъргър и други за ограничения обхват на Втората поправка с решението по делото District of Columbia v. Heller, с което изведе лично право за носене на оръжие. Аз бях сред четиримата противници. Това решение, за което оставам убеден, че бе грешно и със сигурност спорно – предостави на оръжейното лоби (NRA) пропагандно оръжие с огромна мощ.”

Джон Пол Стивънс е също толкова критичен и за решението по широко обсъжданото дело Citizens United v. FEC от 2010 г., което дава на корпорациите възможност за неограничени дарения към политически кампании. То е фактор, за който се смята, че води до огромна зависимост на политиците от бизнес интереси и страх да не бъдат засегнати някои икономически теми.

Тази нова “консервативна” фракция в съда има два отличителни белега: 

  • отричат всякакви конституционни права, които противоречат на техните религиозни разбирания, и
  • открито толерират определени бизнес интереси.

Днес тази фракция вече има мнозинство във Върховния съд, а с това може да настъпи и нова ера в юриспруденцията. Върховният съд на САЩ обаче не е просто значим за Америка – това е една от най-влиятелните правни институции в света, чиито тълкувания водят до промяна в начина, по който мислим за правото въобще.

От момента, в който Върховният съд задължи всички щати да признават сключваните гей бракове с решението по делото Obergefell v. Hodges от 2015 г., ЛГБТ движенията навсякъде по света постигнаха сериозни успехи. Така през 2018 г. Съдът на ЕС последва американските си колеги с делото Coman.

Трудно може да се посочат по-известни и влиятелни юристи в днешно време от върховните съдии в САЩ.

На мнозина извън правната професия ще им е трудно да посочат името дори на един български съдия. Лаиците биха разпознали председателя на Върховния касационен съд в България – Лозан Панов – най-вече защото стана мишена на Пеевската пропаганда, когато влезе в битка срещу овладяването на съдебната система от задкулисието. Някои биха разпознали и бившия председател на Върховния административен съд, Константин Пенчев, но може дори да не знаят, че понастоящем той е конституционен съдия.

Едва ли дори редовно четящите новини граждани могат да посочат повече от пет-шест други български съдии (повечето станали известни след скандал). А със сигурност дори дългогодишни юристи ще се затруднят да посочат юридическата философия на отделните магистрати.

Това не е типично само за България. В повечето страни, както от романската система, като Франция и Германия, така и в системата на общото право като Британия, съдиите са неизвестни, те говорят от името на институцията, която представляват, и рядко като отделни индивиди стават обект на анализ от медиите и гражданска активност от избирателите.

Обратното важи за САЩ. На американците ще им е далеч по-лесно да изредят деветимата съдии във Върховния съд, отколкото да си спомнят името на конгресмена, за когото са гласували.

Имена като Рут Бейтър Гинсбърг и починалия Антънин Скалия са по-известни дори от американски президенти. На политически митинги може да чуете боен вик “Мерик Гарланд!” – който не е рок звезда, а председател на апелативен съд, който бе блокиран за върховен съдия. Или “Никакви Сутъри повече!”, с който републиканците нападат Дейвид Сутър, който президентът Буш-ст. препоръчва, мислейки за твърд консерватор, а той се оказва умерен, дори либерален в своите възгледи.

На последните президентски дебати през 2016 г. бе обсъждан например председателят Джон Робъртс заради това, че дръзна да реши, че здравната реформа на Барак Обама не противоречи на конституцията.

Медиите представят като сериозна новина факта, че Кларънс Томас се е обадил по време на изслушване пред Върховния съд. Нещо, което последният почти никога не прави.

На смъртта или на оттеглянето на върховен съдия в САЩ се гледа като на инфарктно за бъдещето развитие на страната събитие, без значение от кой политически лагер сте.

Тази драматичност не е от днес. В своята история Върховният съд на САЩ винаги е имал съществена роля в посоката на Америка, а в последните десетилетия и за развитието на световната юриспруденция.

Инсталирането на републикански апаратчик, който се превърна в символ на насилието над жените и повтаря безкритично опорките на Тръмп, ще има сериозни последици за години наред.

Карикатура: Bruce MacKinnon/Halifax Chronicle Herald

SHARE
Йордан Цалов, студент по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", стажувал в представителството на ЕК в София и в Европейския парламент.