SHARE

Кога нормалността престава да бъде нормалност? Всъщност кой определя какво е нормално? Аз, вие, общността около нас, налаганите с години норми? А не се ли променят точно тези норми всекидневно с промяната на средата, в която живеем? Е, ако на първите три въпроса може би е възможно да се отговори обективно, то към последния ще подходим напълно субективно с отговора, даден преди повече от четири десетилетия от Дж. Г. Балард с “Небостъргач” (“Колибри”).

Страховитата антиутопия се развива във футуристична 40-етажна сграда с 1000 апартамента, последният от които е закупен буквално дни преди да започнем разходката си из Небостъргача. Удоволствието е скъпо, тъй като целият комплекс на брега на Темза по план ще се състои от общо пет небостъргача и напълно ще задоволява нуждите на своите резиденти. И все пак на най-долните етажи живеят най-бедните сред богатите, на горните – знаменитостите. На покрива е апартаментът на своеобразното кралско семейство на архитекта Антъни Роял, чиято съпруга е безумно млада и разполага със свои собствени висящи градини.

Вавилонските препратки и кастовото разделение, разбира се, няма как да не се отразят на всичко, което ще прочетем по-нататък. Разделени от двата търговско-развлекателни етажа – 10-и и 35-и, трите прослойки на небостъргаческата общност рано или късно се изправят едни срещу други. Обещали са им рай, но техният бог ги е напуснал след последната продажба и ги е оставил на произвола на собствените им социални норми, нелогично променящи се с всеки изминал ден.

Започваме с д-р Робърт Лейнг, уважаван и наскоро разведен преподавател по медицина, по-късно продължаваме с телевизионния продуцент Ричард Уайлдър, с архитекта Роял и неговия приятел, гинеколога Пангборн. Всеки от тях има свое място и мисия в рамките на Небостъргача, но гигантската сграда сякаш не е съгласна с това. Както и с местата на останалите хиляди свои жители.

Постепенно порядките се променят, живеещите на най-долните етажи искат да се изкачат нагоре по вътрешната социална стълбица (завладявайки асансьорите), знаменитостите се борят с всички средства да запазят позициите си на върха. Архитектът Слънце сякаш само наблюдава от тронната си зала на покрива. Представите за нормалност се променят, всичко извън Небостъргача става ненужно и лудо, нямаме нужда от нашественици да решат собствените ни проблеми. Неее, ходенето на работа е скучно, Небостъргачът ни дава всичко необходимо.

Ето как е обяснено накратко чрез една от лекциите на д-р Лейнг пред неговите студенти:

“Постъпателната ампутация на крайници и гръдни кошове, на глави и корени от екипите студенти, които до края на семестъра щяха да сведат всяко едно от телата до купчина кости с погребално етикетче, напълно съответстваше на разпада на света около небостъргача.”

Да, точно толкова натуралистичен и на места зловещ е Балард в “Небостъргач”. Следват изнасилвания, побои, хладнокръвни убийства, промискуитет, кръвосмешения, диващина, истински разпад. Накрая всичко се събира на едно място, разбира се – точно на онова място, което първоначално е разделило собствениците на 1000-та апартамента.

Разпадът на небостъргаческия строй става като по учебник. Обещанието за един идеален свят, в който всички са равни, пропада в мощната имплозия от сблъсъка между кастите. Всъщност целият роман е сякаш учебник по социология и социална психология, комбиниран с препратки към историята и нелош поглед към бъдещето. Социализмът вътре в сградата, при който всички плащат еднакви такси, но живеещите на най-горните пет етажа имат повече придобивки, накрая се свлича до празните рафтове на хипермаркета. Добре позната в някои страни картина. Добре познатото самозалъгване, че при първата стъпка, наподобяваща “старата” нормалност, вече сме почти накрая на правия път…

Предупреждавам, често ще се чувствате подценени от честото обясняване на това, което вече сте прочели няколко страници по-рано. Дж. Г. Балард е можел спокойно да си спести казването на това, което вече е разказал. Просто защото го е разказал по достатъчно вклиняващ се начин.

Сега идва моментът, в който да отговорим на въпроса защо “Небостъргач” излиза на български повече от 40 години след написването си – книгата бе екранизирана от британския режисьор Бен Уитли. Полуекспериментален опит да бъде предадена абсурдността на случващото се по един сякаш нормален начин, със сериозен звезден състав – Том Хидълстън, Джеръми Айрънс, Люк Еванс, Сиена Милър, Джеймс Пюрфой – изобщо магия. Но магията, за жалост, не се е получила, просто не докрай.

Ако не беше навикът ми да не гледам екранизации, преди да съм прочел книгите, вероятно щях да сметна лентата за пълна побърквация. Е, след “пътеводителя” от Балард нещата бяха що-годе наред. Единствено не стана ясно защо филмът така и не се появи по кината у нас.

Все пак, ако решите да опитате и двете – и книгата, и филма, то задължително първо на хартия, след това лентата.

А историята, тя може би ще се повтори още след последната страница, когато и последният апартамент от Небостъргач №2 е населен…

Още ревюта от Александър Кръстев можете да прочетете в най-големия сайт за книги и четене у нас „Аз чета“.