SHARE

Мая Джасаноф, асистент-професор в “Харвард”, представя за Guardian ревю на  “Кохинор” от Уилям Далримпъл и Анита Ананд – един диамант с позорна слава и имперско кръвопролитие”. Историята на известния диамант, от император Шах Джахан и неговия Паунов трон през 1600 до днешните призиви за неговото връщане.

Разследващите журналисти знаят, че начинът да стигнат до добрата история е да “следват парите”. В тази ярка история за един от най-известните скъпоценни камъни в света – индийският диамант, познат като “Кохинор” – Анита Ананд и Уилям Далримпъл придават нов смисъл на старата максима. “Следвай диаманта” – откриват те – и той може да те доведе до динамична, оригинална и изключително увлекателна история за империи. 

Много преди диамантите да се превърнат в синоним на Запада за богатство, индуистките свещени книги им дават магически, дори божествени качества, докато централноазиатските страни – включително владетелите на Моголската империя от XVI в. в Индия  – ценят високо рубините като материално проявление на светлината на залязващото слънце. По празници Моголският император претегля собственото си тегло в скъпоценности и впоследствие разпределя богатството между хората. Имперската хазна от 1600 г., описвана от изумени посетители, е била изпълнена с водопади от скъпоценни камъни с изключителна големина, яснота и цвят.

Кой от тези камъни е “Кохинор” не може да каже никой, но към средата на XVII в. той гордо стои на внушителния Паунов трон, поръчан от император Шах-Джахан. Няма да има по-голям пример за разкоша на Моголската империя от това необуздано, инкрустирано с бижута изделие, “без паралел във всяко друго богатство на минали и настоящи крале”. Нито по-голяма награда за всеки един моголски враг. През 1739 г. персийският владетел Надир-Шах нахлува в Делхи и превзема столицата с жестоко клане. Тронът заедно с положения в него “Кохинор” напускат Индия по време на “кървавото плячкосване” и са занесени  в Персия на гърба на хиляди слонове, камили и коне.

Обратно в Хоросан, Надир-Шах сваля от трона две от най-големите му бижута – “Кохинор” и един изумителен рубин – и ги носи на ръцете си. Оттук нататък диамантът ще бъде обвързан с победата и загубата на власт. Самият Надир-Шах се превръща от победител в жертва, когато е убит в конспирация през 1747 г. Лоялен афгански бодигард на име Ахмед-Шах спасява диаманта и го пренася до Кандахар, където сам носи бижуто на ръката си и основава империя, която се разпростира от Афганистан дълбоко в Северна Индия. Неговите наследници не успяват да защитят владенията и враговете ги разкъсват парче по парче. В първата част на 1800-те афганистанците загубват източните провинции в Индия от сикхския владетел Ранджит Сингх, който на свой ред взема “Кохинор”.

“От всички собственици на “Кохинор”, пишат Ананд и Далримпъл, Ранджит Сингх прави най-много за диаманта.” Той го превръща в символ на властта си. Със сигурност привлякъл вниманието на британците, които към 1810 вече изпитват възхищение към него поради военната му храброст, административната ефективност и личния му чар. Но възхитата е първи братовчед на завистта и около десет години след смъртта на Ранджит Сингх Британската Източноиндийска компания е подчинила сикхите и анексирала Пенджаб. Третият член от примирието през 1849 казва, че: “Скъпоценният камък, наричан “Кохинор”… ще бъде отстъпен от махараджата на Лахор на кралицата на Великобритания”.

Когато британците вземат “Кохинор”, диамантът притежава по-малка стойност за повечето европейци от бучка въглища и по-малко свойствена красота от мидена черупка или пауново перо. Стойността на камъка остава, подобно на стойността на Пикасо на международния пазар за изкуство, консенсус за качествата му, редкостта му и произхода му. Това в крайна сметка е плод на изкусни разкази.

Генерал-губернатора лорд Далхуси набляга на наратива за последното завоевание на Източноиндийската компания. “Не всеки ден офицер от правителството добавя четири милиона поданици към Британската империя и поставя историческото бижу на моголските императори на короната на собствения си суверен”, обявява Далхуси. “Това сторих аз.” Той моли заместник-администратор да напише история, която да бъде изпратена обратно в Англия с диаманта. Тя съдържа най-цветните легенди за камъка, които (както отбелязват Ананд и Дарлимпъл) остават в по-голямата си част неоспорвани и до днес. След това Далхуси слага бижуто в кожена кесия, слага я под блузата си и го ескортира до Бомбай за изпращане към кралица Виктория.

Ако “Кохинор” звучи като магически тур в историята, това се дължи не толкова на предполагаемите качества на камъка, а по-скоро, както авторите проникновено отбелязват, на факта, че историята на имперската власт е винаги в същността си история на насилието. Това не е книга за гнусливите. В нея има носове, проядени от болести; очи, пронизани с горещи игли; живи кремации; бавно натравяне и жертва на мъчения, коронована с разтопено олово.

Най-сърцераздирателната история в книгата засяга последния индийски собственик на диаманта, Далип Сингх. Коронован махараджа на Лахор едва на пет годинки и свален от трона на 10, той е отгледан от шотландски настойници, приема християнството и в юношеството си е преместен във Великобритания, където става любимец на кралица Виктория. Но травматичното изселване започва да се проявява и в 20-те си години Далип се свързва отново с майка си, която е в изгнание, жени се за жена, която Виктория не одобрява, и изпада в немилост. През 1880 г., банкрутирал и отхвърлен от кралицата, той се отправя към Индия, следвайки несполучлив план да си върне Пенджаб с руска подкрепа. Той е арестуван по пътя и умира в бедност няколко години по-късно.

Колкото до самия диамант – моментът, за който се предполага, че ще бъде неговият апотеоз, почти издъхва. Представен на тъмен кадифен плат по време на Голямото изложение през 1851, “Кохинор” изглежда разочароващо мътен. Газови светилници и огледала трябва да бъдат поставени около него, за да подобрят блясъка му и през 1852 г. принц Алберт решава да подложи камъка на повторно шлифоване, за да го направи по-брилянтен. Шлифовката стопява диаманта почти наполовина до 93 карата. Поставен в центъра на короната на кралицата, “Кохинор” краси нова династия императори.

Днес Британската империя също е залязла. Елизабет II никога не е носила “Кохинор” и от независимостта си през 1947 Индия и Пакистан на няколко пъти са молили диамантът да бъде върнат. “Какъв е правилният отговор на имперския грабеж?”, питат Ананд и Дарлимпъл на последната страница на книгата. Въпросът със сигурност заслужава по-добър отговор от този, който Дейвид Камерън даде, когато бе помолен да върне “Кохинор” през 2010 г.: “Ако кажем да един път, то изведнъж целият британски музей ще се изпразни.”

Истинският урок на тази книга е, че същите трофеи, които определят силата на една империя, стават символи на тяхното падение. Но след като съвременните диаманти се синтезират толкова лесно, че може да превърнеш останките на любимите си хора в тях, може би следващото пътуване на “Кохинор” няма нужда да бъде повод за скръб.

Снимка: National Geographic

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.