SHARE

С Кедъра се познаваме цял живот. Или почти. Свързва ни телевизията. Станахме истински близки в ефир. Буквално. И двамата направихме своя дебют на “малкия-голям екран” при старта на сегашния формат на сутрешния блок на БНТ. В един период от време дори бяхме екранни половинки. В смисъл, Кедъра водеше и политическата част на предаването, заедно с мен. Но ме “заряза” заради Олимпиадата през 2004-та… Това е шега, но и не съвсем. Разговорът ни е топъл и истински, колкото само разговорите между истински приятели могат да бъдат. Още, когато решихме в редакцията на Терминал-а (както вече наричаме Терминал 3 помежду си), че той ще бъде нашата личност тази седмица, си представих как крачим заедно в парка. Може би, по подсъзнателната аналогия на това, как крачим заедно в живота през всичките тези години (от началото на 90-те). И го направихме точно така. Срещнахме се в Докторската градина.

Откъде да започнем, Кедърче?

Ми, не знам, аз изобщо не съм си представял, че мога да ти давам интервю (смее се). Това е нещо изумително! Просто е нещо, което още не мога да асимилирам, въпреки че сме седнали вече и го правим.

А не е ли това най-хубавото нещо на новото време?

То какво значи ново време, не знам?

Това, в което се оказахме, че живеем.

Ние живеем в някакво много странно време, не знам дали е ново. То май е старо.(смее се)

Ново от гледна точка на това, че хората като нас сменят амплоа, но остават водени от принципите си – на практика – едни и същи. С теб сме правили много неща, били сме заедно в Телевизията, водели сме сутрешен блок, аз напуснах, поех в някакви други води. Била съм говорител на правителството, сега ти правя интервю, но аз съм си все аз…

Да, така е. То затова ти казвам, че времената не са нови, защото най-важното нещо е да си останеш ти. Любимото ми парче на Тангра е “Бъди какъвто си” – то е нещо, което всеки трябва да си слуша сутрин. Също както водещите в телевизията, трябва да си слагат текста на “Dust in the Wind” на огледалото в гримьорната, защото nothing lasts forever but the earth and sky, а пък много хора се помислиха за безсмъртни.

Така че, важното е ти да си останеш такъв какъвто си, минавайки през всички перипетии, и естествено, да се развиваш, а не да стоиш на едно място.

Вероятно много хора не знаят откъде идва псевдонимът ти.

Е, стига, де, това е много старо. Това ми го измисли един мой съотборник. Ние сега си говорихме преди няколко дни с един друг приятел, че е започнал да го издирва, защото той отдавна замина за Австрия и никой не знае къде е – Георги Бобчев.

Когато започнах да играя баскетбол, очевидно, съм бил много дървен. Защото той дойде с предложения [за прякор] – всички свързани с екзотични дървета, извадени от учебника по география за шести клас – аз бях седми, той шести – и предложенията бяха берингова ела, бутилково дърво, боабаб, ливански кедър. И така тръгна, ливански кедър, ливанеца, кедъра, Кедъра. И то е срамно вече да си признавам откога го имам този прякор, защото е от 1979 г., някъде ноември месец. Обаче на мен ми хареса! Звучи ми много гордо и аз се опитвам, така, да си го нося този прякор.

То при теб вече не е прякор, то е псевдоним.

Да, то е титла, даже. И включително аз съм присъствал на планьорка или на летучка (термин за планьорка в БНТ, бел. ред.), на която моят началник – Методи Манченко, вдига скандал на всичките ми колеги да не ми викат Кедър в ефир, защото нашите са ме кръстили Камен (смее се). Обаче, то това си е станало част от мен и аз много си го харесвам и си го нося през годините. Затова искам толкова много да го намеря този Бобчев и да го видя най-после след толкова години, защото аз съм на 50 вече…

И да му купиш риза, защото ти е кръстник.

С най-голямо удоволствие бих му купил… (смее се)

Точно затова те попитах за прякора, във връзка с времената, в които живеем. Защото Кедъра стои гордо и устоява. Как устояваш?

Много трудно, защото в крайна сметка, особено хората с нашата професия, би трябвало поне малко, отнякъде, да получават някакво признание за работата си. Аз много рядко получавам, въпреки че съм взел и двете съществуващи награди за спортна журналистика. И много пъти си задавам въпроса дали това, което правя трябва да бъде така. Дали нещо аз не съм объркал? И ми е трудно да си отстоявам моите принципи в средата, в която живеем, но мисля, че успявам засега. Не знам, но не е много лесно.

Кои са най-важните принципи? Твои?

Моите най-важни принципи са винаги да имам позиция и да я изразявам публично. Това е едно от най-важните неща за мен, защото е пълно с хора в България, които са изключително силни на маса – в псуването, в това, че [се придържат към] традиционното байганьовско твърдение, че всички са маскари. Обаче, когато трябва да изразиш публично мнението си и да се опиташ да бъдеш пример, всички се скриват, защото може би това ще им повлияе по някакъв лош начин. Всеки се страхува. Потънал си е в гадното лично оцеляване и мен това страшно много ме дразни и затова се опитвам наистина да бъда кедър, който стърчи.

Дали успявам – не знам, защото не е моя работа да се преценявам. Но това е нещото, което ме води и също така работата ми винаги е била супер важна. Навремето, когато започнах да работя в БНТ, през далечната 87-ма година, животът ме събра с един изключително готин човек, който, за съжаление, тук някъде, много близо до мястото където сме, в Докторската градинка си изживя последните мигове. Найчо Токин се казваше, умря много млад. И той беше режисьор, а аз му бях асистент-режисьор, и той казваше “Един режисьор е толкова голям, колкото е голям асистента му – Кедър стани!” (смее се).

Обаче, от него научих нещо супер важно, защото аз бях на 21-22 години и мен ме интересуваше предимно да си купонясвам, да си пусна дълга кичара, защото в училище ни постригваха. Знаеш как беше?

Помня и дългата кичара. Няма да казвам и аз от кога на свой ред…

И той ме пита “Абе, Кедър, кое е най-важното според теб?”, и аз му викам “Ми, купона да тече.” И той “Не е вярно, най-важното е работата.” И аз след някакви години на лутане, попаднах през 92 г. в спортната редакция на БНТ и се оказа, че работата наистина е най-важното нещо, което ме води и така това продължава от 92 г. насам.

Аз си обичам адски много работата. Просто много трудно си представям – въпреки всичките крачки, които съм искал да направя навън – много трудно си представям как бих могъл да го направя. Не знам дали е липса на воля или просто някаква генетична обремененост с телевизията. Но оттогава съм се научил, че работата е, може би, най-важното на света и тя ти дава, тя ти създава образа.

За съжаление, покрай това малко семейството ми страда през всичките тези години. Но без тази работа аз не бих бил никой, така или иначе. Щях да бъда някакъв квартален пияница, сигурно, не знам. (смее се)

Трудно ли е да ходиш в обувките на баща си?

Много е трудно да ходиш в обувките на баща си. Аз не съм се и опитвал, но сравненията са неизбежни. И ако бащата ти е бил миньор и ти си миньор – това веднага се смята за приемственост. Когато баща ти е работил дълги години в телевизията и ти отиваш да работиш в телевизията, в един момент се оказваш в подобна ситуация – всички започват да казват, че ти си връзкар, че си дошъл по някакъв изкуствен начин там.

Това е старото на новото време.

Да, и за мен това също е било един огромен период на вътрешна борба. Също така е страшно задължение. Това с бащата е страшно, защото тази раница ти тежи на гърба през цялото време.

Представям си какво му е на моя приятел Вили Вуцов, на който мнозина се смеят. Обаче, той е син на Иван Вуцов – един от най-успешните треньори в българския футбол и дългогодишен национал и страхотен защитник.

И винаги ми е било интересно как се чувстват другите хора, които също имат известни бащи и са преминали по техния път. Или въобще известни родители, не само бащи, защото, разбира се, майките също са важни – най-важните, всъщност. Най-важните!

Не случайно нашите приятели евреите смятат, че някой е евреин само, ако майка му е еврейка, защото само тя знае.

И както си говорихме и с френският посланик онзи ден за българската поговорка “Откъдето е жената, от там е родата.”


Да


Което е горо-долу същото.

Затова и аз съм от Стара Загора, защото жена ми е от там, а той е българин.

Да и мъжът ми е така.

И трябва да ти кажа, че Ксавие Лапер дьо Кабан е един човек, който аз адски много харесвам и е един от хората, които дръзват да казват това, което мислят и аз се опитвам да бъда такъв също.

Та, това с баща ми, не знам… Знаеш ли аз никога не съм си говорил с него през живота си, че аз мога да тръгна по този път. Ама никога, никога! Той дори не можа да види какво правя аз в тази работа, защото когато постъпих в спортната редакция през 92 г. той вече беше пенсионер от почти четири години. В края на 88 г. го пенсионираха след олимпиадата в Сеул.

Аз вече живеех отделно, няколко месеца по-късно се събрах с Боряна (жената до Кедъра, с която имат прекрасна дъщеря, бел. ред.) и н апрактика цялото това нещо, което съм го правил от 96-97 г. насам, той не го е видял. Защото той през февруари 1996 г. си отиде на 70 години и два месеца. И аз не съм получавал от него съвети за работата. Никога…

Всъщност, най-готиният съвет, който съм чувал и той е давал някога (пак се страхувам да не стана банален, защото съм го разказвал и друг път) е на Вера Маринова. Вера Маринова, която също имаше смелостта да направи голяма крачка и да се махне от България и да заживее абсолютно нов живот, с две деца, и до ден-днешен продължава да бъде еталон в нашия бизнес…

Та, когато тя беше в телевизията, той ѝ стана нещо като ментор. Цял живот си говореха в учтива форма, не си говориха на “ти”.

И когато са си говорели, и тя после това ми го разказа, тя го е питала “Какво му трябва на човек, за да бъде добър спортен коментатор?” и той ѝ казва “За да бъдеш добър спортен коментатор в главата трябва да имаш кладенец.

И това страшно много ми харесва, аз даже настръхвам като ти го разказвам, защото този кладенец е супер важен. Това е работа, в която трябва да имаш познания в адски много области. Това сега е модерно, между другото. Много е модерно да си супер тесен специалист в нещо и да замерваш зрителите с изключително специфична информация и да използваш изрази като “предна греда” и “фаза на защита” и “фаза – атака”. Всъщност, то е ясно, защо трябва да е “фаза”? Има защита и нападение, има и “преход между защита и нападение” и “нападение в защита” и така е във всичките спортни игри. Въпросът е, че е много важно да имаш някаква обща култура, каквато ние, хората от нашето поколение, имахме.

Това не е никаква носталгия по миналото, просто тогава, като че ли учителите се грижеха повече за това децата, които са в техните класове, да научат нещо.

От семейството до голяма степен зависят нещата.

Да, семейството също е супер важно.

От тази гледна точка, тези неща са непреходни и никой не може да замени ролята на семейството.

Но и средата в училището е супер важна.

Да, важна е, но виж сега аз, честно да ти кажа се чудя дали средата в училище е била по-важна за оформянето ни или средата в отбора? Знаеш ли, че аз съм прекарала повече време в залата по фехтовка, между 12 и 16 години, отколкото в училище.

Аз всъщност прекарах много повече време в залата по баскетбол и в студийните кина “Левски” и “Витоша”, между 16 и 18-годишната си възраст, защото ходенето на тренировки ми даваше неограничена възможност за извинителни бележки (смее се). И аз просто като стана знаех, че до десет часа трябва да си уплътня времето, защото в десет часа отварят киното и отивам да гледам, да кажем, “Плешивото куче”, който съм гледал, сигурно, седемнадесет пъти и го имам дори на DVD сега.

Също филм, който възпитава свобода. Дошъл от Унгария. Нали, Унгария, която тогава беше пример за свобода. От събитията, още от 56 г. насам и след това с цялата рокендрол вълна. И която сега се превърна в някакво посмешище, заради един популистки клоун, наречен Виктор Орбан.

Този бич, който се разпростира из Европа минава навсякъде. И минава през огромни количества празни обещания, на които хората се ловят, защото тези неща ги интересуват. И няма начин, ти не можеш да обвиняваш хората и да им казваш, че те са прости. Трябва да се опиташ да им обясниш.

И това, като че ли ние не го разбрахме в тези 404 дни. Аз със Сашо Стоянов (Александър Стоянов, основател на политически проект “14-ти юни”) съм си говорил много пъти – сега с хубавия проект, който той започва. И му казвам “Брат, трябва да тръгнем из България и да им обясняваме. Да се съберем и да отидем в кръчмата и в хоремага, ако съществува още. И да седнем и да говорим с хората и да им казваме “Пичове, вие сте важни. Не са важни тия, те не са важни, вие сте важни! То си ви идва от вас. И вие се ловите на евтините капанчета и отивате и си пускате бюлетините и после викате “Абе, вижте кой ни управлява!”. Вие го избирате, ние го избираме, братко. И аз може да не съм гласувал за тях, но аз съм част от тези гласоподаватели.

Така че, всичко опира точно до това, което ти казваш. Първо до семейството, после до училището и най-накрая всичко опира до теб! Защото ти си градиш живота, ти си правиш името, ако щеш’. Нали, Пауло Коельо, всички го цитират (смее се), но той говори за “лична легенда”, нали? Тази лична легенда е супер важна, без нея си заникъде, закъде си тръгнал? После какво? Ще умреш и ще имаш няколко стотин хиляди лева в банката? Голям праз.

Всъщност, ние виждаме как образно казано “лошите” съумяват точно в това. Те съумяват да изградят изключително популярна лична легенда, за разлика от добрите, които смятат, че нямат нужда от това. И в крайна сметка, онези водят с няколко обиколки напред, именно заради легендирането си.

То, интересното е, че дори част от “лошите”, ако се вгледаш по-внимателно в тях, не са лоши. Обаче, тази държава така е започнала да се развива още от 1944-45 г. с един фалшив обществен договор, който казва “Пичове, всичко е общо, ние ще ви плащаме по сто лева, ама вие се оправяйте сами.” И цялото устройство на тази държава години наред стимулира оправянето по единично, което означава да откраднеш, да направиш някакви компромиси със себе си.

Да излъжеш.

Да, и не случайно, толкова много тарикати са в момента около нас на добри позиции и са се възползвали от това.

Хората, които искат да си запазят чистотата, стават вътрешни имигранти. Стават шофьори на такси с две университетски дипломи, пропиват се и изпадат в някаква много тежка депресия, която постепенно, отвътре ги изяжда, убива ги и ги превръща в дегенерати.

Не всички, разбира се, но за това трябва да имаш воля. И тази воля, обаче, не навсякъде съществува и около мен виждам много такива хора. Много такива хора, които просто са си останали вътре в себе си, запазили са си нещо мъничко, обаче се самозадушават. Така, че това е супер гадното на цялата тази ситуация.

Трябва да имаш воля, но трябва да има и надежда. Къде е надеждата днес, Кедърче?

Надеждата, според мен, е в младите хора, колкото и да ги псуват всички. Аз още бягам, опитвам се да бягам, зарекъл съм се никога да не казвам едно време какво беше, а сега какво е. Това е супер тъпо и това е, може би, най-тъпата позиция. Много е гадно това, защото означава, че ти си спрял да се движиш. Ти си спрял въобще да се мърдаш.

А това сега е най-експлоатираното нещо в цялата ни държава. Колко рекламни кампании има, които възхваляват миналото без дори хората, които са писали рекламата да го познават? Защото, те, копирайтърите са на по 30 години. Откъде да знаят дали са били хубави тези кренвирши.

Пълни с тоалетна хартия… и соя.

Да, ние сме ги яли тези кренвирши, нали, те не са ги яли. Обаче, колко е готино. Колко готино е било едно време, че всички сме ходили на море. Пич, не е въпросът, всички да ходим на море. Въпросът е да имаме възможността да работим, да получаваме добри пари, да може да се развиваме.

А какво си се развивал тогава? Развиваш се ако станеш член на партията, ако станеш ченге на държавна сигурност или си превърнеш някой свой апартамент в явочна квартира.

И цялата тази подмяна на реалността с някаква носталгия по миналото мене ме убива. Това е адски фалшиво.

Понякога ме кара да си мисля “Aбе, чакай сега, аз живял ли съм в това време, наистина?”

Както каза Юлия Берберян “Задушавам се!” В смисъл, толкова си отвратен, че се задушаваш.

Юлия Берберян също е истински символ. Това е човек, на когото трябва да се подражава. Спортът произвежда модели за подражание.

Тези хора получават толкова милиони, те са звезди, защото милиони хора по света мечтаят да са като тях. Милиарди хора мечтаят да са като тях. И тази индустрия се движи от това – от силата на личността.

Обаче, тази личност трябва да спазва правила също така. Това също е супер важно, а ние не го разбираме това.

Ние, наистина, във всяка една област имаме подмяна на нещата. В спорта гоним някакви фалшиви медали, вместо да говорим за това, че спорта е някакъв начин на живот. Той ти дава самодисциплина, дава ти възможността да работиш с други хора още от малък – т.е. приучава те да бъдеш в някакъв отбор. Неща, които са супер полезни за развитието ти като човек. А това дали ще постигнеш високи спортни резултати е на последно място. За да се стигне до това, трябва да има някаква селекция, да се изгради някакъв талант. Обаче, ти като го видиш този талант трябва да го хванеш и да работиш с него.

Точно каквото е направила Юлия Бербян, за която тази седмица трябва да говорим, защото тя в неделя взе наградата в Лондон – The Georgina Clark Mother WTA Award, заради това, че е направила тези феноменални три дъщери – всяка, от които също е изключително интересна личност, не само спортист. И не само Юлето, а и мъжа и, Георги Малеев, който е баскетболист и който винаги е бил в сянка.

Те са го направили това семейство и те са ги изградили тези хора и са ги пуснали в света. Това е супер тъпо, но като Магелан те са покорили този свят.

И както каза Юлия, тази награда не е само заради спортните резултати, а е заради цялата ѝ дейност.

Точно така. Аз си писах с една мацка от женската тенис асоциация. Мацка, мацка тя е над 70 годишна – Пи Джи Келмайър – бивша американска тенисистка. И въпросната Пи Джи ми прати биографията на Юлия Берберян и първото, което ми каза е “Ебати, браво, супер, че някой се е сетил.” И Пий Джи ми вика ‘It’s more than appreciated’ и ми вика “Ето ти, все пак да видиш, какво ние сме написали в биографията на Юлия Берберян, въпреки че съм сигурна, че ти я знаеш по-добре от мен.”

Те бяха написали същите тези неща, за които ти говориш. Това не са неща, които Юлия си измисля. Защото тук, нали,  ние се съмняваме за всичко и си казваме “Абе тя сега си го е измислила тази арменка хитра, нали, или не-знам-си-какво”. Не, напротив! Там също пише, че не само заради [спортните ѝ постижения е получила награда], а и за това, че тя е имала и обществена дейност. Че тя беше с нас всеки ден, тя беше по-корава от нас на улицата. В тази битка, където всички бяхме обвинени в какво ли не.

Ето ти хибридната война, отново тук се намесва. Тук свестните смятат за луди [Христо Ботев, “Борба”]. Айде, може да не сме чак толкова свестни, нали, но ние се борихме за някаква кауза…

Светли принципи.

Обаче всичко се извъртя така, че ние сме някакви идиоти. Еми, не сме да му се не види. Аз се гордея, че съм бил в тези 404 дни на улицата. Аз не съм бил тези 404 дни, но съм бил, сигурно, 378 от 404 дни. И дори когато не бях, пуснах това с неутронката от морето и ме взривиха. Сега ще станат 3 години на 27 юли – на рождения ден на брат ми, откакто пуснах неутронката във фейсбук. И видях, всъщност, много неща тогава. Това беше, нали, ако си говорим сега, чисто ей така с поглед към миналото, правейки някаква равносметка, може би не трябваше да го правя.

Обаче, пък, правейки го импулсивно това нещо не знаех какъв ефект ще получа. И получих много интересен ефект и видях, всъщност, кой ми е приятел в тази ситуация. И ми беше много интересно, защото на практика хората, с които работя тук (БНТ, бел. ред.) застанаха зад гърба ми. Нямаше човек, от когото нещо да зависи, който да не ми се обади и каже “Спокойно, всичко е ОК”

Супер.

Което за мен беше дори изненада. Обаче, беше така, факт е. Не мога да си кривя душата и да кажа не е така.

Няма и нужда.

И това беше много хубав тест лично за мен. Може би беше от глупост предизвикан, но въпреки това.

Не знам, просто… Супер е, това е зверско проклятие тази китайска поговорка “Да живееш в интересни времена.”, обаче е много готино (смее се), защото непрекъснато си витаеш някъде и правиш някакви анализи. На мен много ми харесва.

Много ми харесва, как си водиш разговора сам, така. Което е супер и е готино, че…

Аз много обичам да си говоря сам, лошото е, че не мога да млъкна. (смее се)

Хубавото е, че поемаш точно в посоката, към която искам да насоча разговора. А именно след много лошото да кажем и нещо хубаво, все пак. За…

То, лошото някак си, ако се концентрираш изцяло само в лошото, то ти ставаш лош също, ставаш кисел, проклет. Много е гадно.

Нали?

Не, не, не. Това не трябва да се прави в никакъв случай. Трябва да си запазиш някаква детинска наивност, някаква вяра в доброто, задължително.

Някакъв остров на стабилност?

Стабилност? Какво? Какво каза (смее се) Моля, би ли повторила пак?! Стабилност?! НЕ МИСЛЯ. Не мисля, стабилност. Стабилността ражда някакви вампири, е*ати, не знам. Масови убийци, сигурно, ражда стабилността.

Стабилност, да. Стабилност от гледна точка на това да знаеш, че можеш да си осигуриш образованието на детето, че може да си заведеш семейството на почивка. Да, може би това е стабилност, която е хубава.

Но стабилност – да живееш в някаква  уседнала среда и да убеждаваш другите в това, че като нищо не става е стабилност. Това е невероятно тъпо, това не е оскиморон, това е просто символ на нисък интелектуален потенциал. Айде, да го кажа така.

Ти нали разбираш, че ние живеем в някаква среда, в която, ако ти самият не го правиш, вече наистина няма как да отсееш кое е добро и кое зло. Защото медиите са нещо ужасяващо. Аз съм забранил да ме наричат журналист.

Защото да, в тази професия има супер готини хора, имаше супер готини хора и едно време. И аз трябва да ти кажа, че спортната журналистика винаги е била някакъв остров, защото на спортните журналисти се гледа несериозно. “Къв’ е тоя, бе?” Аз даже нещо си бях позволил да говоря срещу тоталния морален наблюдател г-н, проф. Юлиан Вучков в някакъв статус във фейсбук. И един от жълтите сайтове веднага направиха интрига и казаха “О, той е написал това за Вас без споменаване на име” – от моя страна.

Кой го е казал?[пита Вучков], Ми, Камен Алипиев [му отговарят те]. О, това е един посредствен спортен деятел![възликва Вучков]. Аз първо не съм никакъв спортен деятел, въпреки че целият си живот съм го заложил за тази кауза – някакъв спорт, създаване на примери чрез този спорт. И аз не случайно винаги съм бил страшен фен на американския спорт, защото той създава тези легенди и ние всички гледаме натам, каквото и да си говорим.

Та, на тези хора, които се занимават с професия като моята, се гледа със снизхождение. Обаче, точно заради това, тази професия ражда страшно интересни хора. Да кажем, тук ако питаш всеки, който е около нашата възраст и е имал стаж във вестник и му кажеш “Абе, познаваш ли Владимир Божиков – Перси?” и те ще ти кажат “Перси беше гений!”. Перси беше символ на колоездачната обиколка на България. Един пич с такава, готина, аристократична брадичка, от когото лъха, просто лъха някакъв интелект през цялото време. И ми е било готино само да се допра до него, да не говорим, че баща ми супер много ми е разказвал за него.

Ето ти го и баща ми. Баща ми също е малко недооценен интелектуалец, поет, който свири на китара и на края става спортен журналист, въпреки че е бил лекоатлет и е играл волейбол и е карал кънки и не-знам-си-какво още.

И ние винаги оставаме подценени, обаче, това пък дава по-голяма свобода. Супер готино е това. Някой те открива непрекъснато, да кажем след олимпиадата, обаче ти си тънеш в малкото по-лека мъгла? И имаш много повече свобода…

Връщам разговора към сутрешния блок, който дори за известно време водехме заедно, защото по същия начин, по който колегите ти са изразили съпричастност към теб в един момент, свързан с определена твоя изява, така е редно и ние да изразим съпричастност към нашите колеги, от нашето предаване, защото за мен това винаги ще остане “нашето” предаване (и двамата с Кедъра сме от създателите и първите водещи на сутрешния блок на БНТ в този му формат, бел. ред.).

Разбира се, това си е нашето предаване. Дали ще го водим ние или сегашните хора това си е нашето предаване, така е.

Да не говорим, че Жорката Ангелов, за когото ти ми намекваш в момента е човек, с който ние сме свързани и преди да го е имало това предаване. И сега аз трябва да ти кажа, че Жорката е супер готин пич, въпреки че аз не харесвам неговия варненски диалект (смее се). Обаче, тук въобще не става дума за това.

Това е някаква българска традиция, може би от времената на Алеко Константинов – най-добрият от всички. В смисъл, четете Алеко Константинов и няма смисъл да си говорим. Още от тези времена всички смятат, че жалките журналя могат да бъдат напазарувани. Тези жалки журналя са личности – те работят цял живот, в голямата част не за парите, а за това да имат име. Единственото нещо, което ще ти остане след това е да имаш име, а не да имаш пари във банката или вила на морето. И не може по този начин да се държиш с един човек, сякаш е парцал и да използваш някакви ужасяващи намеци за децата му. Едва ли не, той ги хрантутел. Абе, пичове, вие никого не хрантутите. Вие сте там, защото сме ви назначили на работа. Вие получавате пари, защото някои наивни хорица са ви пратили там и вие не давате нищо на никого, защото тези пари не са ваши.

Ние ги хрантутиме, всъщност.

Тези пари, за които те говорят, което е толкова модерно, напоследък. “Аз построих това!”, “Аз направих онова!”, с какво го направи? С парите на ето тези хорица, които са те пратили в парламента или в Министерски съвет. Ти не си им господар, ти си им слуга. Но това е въпрос на манталитет и това е най-големият проблем на цялото ни общество, че ние създадохме политическа класа от неграмотици, от която лъха адски много на простотия. Не всички, нали.

Не, ние не създадохме политическа класа, а те се самопроизведоха в политическа каста.

Да, може би, каста е много по-точното определение. Те се смятат за миропомазани и за богопомазани, избрани от Всевишния, а въобще не си дават сметка колко преходно е това. И, че утре пак ще трябва да ходят по улиците да се срещат със същите хора. И това собственическо отношение мен ме взривява.

И това, за съжаление, го има не само в политическата култура; това го има навсякъде – в спорта го има. Ти искаш да пътуваш? Ами, добре, обаче, ако си написал нещо срещу даден футболен клуб или Футболния съюз и ще те свалят от “Чантъра за Лос Ангелос”, както викаше Димитър Пенев.

И цялата тази мизерия в българските медии, защото много малко са българските медии, в които има някакъв сравнителен финансов комфорт. Цялата тази мизерия поставя хората в подчинено положение, защото те трябва по някакъв начин да се грижат за хляба си. И когато поставиш такава дилема – дали ще има какво да ядеш? Ми, ти си склонен вече да правиш компромиси и да се накланяш, лекичко. И да ти се разрушават всичките принципи и много хора се видя как се сринаха точно по тази линия.

Еми, да, но при Жоро Ангелов не случиха с човека.

Еми, не случиха, удариха греда. И защо той трябва да бъде виновен, за това, че е поканил някакви смислени хора, които правят анализ на нещо, което, очевидно, не е толкова смислено. Което се опитва да преструктурира цялата тази система, която се грижи за културните ценности и да намали нивото на компетентност на хората, които ще взимат решения.

Ми, това означава, че ние ще имаме във всяко едно населено място в България по един цар Самуил. То, [паметникът на] цар Самуил е символ на това – символ на простотията. Защото ние може да се фукаме за цар Самуил и да се смеем на македонците какво са направили в Скопие. Еми, хайде сложи го на кантара – дали очите няма да натежат повече? Светещите очи на цар Самуил. Кой може да го измисли това? Аз не мога… това, наистина е триумф на антигениалността, на човешката тъпотия… безмерна.

От цар Самуил по естествен път отиваме и към темата за патриотизма. Тя е традиционна за нашите гости в тази рубрика, точно заради подмяната, която се опитваме да върнем в правилните релси. Какво е за теб да си патриот?

Не знам, аз по всичките тези съвременни стандарти не съм патриот.

То няма съвремренни стандарти, нали си говорим за подмяната. Тези, които се опитват да ни наложат и ние трябва да им противостоим. Нали си Кедър?

По лансираните стандарти аз не съм патриот. Аз по тях съм някакъв чуждопоклонник, безродник някакъв, незнам.

Затова не те питам според тях, а според теб какво е да си патриот. Според тях, знаем. Те имат достатъчно висока трибуна, за да ни вменяват това.

Да си патриот означава, първо да си отговорен към себе си и към действията си. Това е най-важното, според мен. Да си следваш пътя в името на някакви каузи, които биха помогнали на държавата ти да оцелее, защото то вече не е ясно дали тя ще оцелее.

И също така да дефинираш тези проблеми и да говориш за тях, а не да говориш празни приказки и да се опитваш да се накланяш, накъдето духа вятъра.

Излиза, че да си патриот днес в България означава да имаш смелост.

Да, трябва да имаш смелост. Всичките тези хора, които те слагат на знамената си, са имали смелостта да въстанат срещу нещо. Те са имали смелостта да имат позиция, да ти кажат – това става и това не става. Да поведат някакви хора зад гърба си. Ние сега в момента сме пълни с лъжи. Водачи, които не знаят на кого служат и самите те не могат да дефинират на кого служат.

Може би самите те са доста страхливи?

Да, те самите са страхливи, разбира се. Те са като някакви трепетлички, които при всеки полъх на вятъра се огъват в правилната посока и след това излизат и говорят високопарно и експлоатират невежеството на хората. Те експлоатират брутално невежеството на хората.

За това ще започна накрая, като одъртея след още 10-15 години да вярвам във всичките конспиративни теории за умишленото поддържане на нивото на тъпотия сред народа. Аз не искам да повярвам в това, хич не искам, но самият факт, че ви цититам вас [Терминал 3], нали – Румен [Петров] беше написал супер готин материал за това от кого се плашат британците. От кого се плашат? Плашат се от източноевропейците, те не се плашат от “пакитата”, защото знаят, че те ще отидат да работят и ще се интегрират. Те се плашат от източноевропейците, които са представени, за съжаление, от едни неинтегрирани в нашата среда хора – от нашите братя цигани, на които тук никой не им обръща внимание. С които тук всички се държат като отрепки. Никой не се опитва да направи нещо, а напротив използва ги като параван, за да се точат някакви средства и съответно след това ги експлоатира като гласоподаватели за жълти стотинки.

И те отиват, защото знаят, че там е по-добре – че тяхната социална система ще бъде по-добре източена от нашата, защото има повече какво да се вземе. И ние тук въобще не мислим за това, ние тук само говорим за десетилетие на ромското включване и децата на това десетилетие няма да ги коментирам.

Днес, нашият любим главен прокурор е поискал да се свали имунитета на бат’ Сали. Ти представяш ли си какво чудо е това? Ти представяш ли си какво става? Бат’ Сали е знаме на тази общност – те самите трябва да го линчуват, а те не могат да четат, сигурно.

Ти нали си даваш сметка, че XX в. отмина съвсем скоро и 60-те години се появява Мартин Лутер Кинг, ебати. 60-те години се появява и тогава започва да се ликвидира сегрегацията, тогава изведнъж се оказва, че тези хора имат права, въпреки че и преди това е било ясно още 36-та година когато Джеси Оуен ги смачква в Берлин на олимпийските игри.

И ние въобще тези неща, като че ли не ги осъзнаваме. Това е страшният проблем. Ние ги хейтиме. Аз водя войни с приятели за това. Тези хора заслужават равен старт, някак си, айде да видим при равен старт кой къде ще стигне. Ние имаме много по-равен старт, просто никога не го осъзнаваме. Просто тях ги смятаме за унтерменш-ъри, един мой любим израз.

Благодаря ти.

Свършихме ли? Нали щяхме да си говорим за олимпиади? (смее се)

О, пропуснахме олимпиадата. Да. Не се ли изчерпаха нещата много с тази идея “важно е участието”. Покрай всяка Олимпаида започваме този разговор за това как спорта вече не е за един мирен свят. Всъщност спорта е една брутално мръсна война, в която се борят корпоративни и лобистки интереси, допинг…

То всъщност допинга пак са корпоративни и лобистки интереси, но на фармацевтичната индустрия.

Това не е ли теория на конспирацията, сега?

Според мен, не е теория на коспирацията. Цялото това нещо е огромна машина за пари. Не само олимпийските игри, въобще целият висок спорт е огромна машина за пари и там нещата отдавна са се изродили. Първо, покрай студената война, когато се надцакваха двата блока кой е по-велик и спорта беше неделима част от социалистическата пропаганда.

Войната на перцепции.

Тогава всъщност нашите аматьори биеха техните професионалисти, но нашите аматьори не работеха в мината, където се водеха на работа, а в залата.

Лошото е, че ние останахме на едно примитивно ниво в тренировъчни аспекти, в аспект на въстановяване, за които говорим, или допинг и всякакво друго стимулиране. Докато останалият свят се движи напред и там всеки един, който е уловен да наруши тези правила е изравняван със земята.

Аз си я нося тази жълта гривна – Ланс Армстронг за мен си остава велик.

Най-голямото разочарование, което аз лично преживях.

За адски много хора е огромно разочарование, обаче, когато му прочетеш, да кажем, неговата автобиография, която е изключително поетична и завършва с това как иска да умре на едно френско поле със  слънчогледи и…

Това е добър PR, Кедърче. 

Чакай, аз сега ще ти кажа нещо. Аз искам да го продължа това.  И след това, да кажем, прочетеш “Колелото на лъжите” на една мацка от New York Times, която не е била никога спортна журналистка и тя не познава технологията на спорта, но за сметка на това е направила супер дълбок рисърч и не си е дала мнението, което е много професионално.

И като прочетеш и нейната книга и ти на практика започваш да харесваш пак Ланс Армстронг. Защото всичките хора около него са правили същото – не само в неговия отбор, а и в другите отбор. Обаче, тези които са били около него са ги притиснали – от WADA, от разследващите органи и са им казали “Пичове, айде кажете, че той е организирал всичко и ще ви намалим наказанията. Ще може да се състезавате догодина пак.” и всичките го предават, всичките, до един.

Да, аз не казвам, че той е светец. Не е светец, той е пример. Той е един от малкото хора, да не кажа единственият, който е инвестирал толкова много спечелени от спорт пари в някаква кауза – борбата с рака. Милиони, стотици милиони долари е инвестирал в това. Дори, само заради това не го убивайте, просто се опитайте да го разберете.

Някак си големият спорт започва вече да пада и да изчезва. Така или иначе, в момента големите спортове, които носят много пари са доста малко по света. Повечето спортове от олимпийската програма съществуват просто, защото са в олимпийската програма, без да имат популярност кой знае каква. Защото, кажи ми, кой ще те заведе на състезание по стрелба? С лък? Или с малокалибрен пистолет? И ти ще отидеш и ще го гледаш с кеф. Няма никога да стане.

Единствено англичаните преди четири години с тази лотария за билети направиха така, че всички да разберат, че попадайки в залата, по който и да било спорт – ти си привилегирован.

От Олимпиадата към Европейското по футбол – Кой ще стане европейски шампион и защо? (разговорът се провежда в четвъртък – 7 юли, денят на полуфинала, който Германия загуби от Франция)

Аз съм за Германия. Цял живот съм за Германия от 74-та година, когато за първи път гледах световно първенство по футбол. Тогава то беше в Германия и те станаха световни шампиони.

Обаче, силните ми подозрения са, че европейски шампион ще стане Франция.

Защото вкъщи и стените помагат.

Първо, защото са домакини. Второ, защото никога като домакини не са губили първенство.

Наистина ли?

Да. Трето, защото си спомням много добре как изглеждаше отборът на Бразилия на финала 98-ма година, когато французите ги биха 3:0. Това беше, ако си гледала филма Space Jam с Майкъл Джордън, когато малките гадни извънземни изпиха силата на баскетболистите – ей, така изглеждаха бразилците. Не вярвам, че французите ще правят мръсни номера, но при всички случаи, много ще им помогне домакинството.

Германците имат супер много контузени. Аз съм супер много за тях и се надявам, че ще бият. Те винаги бият Франция, но не се знае.

И освен всичко друго, французите имат много аргументи и много силни играчи и всички са полудели по Пайет, но аз лично си падам адски много по Поул Погба. Това е много смешно, въпреки че мразя Ювентус, там има двама футболисти на клуба, които зверски много харесвам и това са Поул Погба и Джорджо Киелини.

Та, французите имат всички необходими качества и благоприятни условия, за да станат европейски шампиони и смятам, че ще станат. 

А исландците ли са големите победители in the end of the day, като теглим чертата?

Ами Исландия и Уелс са големите победители. Уелс са три милиона, а Исланди за 330’000 хиляди и не съм чул някой да се олпаква, че са малка страна и всички им пречат.

Няма такова нещо като малка нация в големия спорт.

Не няма малка нация, има малки хора. Това е положението.