SHARE

Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. За Washington Post тя коментира задаващото се управление на две радикални популистки партии, което изглежда е като кулминация на годините след падането на Берлускони. Гледайте Рим – мислете за Вашингтон, предупреждава Апълбаум, но също толкова удачно може да мислите и за София. 

Северната лига започна като сепаратистка партия, призоваваща за отделяне и независимост на северните провинции от Италия. Движението “Пет звезди” започна като шега – бе създадено от комик – и после се превърна в явление на социалните мрежи. И двете еволюираха – Северната лига се преобрази в крайнодясна партия, използваща агресивна реторика към имигранти, а “Пет звезди” прие някои класически леви политики като безусловен базов доход и високи  държавни харчове. Днес те обмислят заедно да управляват Италия. 

Не е учудващ фактът, че им е трудно да изготвят обща програма. Повечето неща, за които са на едно мнение –  конспиративни теории за ваксините, противопоставяне на руските санкции, отхвърляне на политиката на икономии – рискуват да създадат обратен ефект. 

И въпреки това, ако и да не споделят политики, то те споделят общи нагласи – те са непоследователни, ядосани, нереалистични и често антинаучни, те също така са умели ползватели на информационните технологии. 

Така Северната лига и “Пет звезди” излъчват всяко могъщо чувство на отвращение, подозрение и гнет, което би могло да се мобилизира и въоръжи в съвременната политика. Повече от всичко те отразяват заблудата за политиката – заблудата за всичко – която неизменно идва когато популизмът се провали.

Въпреки широко разпространеното убеждение, че антиелитарната реторика е нов феномен, популизмът вече се провали в Италия. Не всички вече си спомнят, но преди не много време италианците преживяха огромна антиелитарна революция  – първо водена от адвокати и съдии. 

През 1990 г. те разкриха корупционен скандал Tangentopoli (може да се направи свободен превод като “Подкуптаун” – бел. авт.) – който погълна цялата политическа класа. На един бивш премиер, Бетино Кракси, му се наложи да избяга в Тунис, за да избегне затвор; на половината членове на парламента им бяха повдигнати обвинения; старата партийна система на християндемократи, социалисти и комунисти в крайна сметка се разпадна. 

Най-големият бенефициент от тези размирици бе Силвио Берлускони, милиардерът с хирургически подобрена кожа, който влезе в политика отчасти, за да избегне самият той наказателно преследване. Спечели премиерството с палитра от шеги и обещания и го държа за девет години с помощта на новата партия Forza Italia. Обиждаше като Тръмп, а се отнасяше пренебрежително към реформите като латиноамерикански автократ. 

По време на годините му на управление се бори със съдебната система, която се опитваше да му повдигне обвинение, правеше огромни партита в Сардиния и се провали в опита си да премахне бюрократичните и правните пречки, които задушават италианската търговия. 

След него последва серия от технократични и център-леви правителства, които се опитаха да обвинят Европейския съюз за местните проблеми на Италия. Но провалът на популизма в Италия не доведе до това избирателите да искат завръщане на трезвените центристи. 

След въртележката на провалените обещания електоратът не се върна към честните реалисти, които им казват тежките истини или им представят трудните избори. Напротив: При Италия, като при много латиноамерикански страни в миналото,  провалът на популизма доведе до още по-голяма неприязън към “елитите” – както истински, така и въображаеми; още повече искания за радикални и невъзможни промени; още по-голямо чувство на отчуждение от политиката и политиците, отколкото преди. 

Разбира се, има множество начини, по които това ново италианско правителство може да се провали. Коалицията може да се скара и разпадне, избирателите на Северната лига, които искат по-ниски данъци, може да се сблъскат с тези на “Пет звезди”, които искат повече държавни харчове. Ако новото правителство реши да направи и двете, Италия може да се изправи пред финансова криза. А ако новото правителство се държи отговорно, рискува да предизвика нова антиелитарна, антиполитическа емоционална вълна – или нещо по-лошо. 

Италия, с други думи, може да има няколко урока за американците. Когато удари заветният час за Доналд Тръмп, няма гаранция, че ще се върнем към предишното статукво на овладени, компромисни центристи консерватори и центристи либерали, които уважават конституцията, вярват в старите максими за патриотизъм и искат да бъдат избрани на база на своя опит и политически възгледи. 

Също толкова вероятно е националната политика да се превърне в закърпване на решения между несъвместими групи, всяка от които се е посветила на една политика или кауза – родени от онлайн срещи и временни съюзи. 

Също толкова вероятно е безотговорността и неразумността да се превърнат в основата, за която електоратът гласува, а не нещо, което отрича. 

Гледайте Рим, защото това може да е бъдещето на Америка. 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.