SHARE

Вeче седмици наред Франция е разтърсена от радикален протест, който доби видимост много отвъд границите на страната. Протестът на жълтите жилетки. В символ на протестиращите се превърнаха искрящо жълтите сигнални жилетки, които всеки автомобилист е длъжен да има в колата си и да облече при аварийно спиране на лекия автомобил съгласно френското законодателство за движение по пътищата.

Защо обаче немалко французи облякоха сигналните жилетки и издигнаха барикади по кръстовища и пътища в страната, както и на ключови места в Париж? Защо протестираха седмици наред, като протестът им не е напълно приключил дори и днес?

Непосредствен повод за избухване на недоволството беше повишаването на цените на горивата в резултат на увеличаване на данъчното облагане върху тях, определено от управлението на Еманюел Макрон като мярка за борба с климатичните промени и глобалното затопляне. Във Франция извън Париж и големите градове близо 60% от хората използват лек автомобил всеки ден, за да ходят на работа, да водят децата си на училище, да пазаруват или да отидат на лекар. Повишаването на цените на горивата, съчетано с вдигане на таксите за годишен технически преглед, намаляване на максимално допустимата скорост по общите пътища на 80 км и масовото разполагане на автоматични контролни радари засяга по особен начин тази Франция, чието ежедневие зависи от лекия автомобил. 

Зад протеста на жълтите жилетки обаче стои един по-значим проблем, свързан с намаляването на покупателните възможности на една значителна част от френското общество, което все по-трудно си позволява този стандарт на живот, който е имала досега.  И поради усещането, че управлението не може да гарантира необходимата степен на социална защита на уязвимите социални групи. Сред факторите, допринесли за избухването на протеста според редица източници са и промените в данъчното облагане, наложени от управлението на Макрон, които облекчават облагането на по-високите доходни групи и недвижимото имущество с цел да стимулират предприемачеството.

В същото време Франция е страна със сравнително висок дял данъчно преразпределение от порядъка на 45% от БВП и усещането за значителна тежест на данъчното бреме е широко разпространено от години. Облекчаването на данъчната тежест за средните и по-високи доходни групи чрез намаляване на местните данъци за притежаваното недвижими имущество, мярка, която не засяга по-ниските доходни групи, които и досега не са били натоварени съществено с този вид данък, поради по-ниските си доходи, в съчетание със значителното повишаване на данъка върху горивата, очевидно доведе до изостряне на чувството за несправедливост сред определена част от французите. 

От друга страна, протестът на жълтите жилетки се превърна явно и в протест срещу самия Еманюел Макрон, който за една част от френските граждани придоби образа на “президента на богатите” или дори “президентът на много богатите”, както язвително го определи предшественикът му Франсоа Оланд, на границата между сериозното и пословичното си чувство за хумор.

Протестът срещу него може би е функция, колкото на недоволство от политиката му, толкова и  толкова и на раздразнение от стила на управление, които Макрон следва.

Като се имат предвид  особеностите на самият институционален модел, установен с Конституцията от 1958 година, която извежда на преден план институцията на пряко избрания президент и позволява същинско президентско управление, когато президентът и мнозинството в Националното събрание са от една и съща партия, следва да се признае, че укрилен от категоричната победа срещу Марин Льо Пен и постигнатото комфортно мнозинство в парламента, Макрон може би си позволи на моменти някои непремерени фрази по отношение на хората със социални проблеми и социални искания, които бяха посрещнати противоречиво от френското общество.

Като се има предвид професионалният преход на Макрон, чиято кариера започва от Банка “Ротшилд” едва ли е изненада, че протестите, бързо стигнаха до генерализации от типа “ние бедните”, “ние долу” и “те богатите”, “те горе”. 

Протестът на жълтите жилетки обаче е нещо по-сложно и по-дълбоко от протест за цените на горивата, протест със социална насоченост или протест срещу управлението на Макрон и oснованото от него движение La République en marche, което управлява Франция понастоящем. 

За да бъдат оценени неговите мащаби и дълбочина, трябва да се отчете, че протестът включваше основно хора от провинцията, напомняйки за един стар френски проблем – съсредоточаването на растежа на френската държава в столицата и откъсването на столицата от периферията на страната. Въпреки сериозните усилия за преодоляването му с въвеждането на регионите и развитието на доста щедра регионална политика от 1980 години насам, очевидно е, че проблемът със значителното изоставане в развитието на зоните далеч от Париж и най-големите градове остава открит.

Интересен факт в това отношение е, че протестът на жълтите жилетки беше най-значим именно в тези департаменти, които са засегнати най-тежко от проблемите на намаляването на населението, ограничаването на икономическия живот и концентрацията на хората в големите градове. Именно в тези райони на “дълбоката провинция” значението на ежедневното използване на лекия автомобил е най-голямо. Именно в тях достъпът до публични услуги и до различните мерки на социална защита, които са установени във Франция, е най-труден. Именно в тях хората се чувстват в най-висока степен застрашени да загубят досегашното си равнище и стандарт на живот. 

Социологическите разрези на протестиращите, които бяха направени, показват още, че това не е протест на най-бедните, а по-скоро на ниската средна класа, на хората, които не живеят толкова зле, но се страхуват, че ще изгубят равнището на живот, което имат поради промените в икономическите отношения и обществената реалност, в които живеят от години насам. Иначе казано, протестът на жълтите жилетки е по-скоро протест на тази част от френското общество, която не припознава интересите си в тенденциите на обществено, икономическо и социално развитие, които Франция има. Тази част от гражданите, които чувстват, че изпадат от общия модел на развитие на страната като част от Обединена Европа и глобализиращия се свят. Или тези, които изобщо не разбират и не могат да намерят място в този модел на развитие. 

Въпреки отчетената от социолозите висока подкрепа в обществото за жълтите жилетки – около 70%, протестът в действителност не беше толкова масов и остана далеч от нивата на участие в протестите в защита на частните училища през 80-те, протестите срещу пенсионната реформа на Франсоа Фийон през 90-те или протеста срещу проекта за договор за първо работно място през 2006 г. В същото време, макар и да не придоби масови мащаби, протестът на жълтите жилетки имаше изключителна видимост заради ролята на социалните мрежи в настощата фаза на публична комуникация и заради достигането на крайно радикални действия на нарушаване на обществения ред в рамките на протеста. За засилване на публичния му ефект в определена степен допринася и асоциирането към протеста на жълтите жилетки на интернет мрежи на крайната десница и крайната левица, както и включване на мрежите на руската хибридна пропаганда в цяла Европа на вълна “жълти жилетки”. 

Вторият план на протеста

Протестът на жълтите жилетки обаче е не просто социален протест, протест на периферията срещу центъра, протест на хората с по-ниски доходи срещу данъчната политика или протест на тези, които не чувстват, че печелят от глобализацията.

В редица свои характеристики този процес е ново политическо явление. Съществена характеристика на протеста на жълтите жилетки е това, че той се прояви като спонтанно, стихийно и неорганизирано действие, придобило своите измерения и постигнало определена степен на гъвкава координация чрез социалните мрежи. Протестът на жълтите жилетки не беше акция на една или друга френска политическа партия въпреки опитите на крайната левица и крайната десница да се пришият за него, нито на френските синдикати, които традиционно са в ядрото на всеки протест на социална тематика в страната. Разгръщането на протеста прие различни форми. От символни и ефективни блокади по пътища и кръстовища, през интернет активизъм, увеселителен тип събития до целенасочени действия на гражданско неподчинение и използване на физическа сила срещу силите на реда и символни места за публичната власт и обществения порядък във Франция. 

Протестът на жълтите жилетки очертава контурите на нов вид граждански и политически активизъм, свързан с масовото използване на интернет и социалните мрежи като средство за обществена и за политическа комуникация. Те предпоставят нов тип реакция на хора, които са традиционно резервирани и дистанцирани към обществения и политически живот и не са част от класическите форми на политическа активност.

Новите информационни и комуникационни технологии позволяват: бързото завихряне на протестна вълна, резониране на общо настроение и нагласи между широк кръг от хора и канализирането им в спонтанни или координирани общи действия, на които традиционните политически партии и институции на демократичната държава не могат да реагират в полезно време.

По естествен начин този феномен привлича и увлича хора, които не са свързани с класическите форми на политическа дейност и функциониране на институциите на публичната власт. Хора, които са склонни да реагират на конкретни проблеми и в конкретни случаи, но които нямат нагласа да се ангажират трайно и последователно с обществена и политическа активност за решаване на проблема, на който са реагирали или на други проблеми на обществото.

Този феномен отразява едно изключително ускоряване и фрагментиране  на публичния живот, което поставят под въпрос ефективното функциониране на познатите ни форми на демократично решаване и регулиране на обществените отношения в демократичната държава. От една страна той позволява много по-широк кръг от хора да реагират на важни за обществото въпроси в даден момент, но, от друга страна, ерозира устойчивите форми и условия на демократично решаване и отслабва институциите, без които демократичният порядък не е възможен. 

Протестът на жълтите жилетки надхвърля социалните причини и контекст, които го пораждат и с оглед на това, че той прерасна в атака срещу основни институции и основни елементи на порядък на френската демокрация и френската държава. В своя протест жълтите жилетки атакуваха пряко основната институция на републиката, такава, каквато е днес –  пряко избраният президент, който се явява център на политическия процес и глава на управлението на страната. Отправени бяха искания за оставка на президента, а някои протестиращи извадиха дори макет на гилотината, на която екзекутираха чучело на Макрон.

Протестът стигна до крайни действия, засягащи обществения ред. Атакувани бяха също префектури, данъчни центрове, имаше физически нападения над служителите на реда, подпалване на коли, рушене и разграбване на магазини. Същевременно, доколко това беше целенасочено избрана стратегия на значителна част от протестиращите или резултат от вклиняването между тях на т.нар. “рушители”, хулигани, които използват различни масови протести, за да извършват крайни действия на рушене, е трудно да се каже. 

На преден план излязоха и някои значими въпроси за това как функционира френската демокрация, каква е легитимността на класическите политически партии и механизми на демократично решаване в представителната демокрация.

При участията на “говорители” на жълтите жилетки в различни телевизионни или радиопредавания все по-често започнаха да се чуват формули от типа: “всички партии не правят нищо”, “ние не вярваме и не подкрепяме никого”, “време е жълтите жилетки да влязат в институциите”.

В този порядък някак логично като знаково искане на протеста през по-късната му фаза се очерта темата за въвеждане на референдум чрез гражданска инициатива. Извеждането и налагането на тази идея в публичната комуникация около протеста на жълтите жилетки има видими връзки с говорители и интернет сайтове на крайната десница и крайната левица. Идеята за подобен формат на референдум, чрез които да се решават широк кръг въпроси на управлението, впрочем се явява и общо кратно в политическите програми на партиите на крайното дясно – “Обединение за републиката” (преди Национален фронт) на Марин льо Пен и  на крайното ляво, “Непокорната Франция” на Жан-Люк Меланшон. 

Прави впечатление и това, че в стихийното развитие на протеста на жълтите жилетки сред лицата, които публично се асоциират с това движение, се прокраднаха и открито антидемократични тези, също както расистки, хомофобски и антисемитски изказвания. Все по-ясно се откроява и конспиративно-комплотисткият тип трактуване на обществената действителност, което стигна дотам да се твърди, че правителството е “внедрило” подривни елементи сред жълтите жилетки, за да предизвика насилието, което избухна по парижките улици. Или че правителството е организирало атентата на коледния базар в Страсбург на 11 декември 2018, за да отклони вниманието от протеста на жълтите жилетки. 

Развитието на ситуацията около протеста на жълтите жилетки, от друга страна, ясно показа и определени дефицити, които има политическата партия и управлението на Еманюел Макрон. Съставени основно от хора, повечето от които не са били преди това ангажирани с никаква форма на политическа дейност и не са участвали в активния политически процес на никакво ниво. Управлението на Макрон проявява известна склонност към липса на диалог и чуваемост спрямо синдикалните организации, представителите на местните общности и други традиционни изразители на социалните проблеми и интереси във френското общество.

Липсата на адекватни политически рефлекси се прояви отчетливо и през първите дни и седмици на протеста на жълтите жилетки, когато мнозина представители на управляващото мнозинство не съумяваха да комуникират адекватно по отношение на създалата се ситуация, което допълнително нагнети напрежението в обществото.

Какви са основните изводи

Въпреки трудните седмици, през които премина френската държава, тя успя да се справи адекватно с развилите се безредици и действия на засягане на обществения ред. Без извънредно положение, както предлагаха някои след атаката на Триумфалната арка и сцените на насилие, с които беше съпътстван този епизод. Да се приеме, че нищо кой знае какво не се е случило и да не се осмисли задълбочено протестът на жълтите жилетки обаче би било опасно безотговорно както за самата Франция (иначе свикналата с протести и гражданско неподчинение) , така и в Европа като цяло. 

Заслужава внимание и това, че социологическият разрез на налгасите във френското общество, показва, че подкрепата за жълтите жилетки не е разделена по остта ляво-дясно, като все пак по-висока подкрепа за протестиращите се отичита сред симпатизантите на крайната левица и крайната десница, които същевременно открито се опитват да спекулират с настроенията на протестиращите и да усвоят протеста. Ако някой от вече присъстващите на политическия терен фактори  обаче успя да капитализира ефектите от протеста, това е крайната десница.

Основните печеливши от последните седмици на турболенции в краткосрочен план се оказват именно партиите на Марин Льо Пен, както и на нейният съюзник от последните президентски избори Никола Дюпонт-Енян. Поставени в поза “партер” след втория тур на президентските избори през 2017 г., когато 65% от френските избиратели гласуваха за Макрон, крайнодесните отново имат вятър в платната, отново разделят френското общество, пръскайки с опиянение своите тези на антагонизъм, които подравят основните на френската демокрация и способността на Франция да лидира развитието на европейското обединение, в критичен за бъдещето му момент. Това недвусмислено потвърждава една тенденция, видна отдавна както във френското общество, така и в други страни – а именно, че липсата на адекватни решения на социалните проблеми, винаги води до възход на крайните политически формации и до цялостна дестабилизация на нормалния политически и обществен порядък.

Протестът на жълтите жилетки и отстъпките, направени от Еманюл Макрон за успокояване на ситуацията в страната, поставят и въпроса доколко използването на насилието като средство за постигането на политически цели не си проправя отново път на терена на демокрацията.

За да се оцени този аспект на развилата се ситуация, разбира се, следва да се има предвид, че Франция е страна, в която гражданското неподчинение традиционно се разглежда като легитимно средство за изразяване на мнението на гражданите и за отстояване на исканията им към публичната власт.

Предприемането на действия на палене, рушене и физическо насилие над органите на реда обаче според мнозина минава тънката граница между гражданското неподчинение и инструментализирането на насилието като политически инструмент. В съчетание с постигнатите в подобен контекст отстъпки, които синдикатите и опозицията вляво не успяха да отстоят с класическите “мирни” средства на гражданско и политическо действие, протестът на жълтите жилетки рискува да създаде прецедент, който може да има неблагоприятни последици за френската демокрация, особено в момент, когато социолозите отчитат нарастване на степента на поляризация и конфликтност в обществото.

Протестът на жълтите жилетки е притеснителен сигнал, който ни напомня, че въпреки общото възходящо развитие на европейските и в по-широк план на западните общества в редица страни от свободния свят има немалки групи от хора в положение на сериозни, системни социални затруднения.

Наблюдава се задълбочаване на неравенството и тенденция все повече хора да изпадат в положение на социално изключване. Икономическият растеж и свободното общество не могат от само себе си да осигурят решаването на този проблем поради простия факт на съществуването си. И не трябва да се забравя, че възходът на западното общество е функция на умелото съчетаване на личната свобода, на свободните обществени отношения и свободния пазар с премерена регулация. Те позволяват в една или друга степен всички да печелят от икономическия растеж и благата, съществуващи или създадени в една страна. Глобализирането на икономическите отношения и формирането на общ европейски пазар промениха съществено базисните условия, в които беше изграден и съществуваше този фин западен социален модел, и направиха обективно невъзможно просъществуването му на национално ниво в познатите измерения.

Липсата на адекватни икономически и социални реформи, които да позволят баланса на пазара и социалното начало в новите условия, ражда предпоставки за тежки социални конфликти в редица страни и протестът на жълтите жилетки много ясно илюстрира това. Той много ясно илюстрира и рисковете за европейския обществен и демократичен модел, който ситуацията на невъзможност да се гарантират положителни социални ефекти от глобализацията за най-широкия кръг хора създава. И заплахата за бъдещето на европейското обединение, която тази ситуация представлява. 

Събитията във Франция са тревожен индикатор и за това, че прекомерната професионализация на политическия живот и затварянето му между хора, специално подготвени за целта в лабораторни условия, преминали през специални училища, прехранващи се професионално от политика, крие съществени рискове от скъсване на връзката със значителна част от обществото. Те водят и до загуба на доверие в институциите на демокрацията и във все по-широкото разпространение на виждания, чиято евенетуална реализация би означавала край на съществуването на свободно общество и демократична държава.

От друга страна, развитието на управлението на Макрон, особено в контекста на протестите от последните седмици показва, че създаването на нови политически партии, в които участват основно хора, които не са развили прогресивно във времето разбиране, култура и умения за активна дейност на обществен и политически терен, който нямат изградени в последователна работа реални връзки и отношения с широк кръг избиратели, също не е чудодейно решение, което позволява да бъде санирана ерозията на доверие в класическите институции на демокрацията. 

Накрая, протестът на жълтите жилетки е пореденият повод да си дадем сметка за опасното сечение между няколко проблема, пред които е изправен свободният свят днес. А именно сечението между перверзните ефекти на масовата употреба на новите информационни технологии във време, когато една значителна част от гражданите в демократичните страни нямат базисна демократична култура. Тези граждани не са съпричастни към основните ценности, на които почива свободното общество, и същевременно се намират в положение на маргинализация и изключване от общия поток на развитие спрямо водещата част от обществото.

Осмислянето на тази опасна амалгама между нови форми на комуникация, гражданска непросветеност и ценностна празнота и системни социални затруднения, които раждат чувство за несправедливост и угнетеност сред големи групи хора, е от решаващо значение, за да бъде намерен отговор на въпроса как да просъществува свободното общество. Защото, докато свободният свят продължава да не си дава сметка за заплитането на този възел от проблеми, тези, които искат да зачеркнат демократичния модел на обществена организация и да оставят в историята свободното общество, очевидно внимателно са разчели слабостите ни и умело ги използват. 

SHARE
Христо Христев е преподавател по Право на ЕС в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Завършил е право в Софийския университет и право на ЕС в Университета в Нанси, Франция. Доктор по публичноправни науки и право на ЕС от Университета в Нанси.