SHARE

От Раул Гайегос* за The New York Times

Минаха пет месеца, откакто опозиционният депутат Хуан Гуайдо пое символичната роля на временeн президент на Венецуела, като се надяваше да свали силния човек на страната Николас Мадуро. Въпреки повече от 50-те страни, признали Гуайдо за легитимния президент на Венецуела, въпреки петролните санкции, наложени от Съединените щати, масивните улични протести и най-тежката икономическа криза в съвременната история, Мадуро продължава да се държи.

Оставането на власт на правителството на Мадуро обърка международната общност, научните среди, анализаторите и журналистите. Наречете го липса на отрицателно въображение – способността да обмислиш и да се подготвиш за най-лошите сценарии. Невъзможността да се разбере устойчивостта на авторитарния режим показва колко политически наивни са станали повечето от либералните демокрации. Свободата и богатството ни дават сила, но също могат да се превърнат в слабост. Оказваме се неподготвени за немислимото и се оказваме уязвими от събития като терористичните атаки от 11 септември [2001 г. – бел. ред.], възхода на Доналд Тръмп или гласуването на Brexit във Великобритания.

Когато се обсъжда вероятността Мадуро да успее да се противопостави на очакванията и да задържи властта за много по-дълго време на срещи с политици във Вашингтон или с финансисти в Ню Йорк, това често предизвиква гняв или учудване. Аз ли не знам. С работата си в Control Risks, глобална консултантска компания за управление на риска, ние бихме тревога през последните три години и половина, че Мадуро и неговото политическо движение “Чависта” (Chavista – буквално – “последовател на Уго Чавес”) могат да се задържат на власт по-дълго, отколкото повечето хора мислят.

Приятелите на Мадуро в Куба, Китай, Русия и Турция му помогнаха. Западът последователно подценяваше неговата решителност и липса на скрупули.

Когато обяснявам това на недоверчиви клиенти, често се сблъсквам с неловко мълчание или канонада от гневни контрааргументи. Веднъж един журналист изрази учудване, само отчасти на шега, дали професионалното ми мнение не се дължи на това, че съм скрит “Чависта”. Хората в демокрациите, където логиката, добре функциониращите институции и силните граждански общества преобладават, имат проблем да разберат страните без такива норми.

Предполагаме, че диктаторите, които са закъсали за пари, ще паднат бързо, защото вече не могат да купуват лоялността на хората. Но ние не успяваме да разберем, че когато парите стават оскъдни, безскрупулните режими като тези в Северна Корея, Куба и Венецуела използват страх и терор – включително затвор или убийство на дисиденти и техните семейства – за налагане на подчинение.

Също така погрешно считаме, че диктаторските режими непрекъснато са на ръба заради слаби и корумпирани институции. Но режимите като този на Мадуро насърчават корупцията и като начин да запазят лоялността на алчните бюрократи и за да имат нещо, което да разкрият, ако те се превърнат във врагове. Има много примери за корумпирани, но доскоро лоялни, привърженици на Мадуро, които станаха преследвани, след като се обърнаха срещу режима му.

Например в една от последните венецуелски корупционни схеми стана известно, че служителите на паспортната агенция рекетират гражданите с около 2000 щ. долара за издаване на нов паспорт. Корупцията е капан, който затруднява престъпилите закона държавни служители да водят нормален живот извън режима, защото винаги ще рискуват да попаднат в затвора или да бъдат убити. Криминализираните институции имат постоянната власт именно защото са корумпирани.

Особено романтично погрешно е схващането, че гладните хора ще се борят за своята свобода и неизбежно ще свалят режимите. Проучванията показват, че хората, които изпитват недостиг на храна, са фокусирани върху ежедневното си оцеляване. Гладът прави хората по-зависими от държавата, която ги контролира, точно както венецуелците сега са по-зависими от раздаванията на храна от Мадуро. Малтретираното гражданство попада в т.нар. “научена безпомощност” и става по-податливо на влияния и по-обезпокоено. Гладните хора рядко свалят диктатурите – добре организираните преврати или бунтове успяват.

Ако и когато един лош режим падне, ние също така си мислим, че “добрите” поемат контрола. Ако Мадуро си тръгне – особено след мирни преговори, – редица чависти, които контролират и сега лостовете на властта, могат да излязат на върха. Никой не се отказва доброволно от властта, без да получи нещо в замяна. Това означава, че вътрешни за режима лица, за които международната общност смята, че са компрометирани, все още могат да упражняват властта след Мадуро, вероятно като я споделят с популистки настроени опозиционни активисти. Нереалистично е да се предположи, че про-бизнес и демократичните лидери незабавно ще поемат контролира над Венецуела, ако и когато Мадуро си отиде.

За да помогне на страните да преодолеят диктаторите, международната общност трябва първо да свали розовите си очила. Позитивното мислене почти се превърна в идеология във външнополитическите среди. Но само когато започнем да отчитаме всички неща, които могат да се объркат, можем да се подготвим за успешно предотвратяване на отрицателните резултати. Разбирането за това как функциониранат несвободните и престъпни режими също е от решаващо значение, вместо да се предполага, че при тях ще проработят същите стимули, които мотивират нас самите. Надявайки се на най-доброто, няма да спасим държавите от политическа изостаналост. За да се осъществи демократичен преход във Венецуела, е необходимо повече от просто едно пожелателно мислене.

* Раул Гайегос (Raul Gallegos) e риск анализатор в консултантската компания Control Risks, експерт по Венецуела, автор на книгата “Сурова държава: Как нефтеното богатство банкрутира Венецуела” (“Crude Nation: How Oil Riches Ruined Venezuela”)

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.