SHARE

Официалната история беше тази:

Според пропагандата баща ми бил управител на малка община в околността на столицата, където реализирал своя малък социален проект за равенство. Създал идеологията на истината и въвел закона за тишината. Забранил всички звуци: включително говоренето и слушането като човешки дейности. Този свой реформаторски стремеж баща ми бил възпитал в себе си благодарение на многобройни проучвания за същността на човешкото общуване в наши дни и копнежа му да дари равенство и приятелство на хората, които управлявал.

Било въведено временно състояние на обществено устройство, в което се установили новите правила за общуване и социално поведение: само чрез знаци. Първоначално били изработени стотина знака, заимствани от езика на глухонемите, които трябвало да се изпълняват само чрез жестове и мимики. Най-будните активисти, които първи възприели тази практика, започнали да преподават на населението в малката община, за да могат скоро да бъдат покрити изискванията на ежедневното общуване.

Според учебниците по история населението приемало идеята с ентусиазъм, а всички, които изразили съмнение, получили възможността да се убедят в предимствата на новото общуване. Било поставено началото за изграждане на обществото на истината. Тези новини обаче твърде бързо стигнали до официалното правителство, което започнало да преследва баща ми и неговото общество. Той бил своеобразен отцепник, който въвеждал собствени закони на територията на суверенна държава. Естествено, тогавашното правителство манипулирало истината благодарение на езика и баща ми бил враг преди всичко заради това, а не защото упражнявал противоконституционна дейност.

Властта тогава била в ръцете на спекуланти и експлоататори, които били установили монопол върху истината. Те не само че я прикривали, а дори я видоизменяли така, както им е удобно. Абсолютна истина според спекулантите не можело да има, защото относителността била завладяла мозъците на всички учени. Много скоро след като официалните власти започнали да преследват баща ми, започнала организираната съпротива сред народа. Баща ми бил отвлечен от тайните служби на правителството, които го измъчвали: ето откъде бяха пораженията, които всъщност му бяха нанесени на улицата от случайния военен. Но след дълга и мъчителна борба благодарение на народното въстание властта била завзета, а баща ми освободен.

Официално: истината и тишината ставаха държавна политика.

Всички, които бяха свидетели на погрома над баща ми, бяха издирени: повечето от тях останаха доживот в затвора. Никой не беше пощаден. Бях сигурен, че сред масовите арести бяха попаднали и много невинни хора. Манипулацията беше пълна: новата власт, която беше дошла чрез преврата, претендираше, че отчуждението, което се беше установило във взаимоотношенията между хората, беше предизвикано от езика и неговата неспособност да изговаря истината. Това беше обяснението защо тишината трябваше да бъде наложена като основно средство за постигане на истината.

Обществото на истината трябваше да се гради, без да съществува физическата възможност езикът да се разпространява благодарение на звука. Защо ли? Първо, защото говоримият език пречел на правилното мислене. Най-простият пример за това беше, че никой не говореше правилно. Второ, защото езикът въобще не бил способен да изговаря истината: той се използваше за манипулация, измама и мистификация. Спекулантите трябваше да бъдат ликвидирани, като им бъде отнето основното средство за манипулация: езикът. Спекулантите дължаха добрия си живот не на това, че говореха истината, а защото казваха подходящите неща в правилния момент.

Езикът се оказваше неподходящ за истината.

Той не само че не можеше да я изразява, но не можеше и да я пренася. Подбуждаше към двойственост и интерпретация, която вече беше криминализирана, защото стимулираше неравенството между хората.

Интерпретацията беше вредна: тя нямаше много общо с истината.

Който беше склонен към такъв вид разсъждения, беше заплашен със затвор от няколко години. Присъдите се издаваха без особено колебание. Езикът беше обявен за мъртъв, защото предполагаше, че истината е относителна. Езикът беше обявен за най-голямата заблуда в човешката цивилизация: паразит, чиято зловредност хората не можеха да усетят. Те не, само че говореха неправилно, но и непрестанно изричаха лъжи. Езикът означаваше неравенство, защото всичко, което някой казваше или пишеше, можеше да бъде разбирано от всекиго по различен начин.

Дори имаше хора, които въобще нищо не разбираха.

Революцията трябваше да подготви три етапа. Първо беше узаконена доктрината за езика, според която той беше обявен за мъртъв като най-голямата заблуда в човешката цивилизация. Второ, непосредствено след края на революцията започна изработването на официалната знакова система, която трябваше да освободи гражданите от робството на езика и чрез нови средства да отвори съвсем нови хоризонти в мисленето.

Говоренето беше заменено от знаци.

Те бяха строго класифицирани и никой нямаше право да ги променя или пък да измисля нови. Целта беше знаците да притежават стойност и значение, но не и смисъл. Третият етап предвиждаше замяната на съществуващата писменост с нова адекватна знакова система, която да не почива върху предишните езикови правила. Така човешкото съзнание щеше да се освободи от догмите и ограниченията на езика.

Истината щеше да принадлежи на човека.

Голяма част от наличната литература беше забранена, за да се възпрепятства манипулацията на съзнанието. Така народът трябваше да бъде освободен от ограниченията, които бяха наложени от обществото на неравенството, в което върху истината имаше установен монопол от господстващата класа.

Субективността вече нямаше да играе роля.

Нямаше да съществуват сложни връзки и взаимодействия, благодарение на които истината се оказваше непрестанно заплетена между езика, думите, смисъла и дори образите.

Едно беше ясно: човекът не вярваше на езика.

Ако той вярваше в него, най-малкото в миналото щеше да го пази и да го говори правилно. Но той така или иначе вече беше мъртъв и беше освободено ново пространство за истината: това беше тишината.

Поставяше се началото на едно напълно ново живеене.

С всяка година количеството истина в живота щеше да се увеличава. То щеше да се покачва като финалният етап щеше да настъпи след замяната на писмеността със знакова система, която напълно да разруши вредното влияние на стария език.

Личностите щяха да претърпяват всестранно развитие.

Всеки щеше да бъде пригоден за всяка дейност и свободата щеше да бъде достъпна за всекиго, защото истината щеше да принадлежи на хората. Така сутрин гражданинът щеше да бъде продавач, на обяд например мияч на коли, а вечер шофьор. Малко по малко нуждата от проблематизиране на живеенето щеше да отпадне. Нямаше да има строги изисквания за професиите; уменията за общуване и изискванията към личностите навсякъде щяха да бъдат еднакви.

На първо време цял екип от учени, повечето мои колеги от университета, се заеха да установят каква част от стария език въобще да бъде запазена. Част от понятията, които съществуваха, трябваше да претърпят трансформации, защото не можеше да се живее без тяхното употреба. Други трябваше да бъдат напълно отменени или направо унищожени.

Всички потънахме в тишина за по-малко от година.

Радиото беше забранено, телевизията се излъчваше без звук, а по-късно беше възобновено производството на неми филми, концертните зали бяха затворени и голяма част от тях преустроени в спортни. Музикантите бяха уволнени, а заниманията с музика обявени за противозаконни.

Голяма част от певците бяха умишлено оглушени.

Пантомимата стана задължителен жанр в театъра. Радиоапаратите, грамофоните, както и всички звукови носители и машини за възпроизвеждане на звук бяха забранени за продажба и производство. Уличните телефони бяха заменени с устройства, които изпращаха текстови съобщения. Имаше специална доброволческа служба за борба с елементите, които настояват да говорят.

Живописта изживяваше особена криза.

Хората изпитваха силно желание да говорят, докато гледат цветовете. Затова най-препоръчително беше да се работи в областта на монументалната скулптура и графиката. Езикът беше мъртъв, а аз бях заплашен да остана без работа, ако не започнех да превеждам своите лекции в университета на новата знакова система. За целта в аудиториите бяха монтирани камери и монитори, които да излъчват образа на преподавателя. Целта беше да се облекчат физическите усилия, които се полагаха за експонирането на знаците, така че да ги виждат всички.

Езикът, който всички говорехме, беше забранен.

Можеше да се пише на него, но това беше позволено само докато бъде изработена новата знакова система, която трябваше да подмени и писмеността, и да бъде изработена логиката, с която тя да работи. На този етап общуването със знаци беше просто превод на определени думи или цели фрази, но се очакваше да настъпи неговото развитие.

Беше сформирана специална група от учени, която работеше за развитието и утвърждаването на новите комуникационни средства. Всеки месец излизаше информационен бюлетин, който обнародваше новостите в системата, а всяка седмица по телевизията се излъчваха уроци. Бяха сформирани доброволни групи за обучение, а учениците държаха изпит на всеки шест месеца.

Съпротивата беше най-вече сред музикалните среди.

Съвсем скоро след забраната на звука и затварянето на концертните зали, оперните певци запяха на площада пред кметството в знак на протест, където и бяха разстреляни.

От този момент страхът напълно парализира всички.

Денят, в който моето радио заглъхна, намерих в пощенската си кутия син пакет от правителствената поща. Изненадан го разгледах и след това хвърлих око в кутиите на съседите и се убедих, че във всяка една имаше същия син пакет. Разопаковах го и вътре намерих чифт силиконови тапи за уши и инструкции за употреба на знаковата система. В допълнение: книжка със съвети за социално поведение в нормите на новото законодателство; никога да не се отговаря на каквито и да е гласови повиквания, дори те да са за помощ. Отсега нататък важеше правилото за игнорирането. Ако някой говори свободно на улицата, трябваше да се сигнализира своевременно на доброволните организации или на полицията.

Всеки можеше да бъде виновен.

Седмица след като открих пакета, дойдоха работници, които подмениха звуковия ми звънец със светлинен. Откачиха камбанката от коридора и свързаха един малък електрически адаптер с всички лампи в жилището. Когато някой натиснеше бутона до входната врата, светлините присветваха. Това беше знакът, че някой чака отпред. След още седем дни дойдоха други работници, които покриха стените и пода с два сантиметра гума. Изпълняваха изискванията на новия строителен стандарт, за да се ограничат възможностите случайни звуци да навлизат от едно пространство в друго. Така например, ако случайно подменям в този момент своите тапи за уши с нови или пък ако ги бях свалил по хигиенни причини, се осигуряваше комфорт на задоволителна тишина.

Навиците на предишното общуване трябваше да бъдат изкоренени.

За възпитание на населението два пъти годишно се организираха манифестации на истината и тишината. Жилището ми беше приведено според новите изисквания: светлинен звънец, гумени уплътнения, без радио и телефон.

Първите дни, в които трябваше да спазвам ограниченията, започна моята алергия. Жилавата слюнка се събираше в устата ми, после от дробовете ми извираше бронхиален секрет. Получавах спазми в дробовете и се задушавах. Сутрин гърлото ми беше пълно с храчки, които изплювах в мивката, а после ми трябваше най-малко половин час пред отворения прозорец, за да се успокоя.

Лекарят не можеше да установи точни симптоми и ми предписваше обичайните инхалатори за разширяване на бронхите. Аз обаче имах нужда от разговори: аз бях ловецът на звуци, който е осакатен. Имах нужда от женските гласове, музиката; имах нужда да произнасям имената на хората, за да не ги забравям. Имах нужда да си припомням думите, да правя изречения, с които да изразявам мнението си.

Продължавах да бягам.

Въпреки спазмите в дробовете усещах нуждата да бягам.

Усещах нуждата да движа краката си.

Исках да бягам.

Имах нужда да бягам.

Всичко беше заради свободата.

* Откъс от книгата „Тихото слънце“ на Петър Денчев, ИК “Жанет 45”, 2012 г.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.