SHARE

През далечната вече 2002 година в Прага лидерите на страните от НАТО взеха важни решения – за нас най-запомняща се е поканата към България за членство в съюза, но в по-широк план безспорно създаването на Съюзно командване по трансформация (СКТ) е това, което изгради среда за управление на промяната във военната сфера.

Трансформацията е вид промяна, определяна накратко като “постигане на невъзможното” – по-скоро това, което изглежда невъзможно, но с ясна визия, добро лидерство и ефективно управление на процесите, на риска, става реалност – макар да отнема време. Трансформацията изисква постоянство и приемственост при естествената ротация на хората.

СКТ е само висше звено за организиране и ръководство на трансформацията, а реалната работа се извършва в множество центрове – такива от структурата на НАТО и международни – основно центрове на компетентност и други изследователски и образователно-тренировъчни звена.

Най-динамичната част в системата за подпомагане на трансформацията са центровете на компетентност (ЦК). Това е много добър пример за подхода от долу на горе, за инициатива на страните в зададената рамка от НАТО (в случая СКТ) за управление на промяната и иновации.

Успехът на Естония и в тази област е “за учебник” – след кибератаките от 2007 страната се фокусира върху киберотбраната и инициира ЦК по кооперативна киберотбрана – започна от правните въпроси, свърза ги с технологиите, успя да привлече ключови съюзници за участие, стартира серия от учение и изгради Национален киберполигон, който бе предложен за използване и частично финансиране от НАТО.

Естествено това е свързано с ясната визия, че развитието на Естония минава през дигитализация на публичната администрация и цялостното функциониране на държавата, общините, а това прави управлението и защитата на информационните ресурси първостепенна задача. Смелата реализация на тази визия и спонсорството от най-високо ниво (президент, премиер) позволи Естония да поеме домакинстване на  LISA (агенцията на ЕС за големи информационни системи – в частност Шенгенската информационна система).

Това развитие е с пряко участие на университетите и други академични структури, индустрията и на тази основа страната е пионер в създаването на киберрезерв – “Киберлига” към МО (екип от специалисти, доброволно съгласили се да помагат при киберкризи, преминаващи определена подготовка и поддържащи готовност за реакция).

Най-видимата част от това системно и всеобхватно усилие е учението Locked Shields 2017, провеждано от 2010 година насам и съчетаващо технологии, политика, правни аспекти, с участие на страни от НАТО и ЕС (над 20). Организацията на учението е от ЦК по киберотбрана, но във взаимодействие с военните, университети (вкл. от Швеция), индустрия.

Това е изключителна възможност за много страни, за структури на НАТО и ЕС да тестват нови подходи и технологии, възможност за индустрията да демонстрира способности в тази област.

НАТО прие във Варшава през 2016, че киберпространството е нов демейн за операции заедно със суша, море, въздух и открития Космос – това означава, че отбраната на това пространство се планира като операция, тества се във всички учения – и експериментални като CWIX (водено от СКТ), и всички оперативни и тактически учения (водени от командването по операции). Учението в Естония заема ключово място в тази система от образование, подготовка, учения и оценка (ETEE), ръководена от СКТ.

Много интересно е как участват партньoрите – примерът на Финландия отново е нещо, което за учебник. Това е особено видимо във високотехнологични области като киберотбраната – Финландия обикновено се свързва с неща, които стават за първи път – от участие в центрове и учения до конкретни проекти за създаване на способности.

Напоследък “хибридните заплахи” придобиват все по-голямо значение за развитие на способностите за отбрана и устойчивост на страните. Когато през 2014 във “Визия 2020: България в НАТО и европейската отбрана” за първи път в документ на българско правителство бяха посочени тези заплахи като част от оценка на средата за сигурност и необходимостта за развитие на стратегии и способности, част от българското общество реагира негативно, особено в контекста на потенциалните източници на тези заплахи – Русия, “Ислямска държава”. Сега – 3 години по-късно – България се присъедини към усилията на НАТО и ЕС (това е и важна сфера на сътрудничество между НАТО и ЕС) и с натрупания опит може да играе важна роля в развитието на европейския отговор на хибридните заплахи. В общия контекст на хибридните заплахи ролята на киберпространството е много сериозна, но в по-широк план тези заплахи са свързани с управление на кризи и възстановяване – основа за устойчивостта на инфраструктурите и държавите като цяло.

Именно по тези причини обявяването на ЦК във Финландия по противодействие на хибридните заплахи не е изненада – става въпрос за център в подкрепа на трансформацията както в НАТО, така и в ЕС. Вероятно този нов ЦК ще последва успеха на ЦК в Естония по киберотбрана. България е контактна страна  – практически нашето посолство е “посолство на НАТО” в Хелзинки и е съвсем естествено България да подкрепи и участва в този ЦК (Хелзинки е знакова столица за нас, защото през 1999 там се взе решение за започване на преговори за членство в ЕС).

Има и друга важна причина за активно участие на България в ЦК, домакинствани от Естония и Финландия – връзката с нашия ЦК по Управление на кризи и възстановяване (УКиВ). Всъщност първото предложение за ЦК по трансформация в София бе в областта за военна поддръжка на гражданските власти. Напоследък все по-често виждаме колко важна е военната експертиза и способности при различни граждански задачи – от сигурност по границите, през действие при бедствия и аварии до борба с тероризма, но също по киберзащита, устойчивост на критичната инфраструктура.

Освен участие в центровете във Финландия и Естония пътят напред за нас е в използване на ЦК по УКиВ като катализатор за национална компетентност и специализация в тази сфера, какъвто е замисълът на ЦК във визията на СКТ. Първо обаче ни е необходима консолидация на капацитета по управление на кризи у нас, изграждане на национален полигон по устойчивост на критични инфраструктури (управление на кризи и възстановяване). Това е точно в сферата на Resilience Pledge (ангажимент за устойчивост), приет на срещата във Варшава през юли 2016.

Освен това е възможно използване на финансиране от ангажимента за повишени разходи за отбрана (достигане на 2% от БВП до 2021), който включва и работа в интерес на военни способности за подпомагане на гражданските власти. Също е важно да отбележим за важната роля, която България се очаква да играе в ЮИЕ, например чрез SEDM за иницииране и ръководство на проекти за промяна, по модела на успех в скандинавския район, известен като NORDEFCO – просто ни трябва SEEDEFCO и ефективно използване на практики от НАТО, ЕС, успешни модели за регионално сътрудничество от Северна/Североизточна, Централна и Западна Европа. Всъщност именно в ЮИЕ нивото на хибридни заплахи, а вероятно и киберрискове е най-високо, защото и уязвимостта е висока. Това налага бързо развитие на капацитет на база най-добри практики и при ефективно сътрудничество.

Накратко – трансформацията работи добре в Северна, Североизточна, Западна Европа – нека направим това добре и в ЮИЕ, и в частност у нас – в България. Просто ни трябва организация като СКТ, ЦК, учения, полигони и интеграция около тях на администрация, оперативни сили, академичен сектор, индустрия – в рамките на НАТО и ЕС, при ефективно регионално сътрудничество.

Снимка: ILMARS ZNOTINS/AFP

SHARE
От 1984–1998 г. Велизар последователно служи като офицер в поделения на Българската армия, в това число и в Института по системи за управление на Генералния щаб като началник на сектор „Военни интелигентни системи“ и в Главния щаб на Сухопътни войски – управление „Разузнаване и електронна борба“. В периода 1998–2001 г. е заместник-министър на отбраната, а през 2014 г. стана служебен министър във втория кабинет на президента Плевнелиев. Съосновател е на Сдружение „Джордж Маршал“ – България и на Асоциацията на офицерите от резерва „Атлантик“. През 1991 г. защитава дисертация в Киев и става доктор по кибернетика, а от 1998 г. е доцент по автоматизирани системи за управление;